— Повярвай ми, Сали, Найджъл Фарар иска да направи цирк. Мисля, че е най-добре да се махнете оттук. Бихте могли да отседнете у приятели.

О! Това улучи болно място. Приятели. Къде бяха те?

Хелън бе заминала и се бе омъжила, а Джейн… Джейн се бореше със собствените си проблеми. Сали усещаше изоставянето си като физическа болка.

— Ще ви предложа нещо — каза бавно тя. — Можете ли да преговаряте с тях от мое име? Майка ми има малко бижута…

— Всичко, което й е подарено от господин Ласитър, подлежи на конфискация.

— Не. Лично нейни са. Била е красавицата в светското общество в родния си град. Донесла е известно състояние в семейството, когато се омъжила. — Сали говореше задавено. — Аз имам диамантена брошка, която мога да ви дам вместо хонорар. Срещнете се с прокурора и издействайте да ни оставят на разположение личната спестовна сметка на майка ми — тя също е замразена сега. Това е зестрата й, тя никога не я е докосвала. Там има петдесет хиляди долара.

Петдесет хиляди — това беше заплатата на готвача в имението им. А сега изведнъж се бе оказало, че това е всичко, което й е останало на света.

— Мога да го направя. — Джавиц се замисли дали да не предложи да я представлява „про боно“, но не беше толкова силен човек, а и нямаше да изглежда добре. Не искаше да си съсипва репутацията.

— Благодаря — каза прекрасното русо създание с мила усмивка, която го накара да се почувства по-дребен и от насекомо.

— Къде ще отидете? — разкаяно попита той.

— Майка ми има племенница в Тексас. Ще се пренесем да живеем близо до нея. Малко градче, много спокойно. — И евтино, макар да не го каза. — Ще ида да ви донеса онази диамантена брошка, господин Джавиц, и ще можете да се захванете с разблокирането на сметката.

Джавиц се задейства много бързо. Както и Сали. След като веднъж бе взела решение, нямаше какво повече да прави. Обади се на Джейн и я помоли да дойде да й помогне с опаковането на багажа.

— Толкова съжалявам. — Джейн стоеше и се чувстваше безпомощна, докато Сали опаковаше куфарите си с експедитивност, каквато не бе виждала у нея.

— Нямаш никаква вина. — Приятелката й се наведе със зачервени очи и закопча ципа на последния куфар. — И аз много съжалявам за случилото се с баща ти.

— Ами, да — обади се Джейн, с пресъхнало гърло. — Но моят баща не бе нищо особено като родител.

— Моят татко беше идеален. — Сали прехапа силно устни и Джейн се извърна, за да може приятелката й да се овладее. Само след минутка Сали се бе съвзела, изправи се и огледа стаята — целия умопомрачителен разкош. Като същински дворец на Барби — с дизайнерски рокли, стени с розови копринени тапети, легло с балдахин и толкова сладникавост, че направо те заболяваше зъб. Истински рай за момиченца.

— Ти си силна — каза Сали. — Ще ми помогнеш ли да натоварим тези куфари, скъпа?

Джейн се поколеба.

— Но още не си свършила със събирането на багажа.

— Свърших.

— Трябва ти още един куфар — за играчките ти, мечето… — Тя вдигна любимото плюшено кафяво мече с кривото ухо. — Не можеш да оставиш тук господин Снъфълс, Сал. Моля те!

Приятелката й само поклати глава и вдигна най-големия от куфарите.

— Разбира се, че мога. — И кимна на Джейн да я последва. — Вече не ми е нужен. Детството ми свърши. Време е да порасна.

Момичетата повлякоха тежките куфари един по един по дългото мраморно стълбище и ги натовариха в багажника на взетия под наем микробус.

— Пътят е дълъг — отбеляза Джейн. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да летите?

— Не искам да ги виждам на летището. — И двете знаеха, че говори за репортерите. — Докато стигнем в Тексас, историята ще е забравена, нещо друго ще се случи. Няма нужда да излагам мама пред очите на цял самолет разгневени хора.

Истината бе, че Сали не искаше да показва майка си пред хора. Които и да било. Мона губеше разсъдъка си и тя не искаше да я виждат на публично място.

— Ами ти? — попита само за да смени темата. Постара се да забрави за миг нещастната си майка и впери красивите си сини очи в Джейн. — Връщаш се във Вашингтон?

— Да — излъга Джейн. Защо да обременява Сали с мисълта, че остава съвсем сама в Лос Анджелис?

— Добре. — Сали пристъпваше от крак на крак. Искаше вече да се качи в колата и да потегли. Трябваше да иде да събуди майка си от пиянската забрава, в която несъмнено се бе унесла.

Но това означаваше край. Вашингтон. Тексас. Все едно отиваха на различни планети.

— Хей. — Джейн прочете мислите й. — Двете сме най-добри приятелки. Ще се намерим.

— Ще ти пиша и ще ти съобщя новия ни адрес, става ли?

