* * *

На следващия ден има голям турнир и благородниците излизат на арената в красиви костюми, докато оръженосците им гръмко рецитират стихове. Моите момчета са в кралската ложа с мен, с разширени очи и отворени уста, докато се дивят на церемонията, знамената, блясъка и тълпите, на великолепието на първия голям турнир, който са виждали някога. Сестрите ми и Елизабет — съпругата на Антъни — седят до мен. Започваме да създаваме кралски двор от красиви жени: хората вече говорят, че в Англия никога преди не е виждана такава елегантност.

Братовчедите от Бургундия са излезли в пълен състав: техните доспехи са най-красивите, тяхната поезия — най-благозвучна. Но Антъни, брат ми, е великолепен: дворът полудява по него. Той седи грациозно на коня си, носи знака на моето благоволение, и строшава копията на дузина мъже. Никой не може да се мери и с поезията му. Той пише в романтичния стил на южните земи: разказва за радостта с нотка на тъга — мъж, който се усмихва на трагедията. Той съчинява поеми за любовта, която никога не може да бъде осъществена, за надежди, които карат един мъж да прекоси пясъчна пустиня, а жена — морето. Нищо чудно, че всички дами в двора се влюбват в него. Антъни се усмихва, вдига цветята, които хвърлят на арената, и се кланя, с ръка на сърцето, без да моли никоя дама за благоволението ѝ.

— Познавах го, когато ми беше просто вуйчо — отбелязва Томас.

— Той е фаворитът на деня — казвам на баща си, който идва до кралската ложа да ми целуне ръка.

— Какво си мисли? — пита ме настоятелно той, озадачен. — По мое време убивахме противниците си, не пишехме поеми за тях.

Съпругата на Антъни, Елизабет, се засмива.

— Това е бургундският стил.

— Това са рицарски времена — казвам на баща ми, като се усмихвам на почудата, изписана върху широкото му лице.

Но победителят на деня е лорд Томас Станли, красив мъж, който повдига наличника на шлема си и идва да получи наградата си, доволен, че е спечелил. На знамето му гордо е изписан фамилният му девиз: Sans Changer.

— Какво означава? — шепнешком пита Ричард брат си.

— Неизменен — казва Томас. — И щеше да го знаеш, ако учеше, вместо да си губиш времето.

— Наистина ли никога не се променяте? — питам лорд Станли. Той поглежда към мен: дъщеря на семейство, което се е променило напълно, обърнало се е от един крал към друг, жена, която се е променила, превръщайки се от вдовица в кралица, и се покланя:

— Наистина — казва той. — Подкрепям Бог и краля, и правата си, в този ред.

Усмихвам се. Безсмислено е да го питам откъде знае какво иска Бог, откъде знае кой крал е законен, как може да е сигурен, че правата му са законни. Това са въпроси за мирно време, а нашата страна е във война от твърде отдавна, за да задаваме сложни въпроси.

— Великолепен сте на арената — отбелязвам.

Той се усмихва:

— Имах късмет да не бъда определен да се състезавам срещу брат ви Антъни. Но съм горд да се дуелирам пред вас, ваша светлост.

Надвесвам се от ложата на кралицата да му връча наградата за победата — рубинен пръстен — но лорд Станли ми показва, че подаръкът е твърде малък за голямата му ръка.

— Трябва да се ожените за красива дама — подкачам го. — Добродетелна жена, която е далеч по-ценна от рубините.

— Най-прекрасната дама в кралството е омъжена и коронована — той ми се покланя. — Как ние — пренебрегнатите — ще понесем нещастието си?

Засмивам се на тази шега: това е езикът, типичен за моите сродници, бургундците, които са превърнали флирта във форма на висше изкуство.

— Трябва да положите усилие — казвам. — Такъв страховит рицар би трябвало да основе велик род.

— Ще основа своя династия и ще ме видите отново да побеждавам — отвръща той и при думите му, по някаква причина, усещам лека тръпка. Помислям си, че този мъж е силен не само на арената за турнири. Това е мъж, който ще бъде силен и на бойното поле. Безскрупулен човек, който е готов да преследва собствения си интерес. Страховит, наистина. Да се надяваме, че ще е верен на девиза си и никога няма да измени на верността си към нашата династия Йорк.

* * *

Когато богинята Мелузина се влюбила в рицаря, той ѝ обещал, че ще е свободна да бъде себе си, стига само да се съгласи да бъде жена. Споразумели се, че тя ще бъде негова съпруга и ще стъпва с крака по земята, но веднъж в месеца ще може да отива в собствените си покои, да пълни голяма вана с вода, и само за една нощ, да приема рибешката си същност. И така те живели щастливо много години. Защото той я обичал и разбирал, че една жена не може да живее като мъж. Разбирал, че тя не може да мисли като него, да ходи, както ходи той, да диша въздуха, който той поема. Тя щяла винаги да е същество, различно от него, същество, което се вслушва в различна музика, чува различен звук, чувства се удобно в различна среда.

