— Признават ли, че се надяват да те свалят от власт? Или настояват, че просто искат да преговарят с теб?

Той прави гримаса:

— По-скоро искат да съборят от трона теб, скъпа. Искат близките ти и съветниците ти да бъдат прогонени от двора ми. Най-голямото им оплакване е, че аз съм зле съветван и че твоето семейство ме унищожава.

Ахвам.

— Те ме клеветят?

— Това е прикритие, един истински маскарад — казва той. — Не му обръщай внимание. Обичайната песен, че това не е бунт срещу краля, а срещу лошите му съветници. Аз самият съм пял тази песен, както и баща ми, както и Уорик против Хенри. После казахме, че за всичко са виновни кралицата и херцог Съмърсет. Сега казват, че сте виновни ти и близките ти. Лесно е да виниш съпругата. Винаги е по-лесно да обвиниш кралицата, че оказва лошо влияние, отколкото да се обявиш против краля. Те искат да унищожат теб и семейството ти, разбира се. После, щом остана сам пред тях, без приятели и близки, ще унищожат и мен. Ще ме принудят да заявя, че бракът ни е недействителен, а всичките ни момичета — незаконородени. Ще ме накарат да посоча Джордж за свой наследник, може би — да му отстъпя трона. Трябва да ги принудя да окажат открита съпротива, при която ще мога да ги победя. Имай ми доверие, ще съумея да те опазя.

Допирам чело до неговото.

— Иска ми се да те бях дарила със син — прошепвам едва чуто. — Тогава те щяха да знаят, че може да има само един наследник. Иска ми се да ти бях родила принц.

— За това има достатъчно време — казва той спокойно. — А аз обичам нашите момичета. Ще се яви и син, не се съмнявам в това, любима. Междувременно ще опазя трона за него. Довери ми се.

Оставям го да си тръгне. И двамата имаме работа за вършене. Той потегля от Фодърингей зад плющящото знаме, заобиколен от готови за битка телохранители, за да отиде в голямата крепост в Нотингам и да чака врагът да се покаже. Аз продължавам към Норич с дъщерите си, за да се държа така, сякаш цяла Англия е моя, сякаш тя все още цялата е прекрасна градина за розата на Йорк, и сякаш не се боя от нищо. С мен са и моите синове от сър Джон Грей. Едуард предложи да ги вземе да яздят с него, за да усетят за пръв път вкуса на битката, но аз се страхувам за тях и ги вземам със себе си и момичетата. Така че сега, докато напредвам към Норич, ме съпровождат двама много нацупени младежи, на по петнайсет и тринайсет години, на които с нищо не може да се угоди, тъй като пропускат първата си битка.

Устроено ми е посрещане, достойно за държавен глава, пеят хорове и хвърлят цветя пред мен, а пиеси възхваляват добродетелите ми и поздравяват моите момичета с „добре дошли“. Едуард чака благоприятен случай в Нотингам, като свиква отново войниците си в очакване врагът му да стъпи на суша.

Докато чакаме, като играем различните си роли и се питаме кога ще дойдат враговете ни и къде ще слязат на суша, научаваме още новини. В Кале със специално разрешение от папата — което собствените ни архиепископи сигурно са поискали и получили тайно — Джордж се е оженил за дъщерята на Уорик, Изабел Невил. Сега той е зет на Уорик и, ако Уорик успее да постави Джордж на трона на Едуард, той ще направи кралица собствената си дъщеря и тя ще ми вземе короната.

Изсъсквам като котка при мисълта как нашите архиепископи-изменници пишат тайно на папата да помогне на враговете ни, за Джордж пред олтара с дъщерята на Уорик и за отдавнашната, бавно разгаряща се амбиция на Уорик. После се сещам за онова бледо момиче, едно от двете момичета на Невил, защото Уорик няма син и, изглежда, не може да има повече деца, и се заклевам, че тя никога няма да носи короната на Англия, докато аз съм жива. Мисля си как Джордж променя верността си като разглезено момче, каквото наистина е, и се включва в плановете на Уорик като глупаво дете, каквото също наистина е, и се заричам да отмъстя и на двамата. Толкова съм сигурна, че ще се стигне до битка, и то жестока битка между съпруга ми и неговия бивш наставник във военните въпроси, че съм напълно изненадана, както е напълно изненадан и Едуард, когато Уорик слиза неочаквано на суша и пресреща, и смазва събиращата се кралска армия при Еджкоут Мур близо до Банбъри, преди още Едуард да е излязъл от Нотингамската крепост.

Това е пълна катастрофа. Сър Уилям Хърбърт, граф Пемброук, лежи мъртъв на полето, заобиколен от хиляда уелсци, а неговият повереник, момчето от династията Ланкастър, Хенри Тюдор, остава без настойник. Едуард е на път към Лондон, яздейки възможно най-бързо, за да въоръжи града за обсада, и да ги предупреди, че Уорик е в Англия, когато въоръжени фигури препречват пътя му.

Архиепископ Невил, назначеният от нас на този пост сродник на Уорик, пристъпва и взема Едуард за свой пленник, като му казва, докато го обкръжават, че Уорик и Джордж вече са в кралството, а кралската армия вече е победена. Всичко е свършено, Едуард е победен, още преди битката да е обявена, още преди да е наредил да оседлаят бойния му кон. Войните, за които си мислех, че са приключили с мир, нашия мир, приключват с нашето поражение, без Едуард дори да извади меча си, и династията Йорк ще има за свой основател марионетката Джордж, а не неродения ми син.

