— Хубавото е — казва майка ми, като подхваща още по-неумолимо темата, — че можем да сме сигурни, че и двамата са плодовити. Научих, че вашият син има няколко незаконни деца, а дъщеря ми има две красиви законнородени момчета.

— Синът ми произхожда от плодовито семейство. Родих осем момчета — не се предава вдовстващата херцогиня.

Майка ми накланя глава и шалът върху диадемата ѝ се издува като корабно платно, изпълнено с буйния полъх на гордостта ѝ.

— О, да — отбелязва тя. — Така е. Но от тези осем момчета, разбира се, са останали само три. Колко тъжно. По една случайност, аз имам петима синове. Петима. И седем момичета. Елизабет произхожда от плодовит кралски род. Мисля, можем да се надяваме, че Бог ще благослови новото кралско семейство с потомство.

— Въпреки това тя не беше моят избор, нито беше избрана от лорд Уорик — повтаря нейна светлост, с глас, треперещ от гняв. — Това щеше да е без значение, ако Едуард не беше крал. Можех да си затворя очите за това, ако той беше трети или четвърти син, когото бих могла да пренебрегна…

— Навярно бихте могли. Но това не ни засяга. Крал Едуард е владетелят. Кралят си е крал. Бог знае, че той води достатъчно битки, за да докаже правото си.

— Мога да му попреча да стане крал — вмята Сесили бурно; гневът я надвива, бузите ѝ са алени. — Мога да го лиша от наследство, мога да го отхвърля, мога да поставя на трона Джордж вместо него. Как ще ви се хареса това — като краен резултат от вашата така наречена „сватба в тесен кръг“, лейди Ривърс?

Дамите на херцогинята побеляват като платно и се люшват ужасено назад. Маргарет, която обожава брат си, прошепва: „Майко!“, но не се осмелява да изрече нищо повече. Едуард никога не е бил любимец на майка им. Едмънд, милият ѝ Едмънд, загина с баща си при Уейкфийлд, а победителите, привърженици на Ланкастър, забучиха главите им на портите на Йорк. Джордж, брат му, по-малък от Едуард, и любимец на майка си, е галеникът на семейството. А Ричард, най-младият от всички, е черната овца. Невероятно е, че херцогинята говори как ще предпочете един син пред другия, пренебрегвайки реда.

— Как? — казва остро майка ми, предизвиквайки я да разкрие картите си. — Как ще свалите от трона собствения си син?

— Ако той не е дете на съпруга ми…

— Майко! — проплаква Маргарет.

— И как е възможно това? — запитва майка ми, с отровно-сладък глас. — Нима бихте нарекли собствения си син „копеле“? Нима бихте назовали себе си „блудница“? Просто от злоба, просто за да ни отхвърлите, нима сте готова да съсипете собствената си репутация и да превърнете в рогоносец мъртвия си съпруг? Когато забучиха главата му върху портите на Йорк, поставиха на главата му книжна корона, за да се подиграят с него. Това ще е нищо в сравнение с унижението, което му готвите сега. Нима бихте опозорили собственото си име? Нима бихте посрамили съпруга си по-жестоко, отколкото сториха това неговите врагове?

Жените надават лек писък, а бедната Маргарет залита, сякаш ще припадне. Сестрите ми и аз гледаме с изцъклени очи майка си и майката на краля, които доближават глави като двама готови за нападение, въоръжени с бойни брадви мъже на арената за турнири.

— Мнозина ще ми повярват — заплашително казва херцогинята.

— Още по-голям позор за вас тогава — отвръща майка ми грубо. — Слуховете за това, кой е негов баща, стигнаха до Англия. Тогава обаче аз бях сред малцината, които се кълняха, че една дама от вашия род никога не би паднала толкова ниско. Но чух, всички ние чухме, клюки за един стрелец с лък на име… как беше… — тя се преструва, че е забравила, и се потупва с пръст по челото. — А, да, сетих се: Блейбърн. Един стрелец с лък на име Блейбърн, за когото се предполагаше, че е ваш възлюбен. Но аз казах — и дори кралица Маргарет д’Анжу каза — че една изтъкната лейди като вас никога не би се принизила дотам, че да легне с някакъв стрелец от неблагороден произход и да подхвърли неговото дете в люлката на един благородник.

