— Боже мой! Това си ти! Едуард! Ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм — потвърждава той. — И аз ви поздравявам, почитаема майко Жакета.

Хвърлям се към него, и когато ръцете му ме обгръщат, долавям познатия му аромат и усещам яките му гърди, и се разхълцвам дори само от допира му.

— Мислех, че си в тъмница — казвам. — Мислех, че Уорик ще те убие.

— Изгуби смелост — отвръща съпругът ми кратко, като се опитва да ме погали по гърба и едновременно с това да разпусне косата ми. — Сър Хъмфри Невил вдигна Йоркшър в подкрепа на Хенри, а когато Уорик тръгна срещу него, никой не го подкрепи: той имаше нужда от мен. Започна да проумява, че никой няма да приеме Джордж за крал, а аз няма да се откажа от трона си. Не беше се договорил за това. Не посмя да ме обезглави. Честно казано, не мисля, че би могъл да намери палач, който да го направи. Аз съм коронован крал: той не може просто да ми клъцне главата, все едно съм парче дърво за подпалки. Аз съм миропомазан: моето тяло е свещено. Дори Уорик не смее да убие хладнокръвно един крал.

— Дойде при мен с документа за абдикацията ми, а аз му отвърнах, че не виждам как ще подпиша, защото съм щастлив, че съм отседнал в къщата му. Готвачът е отличен, а избата — още по-добра. Казах му, че не бих имал нищо против да преместя целия си двор в замъка Мидълхам, ако иска вечно да му бъда гост. Добавих, че не виждам причина управлението ми да не се провежда от неговия замък, на негови разноски. Но че никога няма да се отрека от това, което съм.

Той се разсмива — с обичайния си силен и уверен смях.

— Любима, трябваше да го видиш. Той си мислеше, че съм в негова власт, че короната е на негово разпореждане. Обаче откри, че аз не съм склонен да му помогна. Беше по-хубаво от представление да го видя колко е озадачен и как се чуди какво да направи. Щом научих, че си на сигурно място в Тауър, не се страхувах от нищо. Той си мислеше, че ще се пречупя, когато ме плени, а аз дори не се огънах. Мислеше си, че все още съм малкото момче, което го обожаваше. Не си даваше сметка, че вече съм зрял мъж. Бях изключително приятен гост. Хранех се добре, а когато ме навестяваха приятели, настоявах те да бъдат приемани и гощавани, както се полага на кралски особи. Първо поисках да се разхождам в градините, после — в гората. Сетне казах, че бих искал да излизам на езда, и какво лошо може да стане, ако ми позволяват да ходя на лов? И така, Уорик започна да ме пуска да излизам на езда. Членовете на съвета ми идваха на гости и настояваха да ме видят, а той не знаеше как да им откаже. Съвещавах се с тях и дори прокарах един-два закона, та всички да знаят, че нищо не се е променило и че още съм крал. Трудно беше да не се смея в лицето на Уорик. Той смяташе да ме затвори в тъмница, а вместо това откри, че просто поема разноските за един цял кралски двор. Любима, поисках докато се храня, да пее хор и той не намери начин да ми откаже. Наемах танцьори и актьори. Накрая Уорик започна да проумява, че да държиш в плен краля не е достатъчно: трябва да го унищожиш. Трябва да го убиеш. Но аз не му отстъпих нищо: той знаеше, че по-скоро ще умра, отколкото да му отстъпя нещо.

— После, една прекрасна сутрин преди четири дни неговите коняри допуснаха грешката да ми дадат собствения ми кон, моя боен кон Фюри, който може да надбяга всички коне в техните конюшни. И така, аз реших да пояздя малко по-надалече и малко по-бързо от обикновено. Това е всичко. Помислих си, че може би ще успея да яздя, докато стигна при теб — и успях.

— Значи всичко свърши? — питам невярващо. — Измъкна се?

В гордостта си съпругът ми се ухилва като момче.

— Ще ми се да видя коня, който може да ме настигне, когато яздя Фюри — казва той. — Бяха го оставили в конюшнята две седмици и го хранеха с овес. Бях в Рипън, преди да успея да си поема дъх. Не можех да го спра, дори да исках!

Разсмивам се, споделяйки задоволството му.

— Мили Боже, Едуард, толкова се страхувах! Мислех, че няма да те видя никога повече, любими.

Той ме целува по главата и ме погалва по гърба.

— Нима не казах още в началото, когато се оженихме, че винаги ще се връщам при теб? Не казах ли, че ще умра в леглото си при теб, моята съпруга? Нима не обеща да ме дариш със син? Мислиш ли, че има затвор, който би могъл да ми попречи да се върна при теб?

Притискам лице към гърдите му, сякаш искам да се заровя в тялото му.

— Любов моя. Любов моя. Значи ще се върнеш със стражите си и ще го заловиш?

— Не, прекалено е силен. Все още държи в подчинение по-голямата част от Севера. Надявам се, че ще можем отново да сключим мир. Той знае, че този бунт се провали. Достатъчно умен е, за да си дава сметка, че е изгубил. Той, Джордж и аз ще трябва да скърпим някакво споразумение. Те ще ме помолят за прошка и аз ще ги помилвам. Но той разбра, че не може да ме държи в плен. Сега аз съм крал: той не може да промени това. Закле се да ми се подчинява, както аз съм дал клетва да управлявам. Аз съм неговият крал. Свършено е. А страната не желае нова война между още съперничещи си крале. Аз не искам война. Заклех се да донеса на страната справедливост и мир.

