Докато времето се затопля и сутрин става все по-светло, а птиците започват да пеят в градините на двореца Уестминстър, агентите на Едуард му носят съобщения от Линкълншър за друг бунт в полза на крал Хенри, сякаш той не е забравен от всички други на света и не живее тихо в Лондонския Тауър, по-скоро отшелник, отколкото затворник.

— Ще трябва да отида — казва ми Едуард с поредното писмо в ръка. — Ако този водач, който и да е той, е предвестник на Маргарет Анжуйска, тогава трябва да го сразя, преди тя да го последва с армията си. Изглежда, че тя има намерение да го използва, за да изпробва подкрепата за каузата си, да го накара да поеме риска да събере войски, а когато види, че е събрал английска армия, ще присъедини към нея и своята френска и тогава ще трябва да се изправя срещу двамата.

— Ще бъдеш ли предпазлив? — питам аз. — Срещу този човек, който дори няма смелостта да се нарича със собственото си име?

— Както винаги — казва той спокойно. — Но няма да позволя армията отново да потегли без мен. Трябва да бъда там. Трябва да съм начело.

— А къде е преданият ти приятел Уорик? — питам язвително. — И верният ти брат Джордж? Набират ли войници за теб? Бързат ли да дойдат и да застанат на твоя страна?

Той се усмихва, когато чува тона ми:

— Ах, ти, грешиш, малка кралице на недоверието. Имам писмо от Уорик, в което предлага да събере войници, които да потеглят с мен, а Джордж казва, че също ще дойде.

— Тогава се погрижи да ги наблюдаваш добре по време на битката — казвам, напълно неубедена. — Няма да са първите, които извеждат войници на бойното поле и в последния момент преминават на другата страна. Когато врагът е пред теб, хвърляй по едно око зад гърба си да видиш какво правят твоите верни и предани приятели в тила.

— Те обещаха верността си — успокоява ме той. — Наистина, скъпа моя. Довери ми се. Мога да печеля битки.

— Знам, че можеш, знам, че печелиш — казвам. — Но е толкова трудно да те виждам как потегляш. Кога ще свърши всичко това? Кога враговете ти ще престанат да събират армия за кауза, която вече е в миналото?

— Скоро — отговаря той. — Ще видят, че сме сплотени и че сме силни. Уорик ще спечели Севера на наша страна, а Джордж ще докаже, че е истински брат. Ричард ме подкрепя, както винаги. Ще се върна у дома веднага щом този човек бъде победен. Ще се прибера, за да танцувам с теб сутринта на майския празник, а ти ще се усмихваш.

— Едуард, знаеш ли, само този път, този единствен път, мисля, че не мога да понеса да те видя как заминаваш. Не може ли Ричард да командва армията? Заедно с Хейстингс? Не можеш ли да останеш с мен? Този път, само този път?

Той улавя ръцете ми и ги притиска към устните си. Не е изплашен от нервността ми, а е развеселен от нея. Усмихва се.

— О, защо? Защо този път? Защо този път е толкова важен? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Не мога да устоя. Усмихвам се в отговор.

— Наистина имам да ти кажа нещо. Но го пазех в тайна.

— Знам. Знам. Мислеше ли, че не знаех? Е, кажи ми, каква е тази тайна, от която не бива да имам никаква представа?

— Тя би трябвало да те доведе благополучно у дома при мен — казвам. — Би трябвало да те доведе бързо у дома при мен, вместо да потегляш в целия си блясък.

Той чака усмихнат. Чака ме да му кажа.

— Кажи ми — насърчава ме той. — Отдавна копнея за това.

— Отново чакам дете — съобщавам му аз. — И този път зная, че е момче.

Той ме притегля към себе си и ме прегръща нежно.

— Знаех си — казва. — Знаех, че чакаш дете. Знаех го с цялото си същество. А откъде си сигурна, че е момче, моя малка вещице, моя чародейке?

Вдигам към него усмихнато лице, уверена в женските си похвати.

— Ах, не ти трябва да знаеш откъде съм сигурна — казвам. — Но те уверявам, че е така. Бъди уверен. Ще имаме момче.

— Моят син, принц Едуард — казва той замечтано.

Засмивам се, мислейки си за сребърната лъжичка, която измъкнах от черната река в навечерието на зимното слънцестоене.

— Откъде знаеш, че името му ще бъде Едуард?

— Разбира се, че ще бъде. Решил съм го от години.

— Твоят син, принц Едуард — повтарям. — Затова се погрижи да се върнеш благополучно у дома, навреме за раждането му.

— Знаеш ли кога ще бъде?

— През есента.

— Ще се върна у дома благополучно, за да ти нося праскови и осолена треска. Какво ти се ядеше много, когато беше бременна със Сесили?

— Морски копър — засмивам се. — Невероятно е, че помниш! Не можех да му се наситя. Погрижи се да се върнеш у дома, за да ми носиш морски копър и всичко друго, за което копнея. Нося момче, принц и той трябва да има всичко, което пожелае. Ще се роди със сребърна лъжица в устата.

— Ще се върна у дома при теб. И не бива да се тревожиш. Не искам той да се роди с намръщено изражение.

— Тогава внимавай с Уорик и с брат си. Нямам им доверие.

— Обещаваш ли да си почиваш, да бъдеш спокойна и да направиш сина ми силен в утробата си?

