Естествено, американците преобладаваха в списъка. Това бе тяхната територия и всички знаеха неписаните правила от първия ден.

Хелън вече си бе изпатила от това.

— Ти си нова — отбеляза Сали. — Решихме, че може да искаш някой да те разведе наоколо, нали така? Да ти помогне да си намериш мястото.

Момичето с маслинена кожа кимна стеснително.

— Това би било много мило.

Джейн веднага забеляза, че тя говори с цели изречения, не използва съкратени форми, нито жаргон.

— Откъде си, Хелън? От Израел? — предположи тя.

Момичето не се засегна.

— От Йордания. Съвсем близо е.

— Ти си арабка! — възкликна Сали и очите й се разшириха.

Хелън кимна и Джейн забеляза как гърбът й се скова.

— Това притеснява ли те?

— Разбира се, че не — побърза да отвърне Джейн. — В училището има момичета от цял свят. Аз съм англичанка, баща ми работи във Вашингтон.

Хелън се намръщи.

— Колко тъжно, че си разделена от баща си.

— Не особено. — Джейн се опита да вкорави сърцето си, за да подхожда на думите й. — Баща ми е дипломат. Мисли предимно за политиката. Едва ли би спечелил наградата за баща на годината.

— Ами тогава майка ти.

Англичанката поклати глава.

— Тя почина, когато бях на три. Катастрофа.

Хелън изглеждаше ужасена.

— Много съжалявам.

Джейн сви рамене. Понякога се чудеше какво е станало онази нощ. Баща й шофирал и се бе отървал почти незасегнат, освен дългия белег на гърба. Кой ли знаеше истината? Може би е бил пиян.

Майка й щеше да я обича. В момента Джейн си нямаше никого, освен приятелката си. Бе се научила да живее само за себе си, а книгите и ученето бяха нейното спасение. Можеше да разчита на ума си. Тестовете никога не подвеждаха Джейн, а и бе хубаво да се бори и да печели признание. Всеки път, когато получеше отлична оценка, това я успокояваше дълбоко вътрешно. Интелектуалната сфера бе мястото, където бе повече от добра. Беше изключителна.

Джейн бе много амбициозна. Оксфорд или Кеймбридж, магистратура във „Вси светии“, след това постоянно място в някой университет от „Айви лийг“. Заслужено уважение, постоянна работа и материални доходи, които не зависят от нещо толкова ненадеждно като мъжете или толкова крехко като външния вид.

Знаеше, че най-добрата й приятелка изпитва съжаление към нея.

— Справям се — кратко отвърна тя. — Тук съм само през деня. Имам гувернантка, която ме чака в къщата ни на плажа.

— И аз посещавам училището само през деня. Татко има къща в Бел Еър — небрежно поясни Сали. — Точно до тази на Арън Спелинг, но два пъти по-голяма. Нашият бизнес е петролът.

— Баща ми е бизнесмен.

— В кой бизнес? — веднага се поинтересува Сали.

Хелън разпери ръце.

— В най-различни. — Беше вярно, баща й се занимаваше с какво ли не. — Той урежда договори — срещи за американци, които искат да работят в Средния изток. Строят пътища, апартаменти, водни съоръжения…

— Страхотно — отбеляза Сали, изгубила интерес. — Не се ли занимава с петрол?

— Йордания няма петрол.

— Значи не е някой шейх или крал?

Хелън се усмихна.

— Опасявам се, че не. Обикновен бизнесмен.

— Е, все едно. — Сали бе прекалено жизнерадостна, за да се разочарова за повече от няколко секунди. — Ела с мен и Джейн да разгледаме училището. Ние ще ти го представим много по-добре, отколкото при обиколката за ориентация.

Хелън погледна зад гърба си — достолепна и строга на вид дама с бяла коса, подстригана късо, тъкмо повеждаше останалите новодошли към лабораториите. Противопоставянето на авторитети не бе в характера й, но въодушевлението на американката и дружелюбието на англичанката я заинтригуваха.

— Защо не? — Тя изпробва заучените фрази на английски. — Звучи забавно!

* * *

Трите обиколиха района на училището. Джейн наблюдаваше как Хелън попива всичко с очи. Осъзна, че й е приятно да има още някого наоколо. Хубаво бе да има още подкрепа. В дните, когато Сали беше болна или пътуваше, не бе особено забавно да стои в училище.

А и, разбира се, Хелън Яна бе чужденка, което я превръщаше в още по-лесна мишена за подигравки. Това беше общото помежду им. Освен всичко Джейн веднага усети, че момичето е интелигентно и по-умно от Сали. Сигурно щеше да е хубаво да има наблизо някой, с когото да си говори за нещата, които не интересуваха Сали. Като изпитите, например.

Джейн искрено се надяваше двете да си допаднат.

— Това е фонтанът. — Сали сияеше. — Внушителен е, нали?

— Не — отвърна Хелън, която реши, че наистина я питат.

— Имаме много по-хубав в градината ни в Аман.

