Само след секунди се бе унесла. Емоционално изтощена, страдаща от часовата разлика и изморена, тя не можеш да задържи очите си отворени. И докато потъваше в обятията на съня, тя си помисли за Ахмед и за тъмните му очи, които обхождаха тялото й.

* * *

Когато Хелън слезе на закуска, той вече бе излязъл. На масата я чакаше кратка бележка и купчинка египетски лири. Ахмед й пишеше, че готвачката знае само няколко думи на английски, но ще закара Хелън до американското посолство, ще изчака заедно с нея и ще я върне обратно. Беше й записал и няколко телефонни номера, в случай че се изгуби. До бележката имаше кратък туристически пътеводител на Кайро. Ахмед бе отбелязал на картата центъра на града.

Много любезен жест, но и много делови. Полезна информация и помощ от добронамерен непознат. Хелън прочете бележката и изпита болка от загубата. Естествено, бе истинска лудост да си мисли, че могат да се оженят. Тя беше прекалено млада. Но… при други обстоятелства…

Каза си, че би било чудесно да може да го опознае по-добре, да опознае този красив търговец с изпитателен поглед. Може би щяха да излязат на среща…

Но нейният свят бе отвъд океана. Сега нямаше смисъл да тъгува за него. Миналата нощ се бе уплашила, че може да я изнасили. Нищо чудно, че сега той стоеше настрани.

Готвачката влезе шумно, посочи бележката, усмихна се и заговори скорострелно на арабски.

Хелън поклати глава, жената повтори думите си по-бавно.

Пак никакъв ефект. Почувства се засрамена, че е забравила родния си език.

— Яж — каза тогава готвачката и посочи закуската. — Това ще хареса теб.

— Благодаря. — Е, поне още помнеше някои прости думички. А и храната наистина изглеждаше вкусна: кана охладен прясно изцеден портокалов сок, чиния с фурми, няколко твърдо сварени яйца в топъл сос от домати и лук, купичка едър кафяв боб, разядка от хумус и пита, както и самовар с ментов чай.

Хелън осъзна, че умира от глад. Тя започна да се храни и готвачката, която се представи като Фахда, я погледна одобрително.

— Господарят Ахмед поръча — каза тя. — Казва ти трябва ядеш.

* * *

Пред посолството бе горещо и пълно с хора и на Хелън й трябваха цели четиридесет минути да мине през входната врата без документи за самоличност. Стоя на опашката цели два часа и най-сетне обясни в какво положение е изпаднала на някакъв отегчен на вид младеж с бостънски акцент, който дори не я погледна.

— Трябва да направим проверка. — Изобщо не вдигна глава от документите си. — Ще ви вземем отпечатъци и ще запишем данните ви, но вероятно няма да получите паспорта си по-рано от две седмици.

— Но случаят е спешен — избухна Хелън. — Аз съм американска гражданка. Не можете ли да ми помогнете?

Той вдигна очи.

— В момента застрашена ли сте физически, госпожице?

Тя поклати глава.

— Има ли къде да отседнете в безопасност в страната, докато документите ви се обработват?

— Да, но…

— Оставете номер за връзка. Ще ви се обадим, когато паспортът ви е готов. Вашият случай е следващ по важност след тези на хората без средства и без място, където да отседнат.

— Вижте…

— Госпожице, има голяма опашка. Ще се свържем с вас. Следващият — извика той и махна с ръка на една пълна жена в черна роба да се приближи до гишето.

По обратния път Хелън бе унила и вяло се опитваше да схване по някоя и друга дума от забързания арабски на Фахда, която не спираше да коментира всичко. Колко унизително. Щеше да се наложи да обяснява, а после да злоупотреби с гостоприемството на Ахмед. За цели две седмици. Дрехите й трябваше да се перат тук, щеше да яде на трапезата му, да се разхожда в защитената му градина…

Ако изобщо й позволеше да остане. Но, някак си, точно в това не се съмняваше.

Готвачката я остави сама в стаята й. Хелън чакаше Ахмед да се прибере, но обядът постепенно отмина и следобедът се изниза, а него още го нямаше. Тя поседя в стаята си, после излезе и седна край фонтаните, тъй като не смееше да се покаже отвъд стените на затворената градина, и накрая се отегчи ужасно. Нямаше какво да чете, освен едно списание „Воуг“, което бе купила в самолета, а то отдавна бе изтъркано от прелистване.