— А ти обещаваш ли да се върнеш и да му осигуриш наследство? — питам на свой ред аз.

— Обещавам.

* * *

Той се излъга. Мили Боже, Едуард се излъга толкова много. Не, слава Богу, за това, че ще спечели битката — това беше битката, която нарекоха „Полето на изгубените куртки“, защото босоногите глупци, биещи се за един безумен крал, толкова бързаха да избягат, че хвърляха оръжията и дори куртките си, за да се спасят от нападението, предвождано от съпруга ми, който си пробиваше с бой път през тях, за да спази обещанието си към мен и да се прибере у дома при мен навреме, за да ми носи праскови и морски копър.

Не, той се излъга във верността на Уорик и на брат си, Джордж, които — оказа се — бяха подготвили бунта и платили за него, и бяха решили този път да се погрижат Едуард със сигурност да претърпи поражение. Щяха да убият моя Едуард и да сложат Джордж на престола. Родният му брат и Уорик, който беше най-добрият му приятел, бяха решили заедно, че единственият начин да се отърват от Едуард е да го промушат в гръб на бойното поле, и щяха да го сторят, ако не беше фактът, че по време на нападението той бе яздил толкова бързо, че никой не би могъл да го улови.

Още преди битката да започне, лорд Ричард Уелс, незначителният предводител на бунта, беше паднал на колене пред Едуард, беше признал плана и беше показал заповедите на Уорик и парите на Джордж. Платили му да поведе бунт в името на крал Хенри, но всъщност това било само маневра за заблуда, за да въвлекат Едуард в битка и да го убият там. Уорик наистина си беше научил урока. Беше научил, че не можеш да държиш в плен мъж като моя Едуард. Той трябва да е мъртъв, за да бъде победен. Джордж, родният му брат, беше превъзмогнал братската си привързаност. Беше готов да пререже гърлото на брат си на бойното поле и да гази в кръвта му, за да се добере до короната. Двамата бяха подкупили бедния лорд Уелс и му бяха наредили да започне битка, за да въвлече Едуард в опасност, а после отново бяха открили, че съпругът ми е твърде голям залък за тях. Когато Едуард видя доказателствата срещу тях, той ги призова като свои сродници — приятелят, който му беше като по-възрастен брат, и младежът, който беше наистина негов брат — и когато те не дойдоха, той най-сетне разбра какви са наистина. Призова ги да отговарят пред него като предатели, но по това време те отдавна бяха изчезнали.

— Ще ги видя мъртви — казвам на майка ми, докато седим пред един отворен прозорец в личните ми покои в двореца Уестминстър и предем вълна и златна нишка, за да приготвим прежда за скъпа наметка за бебето. Ще бъде от най-чиста агнешка вълна и безценно злато — наметка, подобаваща за един малък принц, най-великият принц в християнския свят. — Ще ги видя мъртви и двамата. Кълна се в това, каквото и да говориш.

Майка ми кимва към вретеното в ръката си и вълната, която разчепквам:

— Не влагай зли помисли в малката му наметка — казва тя.

Спирам колелото на чекръка и слагам вълната настрани.

— Ето. Работата може да почака, но зложелателството не може.

— Знаеше ли, че Едуард е обещал документ за безопасно преминаване на Ричард Уелс, ако признае измяната си и разкрие заговора; но когато той го сторил, съпругът ти престъпил думата си и го убил?

Поклащам глава.

Лицето на майка ми е мрачно.

— Сега фамилията Боуфорт е в траур за своя сродник Уелс, а Едуард създаде нова кауза на враговете си. И освен това наруши думата си. Никой няма да му се довери повече; никой няма да посмее да му се предаде. Той се показа като човек, на когото не може да се има доверие. Толкова лош, колкото и Уорик.

Свивам рамене:

— Такива са законите на войната. Маргарет Боуфорт ги познава така добре, както и аз. А тя и без друго щеше да е нещастна, тъй като е наследница на династията Ланкастър, а ние призовахме съпруга ѝ Хенри Стафорд да тръгне на поход в наша защита — изсмивам се сурово. — Бедният човек, приклещен между нея и нашия повик.

Майка ми не успява да скрие усмивката си:

— Маргарет несъмнено е била на колене през цялото време — казва тя ехидно. — За жена, която твърди, че Бог се вслушва в молитвите ѝ, тя не може да се похвали с голяма полза от това.

— Както и да е, Уелс не е важен — продължавам аз. — Жив или мъртъв. Важното е, че Уорик и Джордж ще се отправят към кралския двор на Франция, злословейки срещу нас и с надеждата да съберат армия. Имаме нов враг и той е в собствения ни дом — собственият ни наследник. Каква фамилия са Йорк!

— Къде са сега? — пита ме майка ми.

— По море, на път за Кале. Така твърди Антъни. Изабел чака дете и е на борда на кораба заедно с тях, където няма кой да се грижи за нея освен майка ѝ, графиня Уорик. Сигурно се надяват да влязат в Кале и да съберат армия. Уорик е обичан там. А ако се установят в Кале, ние няма да сме в безопасност, докато те чакат отвъд морето, заплашвайки корабите ни, на половин ден път с кораб от Лондон. Те не трябва да влизат в Кале, трябва да предотвратим това. Едуард изпрати флота, но нашите кораби никога няма да ги настигнат навреме.