Да види какво е да бъдеш като Сали — поне веднъж, поне за една вечер.

— Знаеш ли, мамо, в дома на приятелката ми Сали ще има голямо парти след две седмици. — Хелън се стараеше да говори с небрежен тон. — Тя е много богата, баща й има петролна компания.

— Твоята приятелка е прекалено млада за подобно нещо — изсумтя майка й под нос.

— Ами… няма да има никакъв алкохол — излъга Хелън. — А и родителите на Сали ще са там… нали разбираш, като придружители.

Майка й се обърна да я погледне, а устните й бяха стиснати здраво в тънка линия.

— Категорично не, Хелън. Звучи като нещо забранено — с момчета и срещи с непознати. Подобно разпуснато поведение не е за добро момиче като теб. Баща ти няма да разреши. Избий си го от главата.

— Но…

— Не — повтори майка й, а после мина на арабски за още по-голяма тежест: — Ла-а.

Хелън само сви рамене, сякаш не беше нещо важно, и довърши чая си. Прекият подход не бе дал резултат. Преди година, преди Сали и Джейн, тя щеше да приеме факта кротко, примирено, както винаги бе правила.

Тази вечер отказваше да се предаде.

Щеше да измисли начин. Бе твърдо решена.

* * *

Баща й се прибра у дома, целуна жена си и започна да й разказва как е минал денят му. Средна работа, без много поръчки. Вероятно се очертаваше сделка с внос на козметика. Майка й започна да говори бързо на арабски, който Хелън бе започнала да забравя заедно с избледняващите спомени за стария й живот в Йордания.

Внезапно й хрумна нещо. Стана и отиде в кухнята, сякаш нищо не я притесняваше, и започна да слага масата за вечеря.

— Хелън. — Гласът на баба бе строг. — За какво говори майка ти? Някакво парти? Не би трябвало дори да ме питаш за подобно нещо.

— О! — възкликна небрежно тя, докато изваждаше чаши за вода от шкафа. — Няма нищо, баба. Просто едно грандиозно събитие в имението на Сали в Бевърли Хилс. Мама не е разбрала — и без друго никога не биха ме поканили.

— Какво? — примигна той.

Хелън сви рамене.

— Сали е мила с мен в училище, но те двете с Джейн, естествено, се движат в различни социални кръгове.

— Обясни ми! — мрачно нареди баба̀.

— Ами, както знаеш, бащата на Джейн е посланик. И има титла „почитаем“. Това е английска титла, той е аристократ. А Сали е една от най-богатите наследнички в Америка. Имам предвид, няма начин — нашето семейство едва ли би могло да се надява да се покаже пред обществото в подобна компания. Партито на Сали е много престижно, само за най-отбраните момичета в училище. Нямам нищо против.

Лицето на баща й бе почервеняло.

— Искаш да кажеш, че уж ти е приятелка, но не те е поканила?

— О, покани ме. След като й казах, че ти никога не би ми позволил да ида. Така хем може да каже, че ме е поканила, хем знае, че няма да се появя там — в компанията на важните момичета. Техните бащи са най-малкото известни филмови продуценти. — Хелън се усмихна леко. — Такъв е животът баба, знаеш как е в този град.

— Не. Няма да стане. — Баща й поклати глава. — Ние сме също толкова добри, колкото и те.

— На партито ще има придружители — намеси се и майка й. — Може би и посланикът ще бъде там. Би било хубаво дъщеря ни да познава такива хора.

— Взех решение. — Гласът на баба̀ беше строг. — Ще отидеш. Кажи й, че съм ти позволил да идеш. Ще те взема в десет и половина. Естествено, ще бъдеш облечена скромно и ще стоиш при приятелките си от училище. Само момичета.

— Но Сали не смята, че…

— Едва ли може да си вземе поканата обратно. Не! Моята дъщеря е също толкова добра, колкото и другите. Както и семейството ни. — Той изсумтя под нос. — Ще отидеш, Хелън, не спори с мен!

Дъщеря му се извърна, за да не види той тържествуващата й усмивка. Не разбираше родителите си напоследък, но все още знаеше как да надхитри баща си в собствената му игра.

— Разбира се, татко — покорно каза Хелън. — Не бих си и помислила.

Сали щеше да я подготви за партито. Щеше да е скромно преобразяване и не виждаше защо да не приеме. Най-добрият подход в този случай бе просто изобщо да не казва нищо на родителите си. По-добре да ги моли за прошка, отколкото за разрешение.

* * *

Джейн прелистваше страниците на учебника по математика, мъчейки се да се съсредоточи върху задачите. Но през прозорците на всекидневната се виждаше пътеката към скалите на брега, която я мамеше навън. Беше прекрасен октомврийски ден и не можеше да се концентрира. Може би трябваше да зареже числата и вместо това да се захване с някоя от биографиите. Това й беше хоби — да се рови в живота на другите. Особено харесваше книгите, чиито герои бяха постигнали успех, след като са имали трудно детство. Можеше да се идентифицира с тях.