Разбирал, че тя има нужда да остава насаме. Разбирал, че от време на време тя трябва да затваря очи и да се потапя под блестящата водна повърхност, да размахва опашка и да диша през хрилете си, и да забрави радостите и изпитанията на това да бъде съпруга — само за малко, само веднъж на месец. Родили им се деца, и пораснали здрави и красиви; той станал по-заможен, а замъкът им бил прочут с богатството и изяществото си, както и с красотата и добротата на господарката си. От далечни земи идвали гости да видят замъка, неговия господар, и прекрасната му, загадъчна съпруга.

 * * *

Веднага след коронацията, се залавям да се погрижа за близките си и двете с майка ми ставаме най-големите сватовници в кралството.

— Няма ли това да породи още враждебност? — питам Едуард. — Майка ми има списък с лордове, за които да се омъжат сестрите ми.

— Трябва да го направите — уверява ме той. — Роптаят, че си бедна вдовица от семейство на неизвестни хора. Трябва да подобриш положението на близките си, като ги ожениш за благородници.

— Толкова сме много, имам толкова много сестри, че съм сигурна, че ще разграбим всички подходящи млади мъже. Ще те оставим с недостиг на лордове.

Той свива рамене.

— Тази страна твърде отдавна е разделена на привърженици на Йорк или Ланкастър. Създай ми нова изтъкната фамилия, която ще ме поддържа, когато Йорк се колебае, или когато Ланкастър отправя заплахи. Ти и аз трябва да се свържем с аристокрацията, Елизабет. Дай на майка си свобода на действие: нуждаем се от братовчеди и от роднини по сватовство във всяко графство в страната. Ще удостоя с благороднически титли братята ти и синовете ти от първия брак. Трябва да създадем около теб влиятелно семейство, както заради положението ти, така и за твоя защита.

Вярвам на обещанието му. Отивам при майка ми и я намирам седнала на голямата маса в покоите ми, разпръснала навсякъде около себе си родословни дървета, договори и карти, като командир, който събира войска.

— Виждам, че си се превърнала в богинята на любовта — отбелязвам.

Тя хвърля поглед към мен, като се мръщи в опит да се съсредоточи.

— Това не е любов, това е делово начинание — казва тя. — Имаш близки, за които трябва да се погрижиш, Елизабет, и по-добре е да ги омъжиш за заможни съпрузи и съпруги. Натоварена си да създадеш нов род. Задачата ти като кралица е да пазиш и уреждаш благополучието на благородниците в страната си: никой мъж не трябва да се сдобива с твърде голямо величие, никоя дама не бива да падне твърде ниско. Знам това — венчах се с баща ти въпреки забраната и трябваше да поискаме прошка от краля, и да платим глоба.

— Бих си помислила, че заради това ще бъдеш на страната на свободата и истинската любов?

Тя се изсмива кратко:

— Когато ставаше въпрос за моята свобода и моята любовна история: да. Когато става дума за правилното уреждане на твоя двор: не.

— Сигурно съжаляваш, че Антъни вече е женен, сега, когато можем да му уредим изгодна партия?

Майка ми се намръщва.

— Съжалявам, че жена му е безплодна и в лошо здраве — казва тя рязко. — Можеш да я задържиш в двора като придворна дама, а и тя е от много добро семейство, но не мисля, че ще ни дари със синове и наследници.

— Ще разполагаш с десетки синове и наследници — предричам, като гледам дългите ѝ списъци и дръзко изрисуваните стрелки между имената на сестрите ми и тези на английските благородници.

— Би трябвало — казва тя със задоволство. — И всеки от тях ще бъде поне лорд.

Така че имаме цял месец, изпълнен със сватби. Всяка от сестрите ми бива омъжена за лорд с изключение на Катрин, с която стигам дори още по-далече и я омъжвам за херцог. Той още няма и десет години — едно начумерено дете: Хенри Стафорд, малкият херцог Бъкингам. Уорик го имаше предвид за дъщеря си Изабел. Но тъй като след смъртта на баща си момчето е кралски повереник, то е на мое разположение. Плащат ми известна сума, за да бъда негова настойница, и мога да правя с него каквото пожелая. Той се отнася с мен арогантно и грубо: смята се за потомък на изтъкнато семейство, и е толкова горделив, че изпитвам удоволствие да заставя този млад претендент за престола да сключи брак с Катрин. Той смята и нея, и всички нас, за непоносимо по-нископоставени от него. Въобразява си, че е унизен чрез брака в нашата фамилия, и го чувам да казва на приятелите си, хвалейки се като момче, че ще си отмъсти и че един ден ще се боим от него; един ден щял да ме накара да съжалявам, задето съм го оскърбила. Това ме разсмива, докато Катрин се радва да бъде херцогиня дори и с едно нацупено дете за съпруг.

Двайсетгодишният ми брат Джон, който за късмет все още е ерген, ще бъде оженен за лелята на лорд Уорик — лейди Катрин Невил. Тя е вдовстваща херцогиня на Норфолк, която се е омъжила за херцог, споделила е леглото си с него и го е погребала. Това е плесница в лицето на Уорик и дори само то ме изпълва със злорадство, а тъй като леля му е почти на сто години, женитбата с нея е изключително жестока шега. Уорик ще се научи кой сключва съюзите в Англия сега. Освен това тази старица сигурно скоро ще умре, и тогава брат ми ще бъде отново свободен и невъобразимо богат.