Луиз Бегшоу - Блясък

— Какво правиш, откачалко?

Хелън докосна постелката пред себе си с чело и се опита да се съсредоточи в молитвата.

— Попитах какво правиш?

Усети остър ритник в ребрата си. Хелън се изпълни с гняв и страх. Познаваше този глас. Джули Менърс. Кралицата на кликите. И пълна кучка.

— Не харесвам а-ра-би — заяви Джули.

Хелън стисна зъби и вдигна глава, облегна се назад върху петите си, коленичила, и се помоли за прошка. Най-вече затова, че в момента й се щеше да разбие зъбите на Джули Менърс.

— Да не би да ме игнорираш? Изобщо не си и помисляй ти да игнорираш мен. Чалмаджийка!

— Аллах акбар — прошепна Хелън. Отново се приведе напред и докосна с глава земята в посока към Мека и светия храм.

— Вижте, момичета. Малката ни госпожица негърка от пустинята си мисли, че може да се държи високомерно в Съединените американски щати — ох!

Последва внезапно поемане на въздух и Хелън, все така със затворени очи, чу викове. Продължи да се моли. После чу как някой получи звучен шамар и след това ревна вбесено.

— Най-добре оставете на мира нашата приятелка. — Това бе Сали, разбра Хелън с прилив на благодарност. — Ти си едно грозно и дебело нищожество, Джули. Още не се е родил хирургът, който може да те превърне в красавица. Най-добре се помоли някой да сложи катинар на хладилника ти.

— Остави ме!

— Пусни я! — включиха се и поддръжничките на Джули.

— Надявам се да оставите Хелън на мира. Завинаги. Иначе ще ида направо при госпожица Милтън и ще й съобщя какво съм видяла. Ще ви изключат. — Това бе Джейн Морган, която говореше с перфектното си британско произношение и ги предизвикваше да продължат.

— Върви по дяволите, проклета англичанка! А ти, ти си провинциална пачавра! Целият свят знае, че Джими Кизнос ти е отказал среща миналата събота!

— Да бе, сякаш изобщо бих обърнала внимание на Джими. Толкова е грозен, че дори и ти би могла да излизаш с него! — върна й го Сали.

— Кучка! — изкрещя отново Джули, но Хелън усети, че вече беше по-далеч.

— Аллах акбар — прошепна тя отново малко по-настойчиво и се изправи, приключила с молитвата. Отвори очи и видя Джули и половината й банда да се отдалечават сърдити към другия край на игрището. Джули им показа среден пръст с идеално поддържан маникюр.

— Не й обръщай внимание. Тя е невежа — каза Сали, докато Хелън навиваше молитвеното килимче.

— Нарани ли те? — Джейн докосна ребрата на приятелката си през сивия пуловер.

Хелън потръпна.

— Не — излъга тя.

Със сигурност щеше да стане голяма синина. Но в главата й продължиха да звучат обидите. Негърка от пустинята. Чалмаджийка. Откачалка. А-раб-ка.

— Защо ме наричат така?

Иронията в случая бе, че постепенно, докато месеците отминаваха, Хелън усещаше, че губи част от идентичността си. Баба винаги й говореше на английски и арабският й закърняваше. Понякога се объркваше в някои от обичаите и не можеше да разбира напълно родителите си, когато те спореха и минаваха на родния им език.

Опитваше се да пази корените на културата си, но, разбира се, тези грубиянки не виждаха, че тя става все повече американка. Хелън беше просто а-раб-ка за тях и винаги щеше да остане такава.

— Само се фукат. Мислят те за странна, защото никога не излизаш с момчета.

— Джейн също не излиза.

— Опа! — възкликна кротко Джейн. — Изобщо не разбираш какво е да си тактична, нали Хелън?

— Какво означава „тактична“?

— Няма значение. — Сали отново кипеше от енергия. — Искаш останалите да те приемат, нали?

— Нали си има нас — отвърна Джейн, все още леко засегната.

— Но другите момичета… — Хелън се бореше с копнежа на аутсайдера да принадлежи към групата. — Останалите. Нали разбирате.

Джейн кимна. Разбираше я. Погледна към Сали.

— Съгласна съм. Никога не се отказват. Особено Джули и Мелиса и компанията им. Ужасно е досадно.

— Значи трябва да направим нещо по въпроса. — Сали се протегна, загорялото й момичешко тяло се изви като котешки гръб на слънцето. — Ще им го върнем — за онова, което се опитаха да сторят на Хелън.

