— Ще позволите ли да ви поднеса най-искрените си съболезнования? На вас и на краля?

— Имате ли новини за краля?

— Надявахме се, че ваша милост може да ни успокои…

— Не съм чула нищо — лъжа аз. Няма да чуят от мен, че кралят е пленник в замъка Мидълхам, че сме победени. — Ще тръгна днес следобед, преди да са изтекли два часа: кажете на хората си. Ще потегля да предявя правата си над моя град Лондон, а след това ще си върнем Англия. Съпругът ми никога не е губил битка. Той ще победи враговете си, ще изправи на съд всички предатели и ще въздаде правосъдие.

Той се покланя, всички до един се покланят, и излизат заднешком. Седя на стола си като кралица, с балдахина от златен брокат над главата ми, докато вратата се затваря зад тях, а после казвам на дамите си:

— Оставете ме. Подгответе се за пътуването ни.

Те се суетят и се колебаят. Копнеят да останат и да ме утешат, но виждат мрачното ми изражение и си тръгват, влачейки крака. Оставам сама в огряната от слънцето стая и виждам, че столът, на който седя, е нащърбен, резбата под дланта ми е повредена. Златотканият балдахин над главата ми е прашен. Изгубих баща си и брат си, най-милия и най-любящ баща, който някоя дъщеря е имала, и един добър брат. Изгубих ги заради един нащърбен стол и един прашен балдахин. Страстта ми към Едуард и амбицията ми за трона ни постави, всички нас, в най-предните редици на битката и ми струваше скъпия брат и обичания баща.

Спомням си как баща ми ме качи на първото ми пони и ми каза да държа брадичката си изправена, да отпусна ръце, да стискам здраво поводите и да покажа на понито кой е господарят. Спомням си как обгръщаше бузата на майка ми с длан и ѝ казваше, че тя е най-умната жена в Англия и той няма да се води от никого освен от нея, а после правеше каквото си е наумил. Мисля си как се е влюбил в нея, когато е бил оръженосец на първия ѝ съпруг, а тя — негова господарка, която изобщо не бивало да го поглежда. Представям си как се оженил за нея в мига, в който овдовяла, в разрез с всички правила, и как са ги наричали най-красивата двойка в Англия, женени по любов — нещо, което никой освен тях двамата не би се осмелил да направи. Представям си го в Рединг, както го описа Антъни, преструващ се, че знае всичко, и въртящ очи. Дори ми идва да се засмея от обич към него, когато си спомням как ми каза, че сега, когато вече съм кралица, може да ме нарича Елизабет само насаме, и че трябва да свикнем с това. Спомням си как изпъчи гърди, когато му съобщих, че омъжвам сина му за херцогиня и че самият той ще бъде граф.

А после си помислям как майка ми ще понесе загубата му, и че именно аз ще трябва да ѝ съобщя, че съпругът ѝ е умрял като предател заради това, че се е сражавал за моята кауза, след като цял живот се е бил за другата страна. Мисля си за всичко това и се чувствам уморена и ужасена до дън душа; толкова уморена и ужасена, колкото не съм се чувствала през целия си живот; по-зле, отколкото когато баща ми се прибра у дома от битката при Тоутън и каза, че нашата кауза е изгубена; дори по-зле, отколкото когато съпругът ми така и не се завърна от Сейнт Олбънс и ми съобщиха, че е загинал храбро в нападение срещу привържениците на Йорк.

Чувствам се по-зле, отколкото когато и да било преди, защото сега знам, че е по-лесно да въвлечеш една страна във война, отколкото да направиш така, че да се възцари мир, а една страна във война е непоносимо място за живеене, рисковано място да имаш дъщери и опасно място да се надяваш на син.

* * *

В Лондон ме посрещат като героиня, и целият град подкрепя Едуард, но това няма да има никакво значение, ако онзи главорез Уорик го убие в тъмницата. Засега се настанявам в добре укрепения Тауър в Лондон заедно с момичетата си и синовете си от Джон Грей — те са покорни и изплашени като кученца сега, когато виждат, че не всяка битка се печели и не всеки любим син се връща невредим у дома. Разтърсени са от загубата на дядо си и вуйчо си Джон и всеки ден питат дали кралят е в безопасност. Всички скърбим: моите момичета изгубиха един добър дядо и любим вуйчо и знаят, че баща им е в ужасна опасност. Пиша на сродника си, херцога на Бургундия, и го моля да подготви безопасно укритие във Фландрия за мен, моите синове и за момичетата ми, дъщерите на краля. Казвам му, че трябва да намерим някое малко градче, някое невзрачно място и бедно семейство, което може да се престори, че приютява английски братовчеди. Трябва да намеря за дъщерите си скривалище, където никога няма да ги открият.

Херцогът се кълне, че ще стори повече от това. Ще подкрепи гражданите на Лондон, ако излязат да се бият за мен и за Йорк. Обещава войници и армия. Пита ме какви новини имам от краля. В безопасност ли е?

Не мога да му пиша, за да го успокоя. Новините за моя съпруг са непонятни. Той е крал в плен, също като бедния крал Хенри. Как е възможно това? Как може подобно нещо да продължава? Уорик все още го държи в замъка Мидълхам и убеждава лордовете да отрекат, че Едуард някога е бил крал. Има хора, които твърдят, че на съпруга ми ще бъде предложен избор: или да абдикира от престола в полза на брат си, или да се качи на ешафода. Уорик иска или короната, или главата му. Има хора, които казват, че само след броени дни ще научим, че Едуард е свален от трона и е избягал в Бургундия, или че е мъртъв. Трябва да слушам такива клюки вместо новини, а междувременно се питам дали ще остана вдовица през същия месец, в който изгубих баща си и брат си. И как ще понеса това?

