— Той не е длъжен да прави каквото иска лорд Уорик. Той е кралят.

— Той е марионетка на Уорик — казва брат ми грубо. — Лорд Уорик реши да го подкрепи, точно както бащата на Уорик подкрепи бащата на Едуард. Без подкрепата на семейство Уорик нито твоят любим, нито баща му щяха да са в състояние да постигнат нещо. Именно Уорик, Създателя на крале направи твоя любовник крал на Англия. Бъди напълно сигурна, че той ще създаде и кралицата. Той ще избере за коя трябва да се ожени Едуард, и Едуард ще се ожени за нея.

Млъквам зашеметена.

— Но той не може да го направи. Едуард се ожени за мен.

— Било е игра, преструвка, нищо повече.

— Не беше. Имаше свидетели.

— Кои?

— Майка ни — казвам накрая.

— Нашата майка?

— Да, заедно с почетната си дама Катрин.

— Татко знае ли? Беше ли там?

Поклащам глава.

— Ето, виждаш ли — продължава да упорства той. — Кои са многото ти свидетели?

— Майка ни, Катрин, свещеникът и едно момче, което пееше — отвръщам.

— Кой свещеник?

— Непознат. Кралят му нареди да дойде.

Антъни свива рамене.

— Ако изобщо е бил свещеник. По-вероятно е някой шут или актьор, престорил се на свещеник, за да направи услуга на краля. Но дори и да е ръкоположен, Едуард пак може да отрече, че бракът е бил законен и думата на три жени и едно момче ще бъде противопоставена на тази на краля на Англия. Съвсем лесно е да нареди да арестуват трите ви по някакво обвинение и да ви задържат за около година, докато той се ожени за принцесата, която си избере. Направил е теб и майка ни на глупачки.

— Кълна ти се, че той ме обича.

— Може би те обича — признава брат ми. — Както може би е обичал всяка една от жените, с които си е лягал, а те са стотици. Но какво ще стане, ако когато битката приключи и той тръгне да се връща у дома, срещне по пътя си друго красиво момиче? Обзалагам се, че ще те забрави за една седмица.

Потривам лице с ръка и откривам, че бузите ми са мокри от сълзи.

— Ще кажа на майка ни — изричам немощно. Това е заканата от нашето детство, която, за съжаление, не го плашеше още тогава.

— Да ѝ кажем двамата. Сигурен съм, че няма да се зарадва, когато осъзнае, че с измама е била принудена да тласне дъщеря си към безчестие.

Вървим мълчаливо през гората, а после прекосяваме мостчето. Докато минаваме покрай големия ясен, хвърлям поглед към ствола. Завързаният за него конец е изчезнал. Водите на реката там, където изтеглих пръстена си от течението, са се затворили. Нямам доказателство, че магията изобщо е била там. Имам само един малък златен пръстен с форма на корона, който може да не означава нищо.

Майка ми е в градината с билките отстрани на къщата и когато ни вижда двамата с брат ми да вървим потънали в мълчание на крачка разстояние един от друг, се изправя с кошницата си и ни чака да се приближим към нея, като се подготвя за неприятности.

— Синко — поздравява тя брат ми. Антъни коленичи за благословията ѝ и тя полага длан върху русата му глава, свежда поглед и му се усмихва. Той се изправя на крака, взема ръката ѝ в своята и казва:

— Мисля, че кралят е излъгал теб и сестра ми. Брачната церемония е била толкова тайна, че няма никой авторитетен човек, който да я докаже. Мисля, че Едуард е скалъпил всичко това, за да вкара Елизабет в леглото си, и ще отрече, че са женени.

— О, наистина ли мислиш така? — отвръща майка ни, без да се смути.

— Да — казва Антъни. — И не за първи път сключва фалшив брак с някоя жена, за да задоволи похотта си. Правил го е и преди, а накрая жената остана с копеле на ръце и без венчален пръстен.

Майка ми, с надменно изражение, свива рамене.

— Какво е правил в миналото, е негова работа — възразява тя. — Но аз го видях женен и споделил легло и съм готова да се обзаложа, че ще се върне, за да предяви права към Елизабет като към своя съпруга.

— Едва ли — казва Антъни простичко. — И сестра ми ще бъде съсипана. А ако чака дете, ще бъде напълно опозорена.

Майка ми вдига усмихнат поглед към сърдитото му лице.

— Ако си прав и Едуард смята да отрече женитбата, изгледите за Елизабет наистина ще са лоши — съгласява се тя.

Извръщам глава от тях. Само преди миг моят любим ме наставляваше как да опазя сина му. Сега същото това дете е описвано като мой провал.

— Отивам да видя синовете си — казвам студено на двамата. — Не желая да ви слушам. Двамата с Едуард ще останем верни един на друг, а вие ще съжалявате, че сте се усъмнили в нас.

— Ти си глупачка — казва брат ми, без да се впечатли, а после се обръща към майка ни. — А ти си поела огромен риск, залагайки живота и щастието ѝ на думата на един прочут лъжец.

— Може би — отвръща майка ми, без да се трогне. — А ти си мъдър човек, сине мой, философ. Някои неща обаче знам по-добре от теб, дори сега.

Бавно се отдалечавам. Никой от двамата не ме повиква да се върна.