Той издърпва последните фуркети от косата ми и потрива лице в шията ми.

— Липсваше ми — казва. — И момичетата. Имах един-два ужасни мига, когато най-напред ме отведоха в замъка и бях в килия без прозорци. И съжалявам за баща ти и брат ти.

Едуард вдига глава и поглежда майка ми.

— Съжалявам за загубата ви повече, отколкото мога да опиша, Жакета — казва той искрено. — Такива са законите на войната и всички знаем рисковете, но убивайки вашия съпруг и сина ви, те отнеха живота на двама достойни мъже.

Майка ми кимва.

— И какви ще бъдат вашите условия за помирение с човека, който уби моя съпруг и сина ми? Предполагам, че и това ще му простите?

Едуард прави гримаса при суровата нотка в гласа ѝ:

— Няма да ви хареса — предупреждава той и двете ни. — Ще дам на племенника на Уорик титлата херцог Бедфорд. Той е наследник на Уорик: трябва да дам на Уорик нещо, което да го обвърже с нашата фамилия.

— Давате му старата ми титла? — пита невярващо майка ми. — Титлата на Бедфорд? Името на първия ми съпруг? Давате я на един предател?

— Не ме е грижа дали племенникът му ще получи титла на херцог — казвам припряно. — Убиецът на баща ми е Уорик, а не момчето. Не ме интересува племенникът му.

Едуард кимва:

— Има още — казва той смутено. — Ще дам дъщеря ни Елизабет за жена на младия Бедфорд. Тя ще утвърди съюза.

Обръщам се рязко към него:

— Елизабет? Моята Елизабет?

— Нашата Елизабет — поправя ме той. — Да.

— Ще сгодиш нея, едно дете, което още няма и четири години, в семейството на човека, който уби дядо ѝ?

— Ще го сторя. Това беше война на братовчедите. Трябва да бъде помирение на братовчедите. И ти, любима, няма да ме спреш. Трябва да накарам Уорик да сключи мир с мен. Трябва да му дам голям дял от богатството на Англия. По този начин дори давам шанс на неговите потомци да наследят трона.

— Той е предател и убиец, а ти смяташ да омъжиш малката ми дъщеря за неговия племенник?

— Да — казва Едуард твърдо.

— Кълна се, че това никога няма да се случи — казвам ожесточено. — И още повече: предричам, че то никога няма да се случи.

Той се усмихва.

— Прекланям се пред свръхестествените ти способности за предсказване — казва и се покланя ниско на майка ми и на мен. — Но само времето ще докаже дали предсказанието ти е вярно или погрешно. Но междувременно, докато аз съм крал на Англия и притежавам властта да омъжа дъщеря си за когото пожелая, винаги ще правя най-доброто, което мога, за да попреча на враговете ни да удавят вас двете като вещици, или да ви удушат на кръстопътя. Като ваш крал ви казвам още, че единственият начин да дам на вас и на всички жени в това кралство и на техните синове безопасността, която трябва да имат, е да намеря начин да спра тази война.

Есента на 1469 г.

Уорик се връща в двора като любим приятел и предан ментор. Ще бъдем като семейство, чиито членове преживяват по някоя и друга кавга, но освен това се обичат. Едуард се справя с това доста добре. Посрещам Уорик с усмивка, топла като замръзнал водоскок, от който капе лед. От мен се очаква да се държа, сякаш този човек не е убиецът на баща ми и брат ми и тъмничар на моя съпруг. Държа се, както ми е наредено: от устните ми не се откъсва нито една гневна дума, но Уорик знае и без да му казвам, че си е създал един опасен враг до края на живота си.

Той е наясно, че не мога да кажа нищо, и лекият му поклон, когато ме поздравява, е тържествуващ.

— Ваша светлост — казва той любезно.

Както винаги, с него се чувствам смутена, като момиче. Той е светска личност и е планирал съдбата на това кралство, когато аз се учех как да се държа с нейна светлост лейди Грей, майката на съпруга ми, и се подчинявах на първия си съпруг. Гледа ме, сякаш би трябвало още да храня кокошките в Графтън.

Искам да се държа ледено, но се боя, че изглеждам само нацупена.

— Добре дошли отново в двора — приветствам го неохотно.

— Вие винаги сте толкова мила — отвръща той с усмивка. — Родена сте за кралица.

Синът ми Томас Грей издава леко възклицание, разгневен като момче, каквото всъщност си е, и излиза от стаята.

Уорик ми се усмихва сияйно:

— Ах, младите — казва той. — Многообещаващо момче.

— Само се радвам, че не беше с дядо си и обичния си вуйчо при Еджкоут Мур — отговарям, изпълнена с омраза към него.

— О, аз също!

Уорик може и да ме кара да се чувствам като глупачка и като безпомощна жена, но аз ще сторя, каквото е по силите ми. В кутията ми за бижута има тъмен медальон от почерняло сребро, а в него, заключено в тъмнината, държа неговото име — Ричард Невил — и това на Джордж, херцог Кларънс, написани с кръвта ми върху късчето хартия от ъгълчето на последното писмо на баща ми. Това са моите врагове. Аз ги проклех и ще ги видя мъртви в краката си.