— Аз ще бъда кралица на Англия — възроптавам. — А ти представяш нещата така, сякаш съм тръгнала на смърт.

— Това е битка не на живот, а на смърт — казва тя простичко. — Именно това означава да бъдеш кралица на Англия. Ти не си Мелузина, издигаща се от някой извор към безметежно щастие. Няма да бъдеш красива жена в двора, която няма какво друго да прави, освен да се занимава със своите магии. Пътят, който си избрала, означава, че трябва да прекараш живота си в кроежи и битки. А нашата задача като твои близки, е да се погрижим да ги спечелиш.

* * *

В мрака на гората той я видя, и прошепна името ѝ, Мелузина. При този повик тя се издигна от водата, той осъзна, че до кръста тя е жена с хладна и съвършена красота, а надолу — люспеста, като риба. Тя му обеща, че ще дойде при него и ще бъде негова съпруга, обеща му, че ще го направи по-щастлив, отколкото би могла да го направи една смъртна жена, обеща му, че ще обуздае буйната си страна, изменчивата си, подвластна на приливите и отливите природа, и че ще му бъде обикновена съпруга — съпруга, с която той ще може да се гордее. В замяна на това той трябваше да ѝ позволи от време на време отново да бъде себе си, и да се връща към своето естествено обиталище — водата, отмивайки от тялото си тежестта на женската участ и превръщайки се само за малко в предишната водна богиня. Тя знаеше, че битието на смъртна жена не само изтощава краката ѝ, но и наранява сърцето. Знаеше, че понякога ще има нужда да остава сама във водата, където леките вълни ще мият люспестата ѝ опашка. И така, бидейки мъж като всички останали, той ѝ обеща, че ще ѝ даде всичко, което поиска. Тя пък, бидейки влюбена жена, му се довери въпреки инстинктите си.

 * * *

Баща ми и братята ми потеглят от Рединг да ни посрещнат, за да мога да вляза в града с родствениците си до мен. По протежение на пътя има тълпи и стотици хора виждат как баща ми смъква шапката си, докато язди към мен, а след това слиза от коня и коленичи пред мен в прахта, отдавайки ми почит като на кралица.

— Стани, татко! — изричам разтревожена.

Баща ми се надига бавно и се покланя отново.

— Трябва да свиквате, ваша светлост — казва ми той, със сведена глава.

Чакам, докато той се изправя и ми се усмихва.

— Татко, не ми харесва да виждам как ми се кланяш.

— Сега сте кралица на Англия, ваша светлост. Всички мъже, освен един, трябва да ви се кланят.

— Но ти все още ще ме наричаш Елизабет, нали, татко?

— Само когато сме насаме.

— И ще ми даваш благословията си?

Широката му усмивка ме уверява, че всичко си е същото както преди.

— Дъще, трябва да се държим царствено. Ти си най-новата и най-малко очаквана кралица на една нова и неочаквана династия. Не съм и сънувал, че ще заплениш някой крал и със сигурност не съм мислил, че това момче ще завладее престола. Тук се създава цял един нов свят: основава се нова кралска фамилия. Затова трябва да бъдем по-царствени от самите кралски особи, иначе никой няма да ни повярва. Самият аз не мога да кажа, че го вярвам напълно.

Всичките ми братя скачат от конете си, докосват почтително шапките си, и коленичат пред мен на главния път. Свеждам поглед към Антъни, който нарече мен блудница, а съпруга ми — лъжец.

— Ти можеш да си останеш там долу — казвам. — Кой е прав сега?

— Ти — отвръща той бодро, като се изправя, целува ми ръка и се качва обратно на коня си. — Щастлив съм за триумфа ти.

Братята ми ме заобикалят и ми целуват ръка. Навеждам се и им се усмихвам: сякаш всички ще избухнем в смях — толкова голяма е дързостта ни.

— Кой би си го помислил? — възкликва Джон. — Кой дори би си мечтал за това?

— Къде е кралят? — питам, когато малката ни процесия преминава през портите на града. От двете страни на улиците се редят граждани, представители на гилдиите, чираци, приветстват красотата ми и се смеят на нашето шествие. Виждам как Антъни се изчервява, когато чува няколко непристойни шеги, и слагам длан върху облечения му в ръкавица юмрук, стиснал лъка на седлото.

— Тихо — казвам. — Хората имат основание да подхвърлят подигравки. Това беше тайна венчавка, не можем да го отречем. Затова се налага да живеем така, че скандалът да се забрави. А ти изобщо няма да ми помогнеш, ако си придаваш оскърбен вид.

Брат ми веднага надява на лицето си най-ужасната престорена усмивка.

— Това е дворцовата ми усмивка — процежда той. — Използвам я, когато разговарям с Уорик или с херцозите с кралска кръв. Какво ще кажеш?

— Много елегантно — казвам, като се опитвам да не се разсмея. — За Бога, Антъни, мислиш ли, че ще се справим с всичко, което ни чака?

— Ще се справим триумфално — уверява ме той. — Но трябва да се държим заедно.