Джейн прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— И статуята, много е стара. Страшно стара. От Викторианската епоха — донесена е от Сан Франциско. Почти на двеста години е. — Сали бе решена да я впечатли. — Истинска антика.

— Мисля, че е виждала и по-стари. — Джейн се усмихна на новата им приятелка. — Била ли си някога в Петра? — попита тя, с лека нотка на завист.

— Да, разбира се. — Хелън отвърна на усмивката й. — Някой ден би могла да дойдеш с мен, нали? На гости.

Джейн грейна.

— Наистина ли? Много бих искала.

— А това е басейнът. — Сали не се интересуваше от археология или древни градове. Тя махна с ръка и ги зарази с ентусиазма си. — С олимпийски размери, има си и вълни. Спортният салон е напълно оборудван. Има стени за катерене, телевизори на поставки пред теб, докато тренираш, пътечки за бягане, тежести. Дори предлагат и кикбокс.

Това я впечатли. Очите на Хелън обхождаха въодушевено огромния басейн. Да, беше й забавно. Кикбокс! Защо не? Това бе училище само за момичета. Много би искала да се запише на кикбокс.

— А сега, ела насам. — Сали закрачи решително и мина през стоманените врати на специално проектираната училищна сграда. Беше модерна, чиста и всичко бе съвсем ново. Хелън видя зали, пълни с персонални компютри, театрална зала с истинско професионално осветление.

— Зала 102 — драматично изкуство. Бъдещите кандидати за филмови звезди много я харесват. В съседство са занаятите. Тук правят разни грънци и други подобни. Компютри — трябва да разбираш програмите, нали, Джейн?

Джейн изсумтя.

— Понякога се налага направо да я дърпам, за да излезе оттам. А тук — продължи Сали, — са класните стаи. — Красивите й устни изобразиха неодобрителна гримаса. — Трябва да кажа, че все пак мразя часовете. Такава загуба на време. Да учиш за генерал Кастър и други такива. Кога изобщо ще ти потрябва това в истинския живот?

— Историята ни дава знания и за бъдещето — изтъкна Джейн.

— Много дълбокомислено. Любимка на учителите. — Сали намигна на приятелката си. Хелън я погледна завистливо. Искаше й се да притежава самоувереността на американката. И тайничко си мечтаеше за красива златиста коса. Дали баба ще й позволи да боядиса своята?

Вероятно не, това би било прекалено голяма крачка на запад.

— А това е параклисът — продължи Сали и посочи към дълга стая с пейки, олтар и разпятие. — За всички християни. Аз се моля тук…

— Кога? — попита Джейн.

— Понякога — излъга Сали и си обърна се към новото си протеже. — Искаш ли да влезем?

Хелън поклати глава.

— Не, благодаря. Аз съм мюсюлманка.

Сали спря да върви.

— Ха? — възкликна тя, наистина смаяна.

— Разбира се. — Джейн се намеси бързо, за да прикрие гафа на приятелката си. — Тя е от Йордания. Каква си мислеше, че може да е, Сал?

— Няма нищо. — Хелън се развесели от притеснението на русото момиче. Нима не разбираха, че не всички са като тях? — Всъщност в Йордания има много християни. Над пет процента. Но моето семейство е мюсюлманско.

Сали бързо се съвзе.

— Много добре. Тук има и много евреи. А ето къде обядваме. Искаш ли да седиш при нас на обяд?

Джейн погледна най-добрата си приятелка и усети как я залива топлота. Сали наистина бе мило и добро момиче. Да поканиш някого да седне до теб на обяд, бе много сериозно нещо. Тя предлагаше да подкрепя Хелън Яна публично, пред очите на всички нахални и зли, враждебно настроени тийнейджърки, които иначе щяха да превърнат живота на тази срамежлива малка арабка в същински ад.

И Сали правеше това за едно момиче от Средния изток без връзки, без известност в обществото, без нищо, от което тя би могла да извлече лична полза.

Понякога Сали я ядосваше въпреки приятелството им — с ослепителната си красота и огромно богатство, с безгрижното и абсолютно самоуверено отхвърляне на академичните дисциплини. Но дълбоко в себе си Сали бе една щедра южняшка красавица. И току–що бе разтворила обятия за човек в нужда.

Джейн се гордееше, че я познава и че е нейна приятелка.

— И аз бих се радвала — меко добави Джейн.

— Бих искала да седя до вас. — Сега Хелън за първи път се почувства притеснена. Надникна и видя столовата, пълна с шумни и жизнени американки, вече групирани в малки приятелски кръгове. Искаше й се да остане с приятелките си. — Но… не мога да ям храната. Не е „халал“. Баща ми се е погрижил. Ще ми доставят специална храна. — Тя се поколеба. Дали това не бе прекалено откачено за тях? Ако я оставеха сега, тя щеше да е новото странно мюсюлманско момиче и дръзките американки щяха да я тормозят. Хелън усети как стомахът й се свива и вътре сякаш пърхат пеперуди.