Едуард е пристигнал преди мен: едрият му боен кон е в обора, пажът му — в плевника, и той ме взема в обятията си, без да каже и дума. Аз също не казвам нищо. Не съм такава глупачка, че да посрещна един мъж с подозрения и оплаквания, а и освен това единственото, за което копнея, е докосването му, целувките му и думите му:

— Съпруго. В леглото.

* * *

На сутринта реша косата си пред малкото посребрено огледало и я забождам с игли. Той стои зад мен, наблюдава ме, и от време на време хваща някой златист кичур коса, и го навива около пръста си, за да види дали улавя светлината.

— Не ми помагаш — казвам аз с усмивка.

— Не искам да помагам, искам да преча. Обожавам косата ти, харесва ми да я виждам разпусната.

— А кога ще обявим женитбата си, милорд? — питам аз, взирайки се в отражението му в огледалото.

— Рано е още — отвръща той бързо, твърде бързо: това е предварително подготвен отговор. — Милорд Уорик си е наумил, че трябва да се оженя за принцеса Бон Савойска, за да гарантираме мира с Франция. Трябва ми малко време да му съобщя, че това е невъзможно. Ще трябва да свикне с мисълта.

— Няколко дни? — предполагам.

— Да кажем, седмици — казва уклончиво кралят. — Уорик ще бъде разочарован, а да не говорим за подкупите, които най-вероятно е взел, за да осъществи тази женитба.

— Значи е нелоялен? Подкупен?

— Не. Не и той. Уорик взема парите на французите, но не за да ме предаде: ние сме като един човек. Познаваме се от момчета. Той ме научи да се дуелирам, подари ми първата ми сабя. Баща му ми беше като роден баща, а той — като по-голям брат. Нямаше да се бия за правото си над трона, ако Уорик не беше с мен. Неговият баща издигна моя до самия престол и го направи наследник на краля на Англия, а Ричард Невил на свой ред подкрепи мен. Той е моят велик покровител, моят голям приятел. Той ме научи на почти всичко, което знам за битките и за управляването на кралство. Трябва да имам достатъчно време, за да му разкажа за нас и да обясня, че не съм могъл да ти устоя. Дължа му го.

— Толкова ли е важен за теб?

— Най-важният човек в живота ми.

— Но ти ще му кажеш и ще ме отведеш в двора, нали — питам, като се старая да запазя небрежен и спокоен тон. — И ще ме представиш на придворните си като твоя съпруга?

— Когато дойде подходящият момент.

— Мога ли поне да кажа на баща си, за да можем да се срещаме открито като съпруг и съпруга?

Той се засмива:

— Все едно да кажеш на градския глашатай. Не, любов моя, трябва да запазиш тайната ни още малко време.

Вземам високата си диадема с развяващия се воал и я слагам на главата си, без да продумам. Главата ме заболява от тежестта ѝ.

— Имаш ми доверие, нали, Елизабет? — пита Едуард нежно.

— Да — лъжа аз. — Напълно.

* * *

Антъни стои до мен, докато кралят потегля: с вдигната за поздрав ръка, с фалшива усмивка на лицето.

— Няма ли да отидеш с него? — пита той саркастично. — Няма ли да отидеш в Лондон да си купиш нови дрехи? Няма ли да те представи в двора? Няма ли да присъстваш на благодарствената литургия като кралица?

— Той трябва да съобщи на лорд Уорик — казвам. — Трябва да обясни.

— Лорд Уорик ще му обясни на него — казва безцеремонно брат ми. — Ще му каже, че никой крал на Англия не може да си позволи да се ожени за жена, която не произхожда от висшата аристокрация, не е доказана девица и не разполага със състояние. А твоят скъп съпруг ще обясни, че на венчавката ви не е присъствал като свидетел нито един лорд или дворцов служител, че неговата невяста дори не е казала на семейството си; че носи пръстена си в джоба, и двамата ще се съгласят, че тази женитба може да бъде пренебрегната, сякаш никога не се е състояла. После кралят ще продължи постарому и така, докато в кралството има глупави жени, което ще рече — завинаги.

Обръщам се към него и измъченото ми изражение го кара да престане да ме дразни.

— Ах, Елизабет, не гледай така.

— Не ме е грижа, ако не ме признае, глупако — избухвам аз. — Не става въпрос дали искам да бъда кралица; въпросът вече не е дори и в това дали искам почтена любов. Луда съм по него, обичам го безумно. Бих отишла при него, дори ако трябва да вървя с боси нозе. Кажи ми, че съм една от многото: не ме е грижа! Вече не ме е грижа за името ми или за гордостта ми. Стига да мога да го имам още веднъж, това е всичко, което искам. Единственото ми желание е да го обичам и да знам, че и той ме обича.

Антъни ме взема в обятията си и ме потупва по гърба.

— Разбира се, че те обича — казва той. — Кой мъж би могъл да не те обича? А ако ли не, то значи е глупак.

— Обичам го — отвръщам нещастно. — Щях да го обичам, дори да не беше крал.

— Не, нямаше — казва брат ми нежно. — Ти си дъщеря на майка ни до мозъка на костите; не току-така в теб тече кръвта на богиня. Ти си родена да бъдеш кралица и може би всичко ще свърши добре. Може би Едуард наистина те обича и ще остане до теб.

Накланям глава назад, за да огледам лицето му.

— Но ти не го вярваш.

— Не — отговаря той искрено. — Да ти кажа честно, мисля, че го видя за последен път.

Септември 1464 г.