Името Блейбърн пада в стаята с гръм като оръдеен снаряд. Почти се чува как се претъркулва и спира неподвижно. Майка ми не се страхува от нищо.

— Но дори да успеете да накарате лордовете да свалят от трона крал Едуард, кой ще подкрепи новия ви крал Джордж? Можете ли да имате доверие на родния му брат Ричард, че няма на свой ред да опита да се възкачи на престола? Ами вашият сродник лорд Уорик? Той няма ли да поиска трона за себе си? А защо всички тези мъже да не започнат вражда помежду си и да създадат ново поколение врагове, като разделят страната, отново изправят брат срещу брата и разрушат мира, който вашият син спечели за себе си и за своята династия? Нима ще унищожите всичко просто от злоба? Всички знаем, че династията Йорк е безумно амбициозна: нима ще можем да ви видим как се самоизяждате, както изплашена котка изяжда собствените си котенца?

Това е твърде много за майката на краля. Тя протяга ръка към майка ми, сякаш за да я помоли да спре.

— Не, не. Достатъчно. Достатъчно.

— Говоря като приятелка — казва майка ми бързо, гъвкава като змиорка. — И необмислените ви думи против краля няма да излязат оттук. Моите момичета и аз няма да повторим подобни скандални закани. Ще забравим, че някога сте изрекли подобно нещо. Само съжалявам, че изобщо ви е хрумнало. Удивена съм, че го изрекохте.

— Достатъчно — повтаря майката на краля. — Просто исках да знаете, че този злощастен брак не е по мой избор. Макар да виждам, че трябва да го приема. Вие ми показвате, че трябва да го приема. Независимо колко ми е неприятно, независимо колко позори сина ми и моя род, трябва да го приема — тя въздиша. — Ще го приема като товара, който съм осъдена да нося.

— Това беше изборът на краля и всички трябва да му се подчиним — казва майка ми, изтъквайки предимството си. — Крал Едуард избра своята съпруга и тя ще бъде кралица на Англия и най-изтъкнатата дама — несравнима с никоя — в страната. Освен това никой не може да се съмнява, че от дъщеря ми ще излезе най-красивата кралица, която Англия е виждала.

Майката на краля, която сама е била прочута с красотата си навремето, когато са я наричали „Розата на Раби“, ме поглежда за пръв път.

— Предполагам — казва тя с неприязън.

Отново правя реверанс.

— „Майко“ ли да ви наричам? — питам бодро.

* * *

Веднага щом изпитанието, каквото е посещението ми при майката на Едуард, приключва, трябва да се подготвя за представянето си в двора. Поръчките на Антъни до шивачите в Лондон пристигат навреме, и аз мога да облека нова рокля в най-бледия сив цвят, поръбена с перли. Изрязана е ниско отпред, има висок корсет от перли и дълги копринени ръкави. Нося я с висока конична диадема, украсена със сив шал. Облеклото ми е едновременно бляскаво скъпо и очарователно скромно, така че когато майка ми влиза в стаята ми да види дали съм се облякла, тя улавя ръцете ми и ме целува по двете бузи.

— Прекрасно — казва тя. — Никой не може да се съмнява, че той се е оженил за теб по любов. — Любов като тази, за която пеят трубадурите. Бог да благослови и двама ви.

— Чакат ли ме? — питам нервно.

Тя кимва към стаята пред вратата на спалнята ми.

— Всички са там: лорд Уорик, херцог Кларънс и половин дузина други.

Поемам си дълбоко дъх и вдигам ръка да закрепя диадемата си, кимвам на придворните си дами да отворят двойните врати, вдигам глава като кралица и излизам от стаята.

