Филипа Грегъри - Бялата кралица

Тази нощ в леглото, след като сме се любили, казвам на Едуард:

— Не ми хареса граф Уорик.

— Той ме превърна в това, което съм днес — казва той простичко. — Трябва да го обичаш заради мен.

— А брат ти Джордж? А Уилям Хейстингс?

Той се претъркулва на една страна и ми се усмихва широко.

— Те са мои другари и мои братя по оръжие — казва. — Сключваш брак в редиците на една воюваща армия. Не можем да избираме съюзниците си; не можем да избираме приятелите си. Просто се радваме, че ги имаме. Обичай ги заради мен, любима.

Кимвам, сякаш в знак на подчинение. Но мисля, че познавам враговете си.

Кралят решава, че ще имам най-бляскавата и великолепна коронация, която Англия е виждала. Това не е само в знак на почит към мен.

— Правим те кралица, безспорна кралица, и всеки лорд в кралството ще подгъне коляно пред теб. Майка ми… — той млъква рязко и прави гримаса. — Майка ми ще трябва да ти засвидетелства почитта си като част от празненствата. Никой няма да може да отрече, че си кралица и моя съпруга. Това ще затвори устата на онези, които говорят, че бракът ни не е действителен.

— Кой говори? — питам настоятелно аз. — Кой се осмелява да го каже?

Той ми се ухилва. Още си е момче:

— Да не мислиш, че ще ти кажа и ще те оставя да ги превърнеш в жаби? Няма значение кои са хората, които говорят против нас. Те са без значение, докато само шушукат в ъглите. Но една величествена коронация за теб ще утвърди и моето положение като крал. Всички ще могат да видят, че аз властвам, докато онова бедно създание Хенри е просяк някъде в Къмбрия, а съпругата му — оставена на милостта на баща си в Анжу.

— Величествена коронация, значи…? — казвам, не особено въодушевена от мисълта.

— Ще залиташ под тежестта на накитите си — обещава ми той.

В крайна сметка коронацията ми се оказва още по-пищна от предвиденото. Влизам в Лондон през Лондонския мост, но мръсният стар главен път е преобразен и с изсипания от безброй каруци искрящ пясък прилича повече на арена за турнири. Посрещат ме свирачи, облечени като ангели: костюмите им са направени от паунови пера, ослепителните им криле са като хиляди очи в синьо, тюркоазено и тъмносиньо. Актьори представят жива картина, изобразяваща Дева Мария и светците; съветват ме да бъда добродетелна и плодовита. Хората смятат, че сам Бог ме е избрал да бъда кралица на Англия. Хорове пеят, докато влизам в града, обсипват ме с розови цветчета. Аз съм олицетворение на самата себе си, самата аз съм жива картина: англичанката от династията Ланкастър, превърнала се в кралица на династията Йорк. Аз съм образ на мира и единството.

Прекарвам нощта във великолепните кралски апартаменти в Тауър, новообзаведени за престоя ми. Не харесвам Тауър: по тялото ми пробягва тръпка, докато ме внасят на носилка, вдигната на височината на раменете на носачите, под подвижната вертикална решетка на крепостната врата. Антъни, който стои отстрани, вдига поглед към мен.

— Какво има?

— Мразя Тауър — мирише на влага.

— Станала си придирчива — казва той. — Нищо чудно — след като кралят ти даде твои собствени великолепни дворци, имението Гринич, а също и Шийн.

— Не е това — казвам, опитвайки се да назова повода за смущението си. — Сякаш тук има призраци. Момчетата ми тук ли ще останат тази вечер?

— Да, цялото семейство е в кралските покои.

Правя смутена гримаса.

— Не ми харесва момчетата ми да са тук — казвам. — Това място носи лош късмет.

Антъни се прекръства и скача от коня си, за да ме свали от седлото.

— Усмихни се — нарежда ми полугласно.

Комендантът на Тауър чака да ме посрещне и да ми връчи ключовете: това не е време нито за предсказания, нито за призраци.

— Всемилостива кралице, добре дошла — казва той, а аз хващам Антъни за ръката и се усмихвам. Чувам как хората в тълпата шепнат, че съм красавица, каквато не са можели да си представят.

— Всъщност не си нищо особено — пошушва ми Антъни, при което аз извръщам глава и едвам сдържам кикота си. — Изобщо не можеш да се сравняваш с майка ни например.

На следващия ден е коронацията ми в Уестминстърското абатство. За дворцовия херолд, който реве гръмогласно имена на херцози, херцогини и графове, това е списък на най-изтъкнатите и най-благородни фамилии в Англия и християнския свят. За майка ми, която носи шлейфа ми заедно със сестрите на краля Елизабет и Маргарет, това е нейният триумф. Колкото до Антъни, който е светски човек и все пак — отчужден от света, мисля, че това е сбирщина от глупци, от която той би желал да е далеч; за Едуард пък това е ярка демонстрация на богатството и властта му пред една страна, жадуваща за богата и влиятелна кралска фамилия. За мен това е една неясна поредица от церемонии, в която изпитвам единствено нервност; и отчаяно се надявам да вървя с правилната бързина, да не забравя да си изхлузя обувките и да мина боса по брокатения килим, да приема двата скиптъра в двете си ръце, да разголя гърди, за да бъдат помазани със свещения елей и да държа главата си стабилно, за да понесе тежестта на короната.