* * *

Трябва да чакам, цялото кралство трябва да чака отново, за да научи кого да приветства като крал и кой ще командва. Брат ми Антъни изпраща човек на север, за да разузнае какво е положението, а после всички го чакаме да се върне да ни съобщи дали към битката са се присъединили още войски, и дали късметът на крал Едуард се е задържал. Най-сетне, през май, слугата на брат ми се връща у дома и казва, че е бил в далечния север, близо до Хексъм, и срещнал един човек, който му разказал всичко за сражението. Битката била тежка и кървава. Поколебавам се на вратата: искам да узная изхода, не подробностите. Вече не ми е нужно да видя битка, за да си я представя: превърнали сме се в страна, привикнала с разказите от бойното поле. Всеки е чувал за армиите, строени на позициите си, или е виждал нападението, отстъплението и спирането, когато се прегрупират изтощени. Всеки познава някого, който е посещавал град, през който войниците-победители са минавали, решени да гуляят, крадат и насилват; всеки има истории за жени, избягали в някоя църква, за да потърсят свещено убежище, пищейки за помощ. Всеки знае, че тези войни разкъсаха страната ни, унищожиха благоденствието ни, приятелските отношения между съседите, доверието ни към странниците, обичта между братята, безопасността на пътищата ни, привързаността ни към нашия крал, и въпреки това, битките продължават. Все още се стремим към окончателна победа и тържествуващ крал, който ще донесе мир, но победата така и не идва, мирът така и не настъпва и не става ясно кой има правото да бъде крал.

Накрая пратеникът на Антъни стига до най-важния въпрос. Армията на крал Едуард е спечелила решителна победа. Войските на Ланкастър са обърнати в бяг, крал Хенри, бедният, слабоумен, объркан крал Хенри, който не осъзнава напълно къде се намира, дори когато е в двореца си в Уайтхол — е избягал в тресавищата на Нортъмбърланд, а за главата му била обявена цена, сякаш е престъпник, без придружители и слуги, без приятели, дори без свита, като бунтовник от пограничните райони, подивял като горска врана.

Съпругата му, кралица Маргарет Анжуйска, някогашната най-скъпа приятелка на майка ми, е избягала в Шотландия с принца, техния наследник. Тя е победена, а съпругът ѝ е смазан. Но всички знаят, че кралицата няма да приеме поражението си, ще крои заговори и планове за сина си, точно както Едуард ми каза, че трябва да постъпя и аз, ако ни се роди син. Тя няма да спре, докато не се върне в Англия и битката не бъде подхваната отново. Няма да спре, докато съпругът ѝ и синът ѝ са живи и все още има кой да постави на трона. Това означава да бъдеш кралица на Англия в наши дни. Така стоят нещата за нея от близо десет години, още откакто съпругът ѝ стана негоден да управлява, а неговата страна заприлича на изплашен заек, опитващ се да избяга от глутница ловни кучета. Нещо по-лошо — знам, че същото очаква и мен, ако Едуард се върне у дома, обяви ме за своя кралица и създадем син и наследник. Младият мъж, когото обичам, ще бъде крал на едно несигурно кралство, а аз ще трябва да бъда претендентка за титлата на кралица.

И той наистина се връща. Изпраща ми вест, че е спечелил битката, пробил е обсадата на замъка Бамбърг и ще се отбие, когато армията му потегли на юг. Пише на баща ми, че ще дойде за вечеря, а в лична бележка до мен набързо е надраскал, че ще остане за през нощта.

Показвам бележката на майка ми.

— Можеш да кажеш на Антъни, че моят съпруг ми е верен — казвам с гордост.

— Нищо няма да казвам на Антъни — отвръща ми тя сопнато.

Баща ми във всеки случай е доволен, че победителят ще ни гостува.

— Прави бяхме да му дадем нашите войници — казва той на майка ми. — Благословена да си за това, любима. Той е кралят победител и благодарение на теб ние отново сме на печелившата страна.

Тя му се усмихва.

— Положението можеше да се развие и в двете посоки, — казва тя. — Елизабет е тази, която му завъртя главата. Нея идва да види.

— Имаме ли добре осолено говеждо? — пита баща ми. — Ние с Джон и момчетата ще отидем на лов със соколи и ще донесем дивеч.

— Ще му поднесем хубава вечеря — уверява го майка ми. Но не му казва, че има по-важен повод за празнуване; че кралят на Англия се е оженил за мен. Запазва мълчание, което пък ме кара да се запитам дали тя също смята, че Едуард ме мами.

Така или иначе, по нищо не личи какво си мисли майка ми, когато поздравява краля с нисък реверанс. Не проявява фамилиарност, каквато една жена би показала към зет си. Но не се държи и студено с него, както със сигурност би се държала, ако смяташе, че е направил на глупачки и двете ни. Вместо това го посреща като победоносно завръщащ се крал, той я поздравява като знатна дама, някогашна херцогиня, а двамата се отнасят към мен като към любимата дъщеря на семейството.

Вечерята е толкова успешна, колкото е възможно при тези обстоятелства. Баща ми е наперен и развълнуван, майка ми е елегантна, както винаги, сестрите ми — в обичайното си състояние на зашеметено обожание, а братята ми — напрегнати и мълчаливи. Кралят се сбогува с родителите ми и се отправя надолу по пътя, сякаш ще се връща в Нортхамптън, а аз намятам пелерината си и хуквам надолу по пътеката към ловната хижа край реката.