Вярно, живееше в луксозна малка къща под наем в Малибу, оборудвана с всички модерни удобства, имаше си икономка и шофьор. Но си нямаше близък човек, който наистина да е загрижен за нея. Както си напомняше често, не можеш да платиш на някого да те обича.

Запита се с присвито сърце какво ли прави точно сега баща й. При последното му обаждане гласът на Томас Морган звучеше по-напрегнато от обичайното. Не би трябвало да се притеснява за него, но се тревожеше. Надеждата, че някой ден той ще я обикне, никога не угасваше напълно.

— Джейн! — Детегледачката й Консуела я викаше от дневната, където гледаше любимия си телевизионен сериал с голям пакет чипс. — Приятелките ти са тук.

Джейн подскочи и бутна настрани книгата. Какво? Сали никога не идваше насам. В къщата й нямаше нещо, което Сали да си няма у дома, и то десет пъти по-хубаво — винаги се събираха заедно в имението. Но сега наистина видя как личната й бяла лимузина паркира пред входната врата, или поне се опитваше да се побере там.

— Гледай да се прибереш преди девет, не забравяй за вечерния час — обади се вяло Консуела.

— Да, разбира се. — Отнасяше се към това със заслужено презрение. Консуела изобщо не се интересуваше какво прави тя.

— Хей, качвай се. — Сали отвори вратата. — Отиваме в салон за красота. И при добър очен лекар.

— Защо? — подозрително попита Джейн и побутна очилата си по-нагоре върху носа си.

— Недей да спориш с мен, скъпа. Ще се погрижим за теб.

Хелън надникна засмяна.

— И аз ще ходя.

— И двете. Няма да приема отказ — категорично заяви Сали. — Качвай се. Веднага!

* * *

— Опитай тези. — Очният лекар се наведе към нея и й подаде друг чифт лещи. — Не се притеснявай, ще свикнеш, всички ги изпускат първия път.

— Съжалявам… — Джейн се засрами. Мразеше непохватността, както и всички прояви на липса на контрол всъщност.

— На върха на пръста… точно така.

— О! — Джейн зяпна. Но пък можеше да вижда! Примигна.

— Сега другата.

Тя я сложи и отново примигна. Погледът й бе малко замъглен, после се изясни.

— Какво ще кажеш? — попита лекарят.

— Изглежда страхотно! — одобри Сали.

— Много си хубава — съгласи се и Хелън. — Много.

— Не се шегувайте — сърдито измърмори Джейн, но не можа да потисне усмивката си. Без очилата лицето й бе толкова… различно.

Изглеждаше по-добре. По-хубава. Да, почти красива, по своя си различен начин.

— Благодаря, докторе. Изпратете лещите й в нашето имение, нали става?

— Разбира се, Сали. — Доктор Мадрид се усмихна любезно. Дъщерята на милиардера получаваше каквото пожелае. Ако искаше от него да се прави на доставчик, той нямаше нищо против. — За мен ще бъде удоволствие…

— Хайде. — Сали вече дърпаше Джейн за ръката. — Още не сме започнали истински с теб.

* * *

— Не знам…

Джейн се размърда неловко на стола, фризьорът бе стиснал в ръка кичур от косата й. Тя все още се опитваше да свикне с лещите и докато примигваше, лицето й сякаш плуваше в огледалото.

Фризьорът се бе хвърлил към Сали, сякаш тя бе отдавна изгубената му най-добра приятелка. После, когато тя му бе представила Хелън и Джейн, имаше доста цъкане с език и шумни въздишки през зъби.

Сега подскачаше наоколо й като цирково пони и често хващаше цели шепи от косата й с превъзбудени жестове. Не че много се интересуваше от външността си, но Джейн все пак не искаше той да я смята за някаква монахиня.

— Естествено, че не знаеш. Ако знаеше, нима щеше да изглеждаш така? — Морис щракна с пръсти. — Неее! Аз съм художникът, скъпа, а ти си платното. Нека оставим специалистите да си вършат работата. Разбрахме ли се?

Той заглуши протестите й.

— Виждаш ли приятелките си, сладурче?

Морис завъртя стола й — тук беше и Сали, чиято златиста грива в момента издухваха със сешоар, както и Хелън, на която правеха маникюр.

— Така, те знаят какво правят… Сали най-вече. Тъмнокосата е стеснителна, но поне е на прав път. Ти имаш нужда от помощ. Голяма помощ. Знаеш това, нали?

Джейн преглътна гордостта си.

— Да.

Нямаше смисъл да ходи на партито на годината като почетен гост — да блесне повече от Мелиса, поне веднъж, — ако щеше да остане сама и залепена до стената.