Нужни са трима епископи, за да ме короноват, сред тях — Томас Баучър, един абат, двеста духовници и цели хиляда хористи, които пеят хвалебствия за мен и да призоват върху мен Божията благословия. Придружават ме моите родственици: оказва се, че имам стотици. Първо са тези от кралската фамилия, после сестрите ми, зълва ми Елизабет Скейлс, братовчедките, братовчедките от Бургундия, родствениците, които единствено майка ми може да проследи, и всички други красиви дами, които са успели да се доберат до шанса да бъдат представени. Всяка от тях иска да присъства по време на коронацията ми, всички искат място в двора ми.

По традиция, Едуард не е с мен. Той гледа иззад параван заедно с малките ми синове: дори не мога да го видя; дори не мога да почерпя кураж от усмивката му. Трябва да се справя с всичко това съвсем сама, докато хиляди непознати следят всяко мое движение. Нищо не бива да затъмни моето издигане от жена от дребната поземлена аристокрация до кралица на Англия, от смъртна до божествена; почти богоравна. Когато ме коронясват и ме помазват със свещения елей, аз се превръщам в ново същество, стоящо над смъртните, само на една стъпка под ангелите — възлюбена — и избраница на небето. Очаквам тръпката на вълнение надолу по гръбнака ми от знанието, че Бог ме е избрал да бъда кралица на Англия, но не чувствам нищо освен облекчение, че церемонията е приключила, и страх при мисълта за пищното празненство, което ще последва.

Три хиляди благородници и техните съпруги сядат да се хранят с мен и при всяко поднасяне на трапезата се сервират по двайсет ястия. Свалям короната си, за да не ми тежи, докато се храня, и я слагам отново между отделните поднасяния. Изобщо цялата церемония прилича на сложен танц и продължава с часове. За да ме защитят от любопитни погледи, графиня Шрусбъри и графиня Кент коленичат и разпъват пред мен воал. От вежливост опитвам всяко ястие, но не ям почти нищо. Короната притиска главата ми като проклятие, а слепоочията ми пулсират. Зная, че съм се издигнала до най-важната позиция в страната, а копнея единствено за съпруга си и за леглото си.

В един момент от вечерта, вероятно около десетата поредна част, съм почти склонна да си мисля, че всичко това е било ужасна грешка и че съм щяла да бъда по-щастлива в Графтън, без да сключвам амбициозен брак и без да се издигам до ранга на кралските особи. Но вече е твърде късно за съжаления и макар че заради умората ми и най-изтънчените ястия ми се струват безвкусни, аз продължавам да се усмихвам, да слагам отново короната си и да изпращам най-хубавите блюда на фаворитите на краля.

Първите отиват при братята му — Джордж, златният младеж, херцог Кларънс, и най-малкото момче от династията Йорк — Ричард, херцог Глостър, който ми се усмихва свенливо и свежда глава, когато нареждам на слугите да му занесат задушен паун. Той е толкова различен от братята си, колкото изобщо е възможно, дребен и стеснителен, тъмнокос, слаб и мълчалив, докато те са високи и надменни мъже с бронзови коси. Ричард ми допада веднага, и си мисля, че ще бъде добър компаньон и другар в игрите на моите момчета, които са съвсем малко по-малки от него.

В края на вечерята, когато десетки благородници и стотици духовници ме придружават обратно до покоите ми, аз вървя с вдигната глава, сякаш не съм уморена, сякаш не съм смазана. Знам, че днес съм се превърнала в нещо повече от смъртна жена: превърнала съм се в полубогиня. Превърнала съм се в божество, подобно на моята прародителка Мелузина, която била родена богиня и станала жена. Тя трябвало да сключи тежка сделка с човеците, за да премине от единия свят в другия. Трябвало да се откаже от свободата си във водата, за да се сдобие с крака, така че да може да върви редом до съпруга си на земята. Не мога да не се запитам какво ще трябва да изгубя аз, за да бъда кралица.

Слагат ме да си легна в леглото на Маргарет Анжуйска, в празната кралска спалня, и аз чакам, с вдигнатата до ушите завивка от златен брокат Едуард да успее да се откъсне от празненството и да се присъедини към мен. До спалнята ми го придружават половин дузина компаньони и камериери, които церемониално го събличат и го оставят едва когато вече е по нощница. Той вижда смаяния ми поглед и се разсмива, докато затваря вратата след себе си.

— Вече сме кралски особи — казва той. — Трябва да изтърпим тези церемонии, Елизабет.

Протягам ръце към него.

— Стига ти да си все същият…

Той смъква рязко нощницата си и идва гол при мен: плещите му са широки, кожата — гладка, а мускулите на бедрата, корема и хълбоците му трептят.

— Аз съм твой — казва той простичко, и когато се вмъква до мен в студеното легло, напълно забравям, че сме кралица и крал, и мисля само за неговото докосване и за своето желание.