Той ми изпраща писмо. Обръща се към мен с „лейди Елизабет Грей“, а вътре пише „любов моя“; не казва „съпруго моя“, така че не ми предоставя нищо, което може да докаже женитбата ни, ако той реши да я отрече. Обяснява, че е зает, но скоро ще изпрати да ме вземат и да ме отведат в Рединг, където е дворът. Скоро ще говори и с лорд Уорик. Съветът ще се събира, има много неща за вършене. Изчезналият крал Хенри все още не е заловен: намира се някъде из хълмовете на Нортъмбърланд; но кралицата е избягала в родната си Франция, за да поиска помощ, така че един съюз с Франция е по-важен от когато и да било. Едуард не отбелязва, че един брак с французойка ще му осигури това. Вместо това казва, че ме обича, че изгаря от страст към мен. Думи на любовник, обещания на любовник — нищо обвързващо.

Същият пратеник носи съобщение, с което викат баща ми да се яви в двора в Рединг. Това е обичайно писмо, вероятно всеки благородник в страната е получил същото. Братята ми Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл трябва да отидат с него.

— Пиши ми и ми разкажи всичко — нарежда майка ми на баща ми, докато гледаме как мъжете от семейството — цяла една малка армия — се качват на конете.

— Сигурно ни вика, за да обяви женитбата си с френската принцеса — мърмори баща ми, докато се навежда да затегне ремъка под седлото. — А един съюз с французите няма да ни свърши никаква работа. Както не ни е вършил и преди. Въпреки това ще трябва да се направи, ако искаме да укротим Маргарет Анжуйска. Освен това една французойка ще те приеме на драго сърце в двора си — все пак сте родственици.

Майка ми дори не мигва при споменаването на възможната френска невяста на Едуард.

— Пиши и ми съобщи веднага — казва тя. — Бог да е с теб, съпруже.

Баща ми се навежда от седлото да ѝ целуне ръка, а после подкарва коня си надолу по пътя на юг. Братята ми размахват камшиците си, повдигат шапки за поздрав и гръмко се сбогуват. Сестрите ми махат с ръце, зълва ми Елизабет прави реверанс на Антъни, който махва с ръка на нея, на майка ми и на мен. Лицето му е мрачно.

Но именно Антъни ми пише два дни по-късно, и именно неговият слуга е този, който язди като луд, за да ми донесе писмото му.

Сестро,

Това е твоят триумф и сърцето ми ликува за теб. Имаше ужасна кавга между краля и Уорик, защото лордът донесе на Едуард брачен договор, с който той да вземе за жена принцеса Бон Савойска, както очакваха всички. Кралят, с договора пред себе си и перото в ръка, вдигна глава и каза на негово благородие, че не може да се ожени за принцесата, понеже — всъщност — е вече женен. Настана такава тишина, че можеше да се чуе падането на перце; можеше да се чуе как ангелите ахват. Кълна се, че чух как сърцето на лорд Уорик блъска в гърдите му, когато помоли краля да повтори казаното. Едуард беше пребледнял, но погледна лорда право в лицето (което аз самият не бих посмял да направя в онзи момент) и му каза, че всичките му планове и обещания са безсмислени. Тогава негово благородие хвана краля под ръка и припряно го отведе от стаята в един уединен кабинет, като остави нас, останалите, оживено да си обменяме слухове, зашеметени от удивление.

Възползвах се от възможността да притисна баща ни в ъгъла и да му кажа, че според мен кралят може да оповести женитбата си с теб, за да не изглеждаме и ние глупаци като лорд У., но, признавам ти, дори в този миг се опасявах, че Едуард може да се окаже женен за друга жена. Хората говореха за някаква благородничка с много по-добро потекло от нашето, която дори имала син от него. Прости ми, сестро, но ти не знаеш колко лоша е репутацията на твоя любим. Затова баща ни и аз бяхме като на тръни, стряскахме се от всеки звук, докато вратата на кабинета си оставаше затворена, а зад нея кралят стоеше заключен с човека, който го създаде и който — Бог е свидетел — може също толкова бързо отново да го унищожи.

Разбира се, Лайънъл поиска да узнае за какво си шушукаме, а също и Джон. Слава на Бога, Едуард и Ричард бяха излезли, така че имаше само още двама души, на които трябваше да кажа, но и те като баща ни не можаха да повярват, така че трябваше да положа големи усилия да накарам и тримата да замълчат. Можеш да си представиш какво беше.

Трябва да бе минал час, но никой не искаше да излезе от залата за съвещания, докато не научи края на тази история. Сестро, те предпочитаха да пикаят в огнищата, отколкото да излязат, а после вратата се отвори и отвътре излязоха кралят с разстроено изражение и лорд Уорик — с мрачен вид. Тогава Едуард се усмихна с най-щастливата си усмивка и каза: „Е, милорди, благодаря ви за търпението. Щастлив и горд съм да ви съобщя, че съм женен за лейди Елизабет Грей.“ После кимна на баща ми и се кълна, че ме стрелна с поглед, сякаш за да ме помоли да накарам татко да замълчи. И така аз хванах стареца за рамото и го натиснах, за да го задържа приведен към земята. Брат ни Едуард го хвана от другата страна за равновесие, а Лайънъл се прекръсти, сякаш вече беше архиепископ. Баща ни и аз се поклонихме гордо и се усмихнахме престорено на всички около нас, сякаш през цялото време бяхме знаели и просто от тактичност бяхме пропуснали да споменем, че сега сме се сродили с краля на Англия.