Отправяме се нагоре по главната улица и надничащите от прозорците хора развяват набързо направени знамена и вдигат изображения на светци, за да ме приветстват с добре дошла в града. Поемаме към абатството, а там, сред придворните и съветниците си, стои самият Едуард, облечен в златоткани одежди, ален плащ и алена шапка на главата. Няма как да го сбъркам: той е най-високият мъж в тълпата, най-красивият, безспорният крал на Англия. Той ме вижда, очите ни се срещат и мен отново ме обзема чувството, че двамата сме сами на света. Толкова съм облекчена да го видя, че му помахвам като някоя девойка, и вместо да ме изчака да спра коня си, да сляза и да се приближа към него нагоре по килима, той се отскубва от всички и идва бързо до мен, сваля ме от коня ми и ме взема в обятията си.

Следва гръмък възторжен възглас от страна на зяпачите и потресено мълчание от страна на придворните, при това невъздържано нарушение на протокола.

— Съпруго — прошепва кралят в ухото ми. — Мили Боже, толкова се радвам да те държа в обятията си!

— Едуард! — казвам. — Толкова се страхувах!

— Спечелихме — казва той простичко. — Ще бъдем заедно завинаги. Ще те направя кралица на Англия.

— А аз ще те направя щастлив — уверявам го, цитирайки брачните клетви. — Ще бъда мила и весела, както в постелята, така и на трапезата.

— Изобщо не ме е грижа за яденето — казва той лъстиво, а аз скривам лице в рамото му и се разсмивам.

* * *

Тепърва трябва да се срещна с майка му и Едуард ме отвежда в личните ѝ покои преди вечеря. Тя не присъстваше на посрещането ми и аз с основание тълкувам това като първата ѝ проява на презрително отношение — първата от много. Той ме оставя пред вратата ѝ.

— Иска да те види насаме.

— Как мислиш, че ще се държи? — питам нервно.

Той се ухилва.

— Какво толкова може да направи?

— Именно това е първото, което бих искала да знам, преди да се изправя срещу нея — казвам сухо и го подминавам, когато слугите ми разтварят широко вратите към приемната на свекърва ми. Майка ми и три от сестрите ми ме придружават като импровизиран ескорт, пристъпваме напред с цялото нетърпение на сборище от вещици, повлечени на съд.

Вдовстващата херцогиня Сесили се е разположила на голям стол, покрит със златен брокат, и не си прави труда да стане да ме посрещне. Тя е с рокля, обшита със скъпоценни камъни по подгъва и гърдите, и голяма квадратна диадема, която носи гордо като корона. Много добре, а аз съм съпруга на нейния син, но пък все още не съм миропомазана като кралица. Не е длъжна да ми прави реверанс и вероятно мисли за мен като за поддръжница на Ланкастър, една от противничките на сина ѝ. Обръщането на главата и студената ѝ усмивка дават съвсем ясно да се разбере, че за нея съм жена от долно потекло, сякаш самата тя не е била родена като обикновена англичанка. Зад стола ѝ стоят дъщерите ѝ Ан, Елизабет и Маргарет, облечени съвсем скромно, за да не затъмнят блясъка на майка си. Маргарет е хубаво момиче: руса и висока като братята си. Тя се усмихва свенливо на мен, новата си зълва, но никой не пристъпва напред да ме целуне, и изобщо атмосферата в стаята е топла като езеро през декември.

Правя нисък реверанс — но не твърде нисък — на херцогиня Сесили, от уважение към майката на съпруга си, а зад гърба си виждам как майка ми я поздравява тържествено, а после застава неподвижно, с високо вдигната глава, и като пренебрегнем липсата на корона, самата тя ми заприличва на кралица.

— Няма да се преструвам, че съм доволна от тази тайна женитба — казва грубо вдовстващата херцогиня.

— В тесен кръг — прекъсва я бързо майка ми.

Херцогинята млъква удивена и повдига изписаните си в съвършена дъга вежди.

— Извинете, лейди Ривърс. Казахте ли нещо?

— Нито дъщеря ми, нито вашият син биха се самозабравили дотолкова, че да се оженят тайно — казва майка ми — бургундският ѝ акцент внезапно се долавя отново. За цяла Европа той е символ на елегантността и високия стил. Това най-ясно напомня на всички, че тя е дъщеря на граф Сен-Пол, произхождаща от бургундската кралска фамилия. Тя разговаряше на малко име с кралицата и единствено тя упорито продължаваше да нарича Маргарет д’Анжу, със силно наблягане на „д“-то от титлата. В крайна сметка тя беше херцогиня Бедфорд по силата на първия си брак с херцог с кралска кръв, и първа дама в кралския двор на династията Ланкастър, а жената, седнала така гордо пред нас, е родена просто като лейди Сесили Невил от замъка Раби. — Разбира се, че сватбата им не е била тайна. Присъствах аз, а също и други свидетели. Беше сватба в тесен кръг.

— Вашата дъщеря е вдовица, и с години по-възрастна от сина ми — казва нейна светлост, включвайки се в битката.

— Той едва ли е неопитно момче. Репутацията му е пословична. А разликата между тях е само пет години.

Разнася се ахване от дамите на херцогинята, и лек тревожен шепот от дъщерите ѝ. Маргарет ме поглежда съчувствено, сякаш за да каже, че няма как да избегна задаващото се унижение. Сестрите ми и аз стоим като побити камъни, сякаш сме танцуващи вещици, които някой внезапно е омагьосал.