Ахмед я слушаше, забеляза го. Тя продължи настоятелно, окуражена от вниманието му.

— Трябва да бъдат изложени във витрини, всеки да се предлага за хиляди долари. Защо да не бъдеш като собственик на галерия? — Арабският й беше недотам прецизен, но тя продължи. — Те представят произведенията си със специални истории, произход… каталози. Можеш да продаваш килимите си по този начин. Всички са абсолютни уникати. Защо разни надменни туристи от Европа, които изобщо не ги оценяват, да ги купуват и да ги постилат в домовете си?

Той се усмихна, но в очите му се четеше интерес.

— И как предлагаш да стане това?

— Трябва да започнем да изнасяме — уверено заяви тя. — В Америка. В ексклузивните магазини. Може би най-напред в някоя галерия. Някоя много реномирана. — Хайя мина на английски. — Нали си чувал онзи американски израз: „Продавай образа, а не стоката“? Приятелката ми Сали ме научи на това.

Той се засмя.

— Харесва ми.

— Аз мога да помогна — настоя тя. — Говоря перфектно английски. Освен това познавам и тях — най-богатите американци, знам какво искат, какво купуват. Нека стана твой директор по износа. Нека да работя за теб.

Ахмед я прегърна през кръста.

— Ти и сега работиш за мен.

— Това не е работа.

— И вече ти казах, че не искам да ме изоставяш и да ходиш в Щатите. Дори и само за седмица.

— Тогава ела с мен — помъчи се да го убеди тя. — Ела с мен. Мога да те науча на по-добър английски. Както ти ме учиш на арабски. А и аз познавам разни хора. Говорих с баща си…

Той се замисли.

— Наистина ли смяташ, че мога да ги продавам по-добре?

— Несъмнено — уверено отвърна тя.

Ахмед се наведе и я целуна страстно по устата.

— Тогава да опитаме — каза той.

Вярваше на жена си. Тя беше млада, но много умна. В нея имаше качества, на които един мъж можеше да разчита. Двамата можеха да са партньори в бизнеса, както и в живота. Нека тя да му помогне за това ново начало, а после той щеше да поеме контрола. И без друго тя скоро щеше да е заета в детската стая.

— Мога ли да се обадя пак у дома? — с грейнало лице попита Хайя.

Той леко се засегна.

— Никога не съм те спирал.

— Значи не възразяваш? Мога ли да кажа на баба̀, че пристигаме?

Ахмед се притисна към нея.

— Още от първата нощ вярвам в теб, Хайя. Нека да опитаме.

Седемнадесета глава

Беше направо смайващо колко бързо светът на Сали се срути.

Новината за смъртта на баща й бе изтекла от някой от онези кръвопийци в адвокатската кантора. Съобщиха я по радиото и дори стигна до телевизията, преди някой да се обади в „Грийн Гейбълс“. Мона бе в салона за красота по това време. Шофьорът й я бе извел навън и я бе закарал вкъщи, разплакана и преследвана от папараци.

Сали бе отказала да повярва. Бе изтичала от училище — и никой не бе посмял да й се подиграе, дори и Джули — в онзи първи ден, и се бе развикала, че иска да говори с полицията, а после бе нарекла всички лъжци, когато се бяха опитали да й съобщят какво е станало.

Докато бе жива, нямаше да забрави онзи ден. Пронизващата ярост на загубата, ужасното свиване дълбоко вътре в нея. Фотографите, които като скакалци бяха наобиколили дома й, репортерските хеликоптери, които бръмчаха силно над главите им и безочливо осветяваха с прожекторите си моравата им. Бе се спуснала да прегърне хлипащата си и напълно изгубила контрол майка, а после и да изключи телевизора, на който се виждаше как качват върху носилка едрото тяло на баща й, покрито със синя мушама.

— Те ми крещяха — задавено се обади Мона. — Нарекоха ме „веселата вдовица“.

Макар и потънала в мъката си, Сали усети как яростта й се надига и блокира достъпа на въздух, така че едва можеше да диша. Мръсници! Някакъв остроумен негодник й бе подвикнал, докато бялата й лимузина минаваше през портата:

— Хей, сладурче! Нали сега си най-богата наследничка в Америка?

Какво, по дяволите, знае той? — мислеше си Сали, а сълзите напираха и безпомощно се търкулнаха по бузите й. Нима не разбираше, че тя изобщо не се интересува от парите? Че би дала и последния си цент само за още една минутка в прегръдките на баща си?

За първи път в охолния си и приказен живот Сали Ласитър изпитваше мъка и загуба. Опустошението почти я смаза. Всеки миг си казваше, че повече никога няма да говори с баща си. Не и в този свят. Колкото и дълго да живее. Той никога нямаше да я заведе пред олтара, никога нямаше да гушне децата й…

Беше тежко. Болката бе като ураган, който блъскаше всички прозорчета на сърцето и достойнството й.