Аз съм в Норич, придавайки си увереност, опитвайки се да запазя подобаващо за една кралица достойнство, когато ми водят изкалян пратеник от съпруга ми. Отварям писмото:

Любима ми съпруго,

Приготви се за лоши вести.

Баща ти и брат ти бяха заловени в битка близо до Еджкоут, докато се сражаваха за нашата кауза, и Уорик ги държи в плен. Аз също съм пленник, затворен в замъка на Уорик Мидълхам. Заловиха ме, докато бях на път към теб. Невредим съм, баща ти и брат ти също.

Уорик е обявил майка ти за магьосница, и твърди, че нашата женитба е била акт на магьосничество, извършен от теб и нея. Така че внимавай: и двете сте в сериозна опасност. Тя трябва да напусне страната веднага: ще я удушат като вещица, ако могат. Ти също би трябвало да се приготвиш за изгнание.

Иди с дъщерите ни в Лондон възможно най-бързо, въоръжи Тауър за обсада, и предупреди гражданите да се готвят за въоръжена борба. Щом градът бъде готов за обсада, трябва да вземеш момичетата и да отидеш на сигурно място във Фландрия. Обвинението в магьосничество е много тежко, любима. Ще те екзекутират, ако смятат, че могат да го докажат. Грижи се за собствената си безопасност преди всичко друго.

Ако сметнеш за най-добре, отпрати момичетата веднага, и ги скрий при скромни хора. Не проявявай гордост, Елизабет, избери убежище, където никой няма да търси. Трябва да оцелеем, ако искаме да се преборим и отново да си върнем онова, което ни принадлежи.

Повече от всичко друго на света скърбя, че поставям теб и тях в опасност. Писах на Уорик с настояване да узная какъв откуп иска за благополучното връщане на баща ти и брат ти Джон. Не се съмнявам, че ще ги изпрати обратно при теб, и можеш да му платиш каквото ти поиска, с пари от хазната.

Твой съпруг, Единственият истински крал на Англия, Едуард

Почукването на вратата на приемната ми и рязкото ѝ отваряне ме карат да скоча на крака, очаквайки, че самият граф Уорик идва с вързоп сурови дърва, за да изгори на клада майка ми и мен. Оказва се обаче, че е кметът на Норич, който ме посрещна с такива пищни церемонии само преди броени дни.

— Ваша светлост, имам новини, които трябва спешно да ви съобщя. Лоши новини. Съжалявам.

Леко си поемам дъх, за да се овладея.

— Кажете ми.

— Става дума за баща ви и брат ви.

Зная какво ще каже. Не благодарение на някаква способност за предсказване на бъдещето, а от начина, по който кръглото му лице се сбърчва от тревога при мисълта за болката, която ще ми причини. Разбирам го от начина, по който мъжете зад него се събират, чувствайки се неловко като хора, които носят възможно най-лоши новини, както и от начина, по който собствените ми придворни дами въздишат като утринен бриз и се събират зад стола ми.

— Не — казвам. — Не. Те са пленници. Задържани са от почтени англичани. Трябва да бъдат освободени срещу откуп.

— Да ви оставя ли? — пита той. Гледа ме, сякаш съм болна. Не знае какво да каже на една кралица, която влезе в неговия град сред блясък и слава, а ще го напусне в смъртна опасност. — Мога да се върна по-късно, ваша светлост?

— Кажете ми — настоявам. — Кажете ми сега най-лошото и някак ще го понеса.

Той поглежда към дамите ми за помощ, а после тъмните му очи отново се спират върху мен.

— Съжалявам, ваша светлост. Съжалявам повече, отколкото съм в състояние да изразя. Вашият баща граф Ривърс и брат ви сър Джон Удвил са били пленени в битка — нова битка между нови врагове — армията на краля срещу родния брат на краля, Джордж, херцог Кларънс. Изглежда сега херцогът е в съюз с граф Уорик срещу съпруга ви — навярно знаехте? В съюз срещу милостивия ви съпруг и вас. Баща ви и брат ви са били пленени, докато се сражавали за негова светлост и били убити. Обезглавени — той ми хвърля един бърз поглед. — Сигурно не са страдали — добавя, без да го питам. — Сигурен съм, че е станало бързо.

— Обвинението? — едва говоря. Устата ми е схваната, сякаш някой ме е ударил с юмрук в лицето. — Те се биеха на страната на миропомазан крал срещу бунтовници. Какво може да каже някой срещу тях? Какво може да е обвинението?

Той поклаща глава.

— Екзекутирани са по заповед на лорд Уорик — казва тихо. — Нямаше процес, нямаше обвинение. Изглежда, че сега думата на лорд Уорик е закон. Той нареди да ги обезглавят без съд и присъда, без правосъдие. Да наредя ли да ви ескортират до Лондон? Или да уредя кораб? В чужбина ли ще отидете?

— Трябва да отида в Лондон — казвам. — Това е моята столица, а Англия е моето кралство. Не съм кралица-чужденка, за да бягам във Франция. Аз съм англичанка. Ще живея и ще умра тук — поправям се: — Ще живея и ще се сражавам тук.