Под меките извивки на южняшкото й произношение Джейн долови истински гняв и леко потрепери. Сали може и да не бе особено силна в учебните дисциплини, но не беше глупава. В нея имаше някаква стоманена нишка. А точно сега беше бясна.

— Хайде да направим парти — каза Сали след кратка пауза.

— Парти ли? — попита Хелън.

Джейн се усмихна. Хитро.

— Да. Истинско парти. Като най-страхотния купон за годината, на който задължително трябва да те видят, иначе все едно е свършено със социалния ти престиж. Нека малко натрием носовете на тези момичета. Да им докажем, че двете наистина сте ми приятелки. — В очите на Сали проблесна опасно пламъче. — И ако ви тормозят, ще има последици.

Тъмните очи на Хелън за миг се спряха на шумната и противна групичка момичета в другия край на игрището — те се смееха. Най-вероятно на нея.

— Но те няма да дойдат на нашето парти — каза тя. — Не разбирам.

Сали се усмихна на приятелката си. Понякога тя се чувстваше доста объркана, когато Хелън и Джейн си говореха. И двете бяха супер интелигентни и можеха да проумеят неща, които или не бяха по силите й, или я отегчаваха, но когато ставаше дума за великолепие и стил, Сали Ласитър бе в стихията си.

— О, ще дойдат — заяви тя хладнокръвно. — Нали, Джейн? Ще дойдат. Само трябва да направим партито достатъчно голямо и шумно и направо ще ме молят за покани. Ще се справите прекрасно, ако имате стил.

Пресегна се и потупа Джейн и Хелън по раменете.

— Трябва да разберете едно: блясъкът е оръжие.

И им намигна.

Хелън Яна стоеше в кухнята в дома си и внимателно наблюдаваше как майка й приготвя чая. Правеше го по марокански, като използваше пресни листенца от мента и много захар и го поднасяше в малки, изящно украсени чашки върху гравиран сребърен поднос. Това бе обичайният им следобеден ритуал, който винаги я успокояваше. Беше като късче от родината.

— Искаш ли чашка чай? — попита майка й, като внимателно подбираше английските думи. Баба настояваше да говорят на английски дори у дома.

— Благодаря — учтиво отвърна Хелън. Пое чашата и отпи внимателно. Чудеше се как да подхване темата.

— Днес намерих прекрасни праскови на пазара — обади се майка й и продължи да бъбри. Хелън огледа кухнята — беше модерна и стилна, но относително малка. Баба обичаше да се местят, искаше да живеят в най-добрия квартал, който можеха да си позволят. Това бе третата им къща за пет години. Все още не бяха в Бел Еър или Бевърли Хилс, но бяха в централната част на Лос Анджелис, на Трета улица, близо до сградата на Гилдията на писателите, в много престижен затворен комплекс. Хелън знаеше, че майка й и сестра й Жасмин много обичат сигурността, както и перфектно поддържаните морави, малките къщи — всички еднакви, развлекателния център на комплекса с басейн и спортна зала. Тук всичко бе чисто и подредено. Баба̀ бе купил една от по-малките къщи, а с останалите пари плащаше училищните такси на Хелън. Освен това бе купил много голям мерцедес, най-нов модел телевизор, домашен компютър и харчеше пари за подходящи костюми и часовници.

За баба външният вид бе всичко. Хелън обмисли това. Можеше ли сега да го използва в своя изгода?

Доста странно бе да растеш така, между два свята. С любящи родители, които обаче бяха лицемери. Да, баба и майка й отчаяно искаха да се впишат в тукашното общество. А Хелън отлично познаваше силата на копнежа. Усещаше го всекидневно в училище. Но освен това бяха мюсюлмани, не особено ревностни, рядко посещаваха храма, но все пак за тях правилата бяха едни, а за нея — други. Досега още не бе посмяла да доведе Сали или Джейн у дома. Особено пък Сали. Бяха с прекалено западни разбирания, прекалено решителни. Ако баба някога зърнеше нарочно скъсените поли на Сали, щеше да забрани на Хелън да се вижда с нея.

Дали имаше изобщо вероятност да я пусне на партито?

Хелън стисна здраво чашата си. Едва ли. Но все пак на нея й се ходеше, о, колко много искаше да отиде. И без това нямаше да върши нищо непозволено, помисли си тя гневно. Нямаше да пие алкохол, нито да се целува с момчета. Искаше само да може да е там, да бъде с приятелките си. Да е в центъра на събитията. Да натрие носа на онези, които я тормозеха.