И всичко щеше да стане още много, много по-лошо.

* * *

Следващите месеци бяха истинска мъгла от болка и страх. Най-напред погребението — имаше отдавна изгубени роднини и хора, които Сали почти не бе виждала през живота си, изпълзели незнайно откъде; имаше и представители на различни благотворителни фондации и колежи, разни лобисти и всички те идваха с протегнати ръце и търсеха пари. Сали бе хвърлила шепа пръст и една роза върху ковчега на баща си. После се отдалечи от гроба. Опитваше се да подкрепя майка си, която направо се разпадаше.

А след този тежък момент бе дошло и още по-лошо — адвокатите, отначало нейните, а после и правителствените, и компаниите — изпълнителите и застрахователите.

Откри, че баща й е обвинен в измама и присвояване в особено големи размери. Хиляди работници бяха изгубили пенсионните си фондове, обикновени семейства бяха разорени. Майка й почти не спеше и понякога едва успяваше да се облече сама. Беше престанала да се къпе или да си мие зъбите, както и да сресва косата си — Сали се грижеше за нея като за дете. Майка й не можеше да предложи друго, освен празен и замаян от валиума поглед.

И затова полицаите и следователите разговаряха със Сали. Тършуваха из къщата, ровеха навсякъде като крадци, търсеха документи. Отнесоха всички компютри. Взеха колите на родителите й.

Тя престана да ходи на училище и си нае собствен адвокат, но не задълго, тъй като федералното правителство замрази всичките им сметки. А най-лошото бе, че докато се насилваше да гледа новините, дълго след като Мона се бе довлякла в леглото си, Сали не можеше да ги вини.

Изпаднала в ужас, тя трябваше да се изправи срещу мисълта, че баща й може да е бил мошеник, че луксът, в който бяха живели, може да е бил изграден върху страданията на другите. Адвокатът на баща й, Лайънъл Джавиц, я увери в частен разговор, че това не е така, и Сали се вкопчи в думите му.

— Той почина пред мен. Може да се каже, че шокът го уби.

— Шокът — повтори Сали.

Адвокатът говореше съчувствено, но много бавно, сякаш се обръщаше към глупаво дете. Сали се досети, че той я смята за тъпачка. Тъпа блондинка. Старото клише.

— В компанията имаше крадци, Сали, но баща ти не беше от тях.

— Ами къщата?

Той изтръпна под хладния й поглед и се вторачи в ръцете си.

— Моля ви, кажете ми истината, господин Джавиц — настоя Сали и мекият й глас с тексаски акцент изискваше уважението му. — Майка ми понася всичко доста тежко. Полицаите и агентите на ФБР идват тук всеки ден. Персоналът вече напусна, защото не мога да плащам надниците им. Кажете ми какво става и ще мога да си направя план как да се справя.

Това го впечатли силно — неговите собствени деца — тийнейджъри с кожени якета на „Металика“ и обеци на ушите например, никога не биха могли да се справят, нямаше да са толкова силни, колкото това златно момиче, върху чиито крехки рамене се бе стоварила цялата тежест на света.

— Това не е нещо, за което може да се направи план. Баща ти не го разбираше, но печалбите от петрола, с които е платено това имение, са били само на хартия. Според сведенията на моята кантора правителството ще го конфискува.

— Можем ли да го оспорим?

— По моя преценка — не. Вече са взели всички ликвидни активи на имението. Това е следващото. Няма адвокат, който да може да докаже, че това — той махна неопределено с ръка към огромната кухня — е необходимо като жилище.

Сали се стегна.

— Разбирам. — Помълча, докато обмисли ужасната новина в цялата й тежест. — И какво ще ни оставят?

— Прокурорът е Найджъл Фарар. Той е много амбициозен, изглежда добре по телевизията, иска да се кандидатира за Конгреса…

— И иска да изглежда строг към престъпниците?

Джавиц кимна.

— Много съжалявам, но той ще получи добри отзиви в пресата, ако ти и майка ти останете без нищо. — Адвокатът въздъхна. — Като останалите семейства, свързани с „Ласитър Ойл“.

— Нищо ли? Никакво споразумение?

— Той разполага с отлични аргументи. Колкото повече се проточи процесът, толкова по-добре за него. Майка ти може да пледира за издръжка на невинна съпруга, но в никакъв случай няма да ви позволят да задържите нещо повече от минимална сума.

Сали се изправи.

— Кога ще ни стоварят всичко това на главите?

— Може би следващата седмица. Има ли къде да отидете?

— Имате предвид място, което да не е собственост на татко ли? Не.