Майка ми идва при мен през втората седмица от бдението ми. Пристига от стария ни дом в Графтън, със сухи очи и някак превита, сякаш е ранена в корема и се е свила от болка. В мига щом я виждам, разбирам, че няма да се наложи да ѝ съобщавам, че е вдовица. Тя знае, че е изгубила голямата любов на живота си, и ръката ѝ остава отпусната върху възела на колана ѝ през цялото време, сякаш притиска смъртоносна рана. Тя знае, че съпругът ѝ е мъртъв, но никой не ѝ е казал как е умрял. Налага се да я въведа в личната си стая, да затворя вратата, за да не влязат децата, и да намеря думите, за да опиша смъртта на съпруга ѝ и сина ѝ. А за тези достойни мъже смъртта от ръката на предател е била позорна смърт.

— Толкова съжалявам — казвам аз. Коленича в краката ѝ и стискам ръцете ѝ. — Толкова съжалявам, майко. Ще взема главата на Уорик заради това. Ще убия Джордж.

Тя поклаща глава. Вдигам поглед към нея и виждам по лицето ѝ бръчки, за които мога да се закълна, че не са били там преди. Майка ми е изгубила блясъка на доволна жена, а радостта е изчезнала от лицето ѝ и е оставила бръчки на умора.

— Не — отвръща ми тя, галейки сплетената ми коса. — Тихо, тихо. Баща ти не би искал да скърбиш. Той знаеше рисковете много добре. В крайна сметка това не беше първата му битка. Ето — тя бърка в роклята си и ми подава написана на ръка бележка. — Последното му писмо до мен. Той ми изпраща благословията си и обичта си към теб. Написал я е, когато му казали, че ще бъде освободен. Мисля, че е знаел истината.

Почеркът на баща ми е ясен и дързък като речта му. Не мога да повярвам, че вече никога няма да видя едното и да чуя другото.

— А Джон… — майка ми млъква насред изречението. — Джон е загуба за мен и за своето поколение — казва тя тихо. — Брат ти имаше пред себе си цял живот.

Тя прави пауза:

— Когато отгледаш едно дете и то стане мъж, започваш да си мислиш, че е в безопасност, че вече си защитена и сърцето ти не може да бъде разбито. Когато едно дете преживее всички болести на детството, когато дойде чумава година и отнесе децата на съседите ти, а въпреки това твоето момче оживее, започваш да си мислиш, че то ще е в безопасност завинаги. Всяка година си казваш: още една година далече от опасността, още една година, която го приближава към възмъжаването. Отгледах Джон, отгледах всичките си деца, останала без дъх от надежда. После го оженихме за онази стара жена заради титлата и богатството ѝ и се смеехме, сигурни, че той ще я надживее. За нас беше страхотна шега да знаем, че Джон е млад съпруг на толкова стара жена. Подигравахме се с възрастта ѝ, мислейки, че тя е много по-близо до гроба, отколкото той. А сега тя ще го погребе и ще си запази богатството. Как е възможно подобно нещо?

Майка ми издава продължителна въздишка, сякаш е твърде уморена за нещо повече.

— И въпреки това аз би трябвало да знам. Точно аз, от всички хора на света, трябваше да знам. Аз имам Зрението, трябваше да прозра какво предстои, но някои неща са твърде тъмни, за да бъдат прозрени. Времената са тежки, а Англия е земя на скърбите. Никоя майка не може да бъде сигурна, че няма да погребе синовете си. Когато една страна е във война, братовчед се е изправил срещу братовчеда, а брат срещу брата, никое момче не е в безопасност.

Отпускам се назад и сядам на пети.

— Майката на краля, херцогиня Сесили, ще познае тази болка. Ще изпита същата болка, която изпитваш. Ще познае загубата на сина си Джордж — процеждам. — Кълна се! Ще го види как умира като лъжец и изменник. Ти изгуби син, и тя също ще изгуби, давам ти думата си.

— Ето и ти искаш да спазиш този ред — предупреждава ме майка ми. — Още и още смърт, още вражди, още деца без бащи, още овдовели невести. Нима искаш един ден да скърбиш за загиналия си син, както скърбя аз сега?

— След Джордж можем да се помирим — казвам упорито. — Те трябва да бъдат наказани за това. От днес Джордж и Уорик са мъртви, кълна се в това, майко. От днес те са мъртви — надигам се и отивам до масата. — Ще откъсна едно ъгълче от писмото на баща ми — казвам. — Ще запиша смъртта им със собствената си кръв върху писмото му.

— Грешиш — отвръща майка ми тихо, но ме оставя да отрежа едно ъгълче от писмото и да ѝ го върна.

На вратата се чука и аз изтривам сълзите от лицето си, преди да позволя на майка ми да се провикне: „Влезте“, но вратата се разтваря безцеремонно и Едуард, скъпият ми Едуард, влиза небрежно в стаята, сякаш е излизал на целодневен лов и му е хрумнало да ме изненада, като се прибере у дома по-рано.