Лорд Уорик, облечен в черно, стои до огнището — едър мъж в края на трийсетте с широки плещи като на уличен побойник, с обърнато в профил сурово лице и взрени в пламъците очи. Когато чува вратата да се отваря, той се обръща и ме вижда, намръщва се, а след това залепва усмивка върху лицето си.

— Ваша светлост — казва той и се покланя ниско.

Правя му реверанс, но виждам, че усмивката не стопля тъмните му очи. Разчитал е, че Едуард ще остане под негов контрол. Обещал е на краля на Франция, че ще му предостави Едуард като жених. Сега всичко се е объркало и хората се питат дали той все още е силният и влиятелен човек зад този трон, или Едуард ще взема решенията си сам.

Херцог Кларънс, обичният брат на краля, Джордж, стои редом до него с вид на истински принц от династията Йорк, златокос, винаги готов да се усмихне, грациозен дори в състояние на покой; красиво изящно копие на моя съпруг. Той е светъл и добре сложен, поклонът му е по-елегантен от този на италиански танцьор, а усмивката му е очарователна.

— Ваша светлост — казва той. — Моята нова сестра. Радвам се за изненадващата ви женитба и ви желая благополучие в новото ви положение.

Поднасям му ръката си, а той ме притегля към себе си и ме целува топло по двете бузи.

— Наистина ви желая много радост — добавя той весело. — Брат ми наистина е щастливец. А аз съм щастлив да ви нарека своя сестра.

Обръщам се към граф Уорик:

— Знам, че съпругът ми ви обича и ви се доверява като на свой брат и приятел — заявявам. — За мен е чест да се запозная с вас.

— Честта е изцяло моя — отвръща ми той рязко. — Готова ли сте?

Хвърлям поглед зад гърба си: майка ми и сестрите ми са се подредили, за да ме последват в процесия.

— Да — отговарям и с херцог Кларънс от едната ми страна и граф Уорик от другата, потегляме бавно към параклиса на абатството през тълпа, която се разделя, когато я приближаваме.

* * *

Първото ми впечатление е, че всички, които някога съм виждала в двора, са тук, облечени в най-хубавите си дрехи, за да ми засвидетелстват почитта си, а има и няколкостотин нови лица, пристигнали заедно с хората от династията Йорк. На първия ред са лордовете с пелерини, поръбени с хермелин, зад тях — дребните поземлени аристократи, окичени с верижки, показващи сана им, и какви ли не скъпоценности. Градските съветници и старейшините на Лондон са дошли, за да бъдат представени, сред тях — и управниците на града. Там са мирновременните водачи на Рединг, които правят усилия да виждат и да бъдат забелязани зад големите си шапки с пера, членовете на местните гилдии и дребни поземлени аристократи от цяла Англия. Това е събитие, което е от значение за цялата страна, така че всеки, който може да си купи жакет и да наеме кон, е дошъл да види скандалната нова кралица. Трябва да се изправя пред всички тези хора съвсем сама, с враговете ми, застанали от двете ми страни, докато хиляди погледи ме поглъщат цялата: от обутите ми в пантофки крака до високата диадема и ефирния воал на главата ми; обхващат с поглед перлите върху роклята ми, скромната ѝ кройка, съвършеното парче дантела, което крие и едновременно с това подчертава бялата кожа на раменете ми. Бавно като бриз, който повява през короните на дърветата, събралите се докосват почтително шапките си и се покланят, и аз осъзнавам, че ме поздравяват като кралица, кралица на мястото на Маргарет Анжуйска, кралица на Англия, най-великата жена в кралството, и че отсега нататък нищо в живота ми няма да бъде същото. Раздавам усмивки на всички страни, приемайки благословиите и хвалебствения шепот, но откривам, че стискам по-здраво ръката на Уорик, а той свежда глава към мен и ми се усмихва, сякаш доволен да долови страха ми, и казва: „Естествено е да сте смутена, ваша светлост.“ Наистина е естествено за една жена със скромен произход, но никога не би минало през ума на една принцеса, така че аз му се усмихвам в отговор, неспособна да кажа каквото и да било в своя защита.