— Добре — съгласи се Джейн.

— Ще изпратя писмото до посолството.

— Разбира се. Става.

— Ами Хелън?

— Когато меденият й месец свърши, тя ще се обади. Ще видиш.

— Приятелки завинаги — каза Сали. Опитваше се да бъде силна, но гласът й потрепна.

— Завинаги — повтори Джейн. Обви ръце около Сали и я притисна в здрава мечешка прегръдка, а после, много нетипично за нея, я целуна по бузата.

— Ще ида да доведа мама. Най-добре да тръгваме. Мразя сбогуванията.

— Това не е сбогуване — настоя Джейн. — Само довиждане.

Сали само кимна, тъй като не вярваше, че ще успее да каже каквото и да било, без да се разплаче, и изтича към „Грийн Гейбълс“ да намери майка си.

Когато се изгуби от погледа й, Джейн тихичко се прокрадна след нея. Отиде до стаята на Сали, взе мечето и се върна до микробуса, за да го пъхне в най-големия куфар. Това бе по-меката страна от характера й — уязвимата Джейн, но нещастието на Сали предизвикваше нежност у нея.

Искаше Сал да си има приятел, защото точно сега Джейн не мислеше, че някога ще я види отново.

Осемнадесета глава

— Е, ето ви и вас. — Емили Харис погледна от Сали към Мона и момичето потръпна вътрешно.

Бяха седнали доста неудобно на плюшения диван отпреди Гражданската война на братовчедката Емили, в малък и много пищно обзаведен, но безличен салон за гости и Сали се чувстваше толкова не на място, колкото просяк на бал. Братовчедка й седеше сковано, прилично облечена в бяла поплинена блуза и дълга памучна пола, докато Мона бе истинска развалина. Сали се бе постарала да приведе в ред майка си, доколкото й бе по силите, преди да напуснат последния хотел по пътя си тази сутрин. Бе я накарала да си измие зъбите и да се изплакне с вода за уста, макар да подозираше, че Мона гълта ментовата течност само заради алкохола. Беше осемпроцентов разтвор, почти като бира. Нямаше как да измие косата й — Сали не бе достатъчно силна, за да се пребори физически с майка си, така че трябваше да се задоволи само с разресване, прибиране в стегната конска опашка и напръскване с лак. Това поне донякъде щеше да премахне миризмата на мръсотия и пот. Мона се бе съгласила да влезе под душа, което си бе истинско чудо, макар че когато Сали бе надникнала да провери, забеляза, че тя не се къпе, а само стои, облегната на стената, докато водата я облива.

Истината бе, че Сали бе уплашена. Депресията бе превърнала Мона в друг човек. Безпомощен, болен човек, апатичен и безжизнен. Ако оставеше на нея, майка й изобщо нямаше да стане от леглото.

Внезапният шок и загубата бяха прекалено голяма тежест за майка й. Смъртта на единствения мъж, когото някога бе обичала, бе съсипала Мона, но после на главата й се бе струпало и всичко останало и това просто я довърши. Скандалът, срамът, репортажите по телевизията… И всичките й приятелки от охолните дни се бяха стопили като ланския сняг.

Когато парите се бяха изпарили, същото се случи и със светските познати на Мона. Половината се бяха скрили още преди погребението, уплашени да не се появят в новините край гроба на световноизвестен измамник. Другата половина бяха изчезнали един по един, докато адвокатите и федералните агенти замразяваха сметките им. Сюзън Ърмин, уж най-добра приятелка на майка й и съпруга на сенатор, внезапно бе разбрала, че трябва да замине за Вашингтон. Мили Фосет и съпругът й бяха хукнали на околосветско пътешествие. Лола Монтез дори се бе обадила по телефона, за да каже, че са били измамени от цялото семейство и че вече не са приятелки. Тогава майка й се бе разплакала, за миг бе останала толкова шокирана, че апатията я бе напуснала. Но Сали бе истински благодарна на Лола. Тя поне бе имала кураж. Поне им бе казала истината.

Семейство Ласитър, доскорошните крале милиардери на Бевърли Хилс, бяха презрени парии. Сега Сали забелязваше същото предпазливо и отвратено изражение в очите на братовчедката Емили. Племенницата на баща й бе сключила невероятно изгоден брак, омъжвайки се в стар род от щата Каролина, и никак не одобряваше леля си — необразована барманка от работническо семейство, която Поли Ласитър бе измъкнал от калта преди двайсет години.

— Ами, да — повтори тя с широка и студена усмивка. — Истинска изненада е да ви видя двете тук. Какво мога да направя за вас?

— Напуснахме Лос Анджелис завинаги — каза Сали, поемайки нещата в свои ръце. — Ще се установим в родното си място. В Тексас, близо до семейството.

Семейство, как ли пък не. Каква ирония. Единственият близък, който Сали имаше на този свят, седеше до нея и зяпаше, без да вижда нищо.