Хелън изми косата си, грижливо я изсуши със сешоара, после оскуба веждите си. След това, тъй като нямаше какво друго да прави, се гримира внимателно и леко — само с неутрални, естествени тонове, както я бе научила Сали, и извади най-красивия си тоалет — шалвари и туника, които бе взела в багажа си за слънчевите дни. Дрехата бе от шифон, на няколко пласта, в бяло и жълто, избродирана със златни нишки. Изпробва различни сандали и накрая се спря на чифт бели, които бяха с извита пета и нежни, подобни на дантела каишки. После се огледа в огледалото, сякаш обличаше някаква кукла.

Тъкмо си играеше с цяла шепа тънки бронзови гривни, когато най-сетне се почука на вратата й.

— Господарят е тук — каза Фахда и се усмихна. — Чака те в кухнята.

Хелън скочи.

— Благодаря.

— Много хубаво — отбеляза старата жена и кимна към облеклото на Хелън. После продължи на разваления си английски. — Ти хубава — стане добра жена.

Хелън се изчерви.

Четиринадесета глава

— Тя ми обясни какво е станало. Съжалявам, че си останала разочарована.

Ахмед стоеше в кухнята и преглеждаше някакви документи. Погледна я бегло само за миг и Хелън забеляза как в очите му проблесна интерес. Но после се извърна, зае се с делата си и не потърси повече очите й.

— Добре дошла си да останеш тук. Правилата остават същите. Освен това мога да се обадя и да видя дали нямам връзки сред работниците, наети от американците. Може би ще успеем да ускорим нещата.

Хелън се смути.

— Много си мил.

Искаше той да я погледне, да й направи комплимент; може би не беше редно, но той бе толкова хубав.

— Или пък можеш да се обадиш на родителите си и те да те настанят в хотел.

Хелън обмисли предложението. Никак не й се щеше да говори с тях точно сега. Гневът й към баба бе стигнал точката на кипене. Когато се прибереше у дома, тогава щеше да се разправя с тях.

— Предпочитам да не го правя. Имам да уреждам някои въпроси с тях.

— Някои въпроси? Много по американски казано. Тогава вероятно би могла да звъннеш на приятелките си. Нали ми беше казвала, че имаш богати приятелки?

— Ами — една. — Джейн нямаше и пукната пара в личната си сметка. Хелън знаеше, че е много по-богата от англичанката. — Откровено казано, Ахмед, предпочитам те да не знаят. — Тя се изчерви при мисълта за смаяния поглед на Сали, когато разбере какво са сторили майка й и баща й. — Чувствам се много глупаво. Искам само да се прибера у дома, да си намеря работа и собствено жилище. Знам, че искам много и злоупотребявам с благоразположението ти…

— Не разбрах думата. Какво е „благоразположение“?

— Доброта.

Той кимна сухо, все така, без да я погледне.

— Ти си арабка, трябва да научиш по-добре езика си.

Тя отново се изчерви, този път от срам.

— Ако мога да остана при теб през това време, когато си намеря работа, ще ти изпратя пари.

Ахмед рязко вдигна глава и тъмните му очи се впиха в нейните гневно. Тя се дръпна леко, силното му тяло се напрегна като на хищник.

— Обиждаш ме — каза той. — Нима не ти казах, че си гост в дома ми? Нима не дойдох да те потърся и не те защитих, когато избяга от мен? Нима не ти напомних, че сме далечни роднини? Предложих ти гостоприемство тук и всякакви удобства. А сега си решила да ми предложиш пари, като че ли съм собственик на някакъв пансион? Дори и сега не ме смяташ за почтен мъж.

— Не! Аз… просто… това е такова натрапване… — Гласът й заглъхна и тя потръпна под нетрепващия му поглед, а после сведе очи. Той беше прав естествено. Тя му бе нанесла голяма обида, а той от самото начало се отнасяше към нея единствено с добро.

— Прости ми — каза Хелън, като се стараеше много с арабския. — Ти си добър приятел и роднина. Бих искала да остана под… под твоя щедър покрив. Ако ми позволиш.

Той не каза нищо и когато тя вдигна поглед, забеляза, че очите му още пламтят гневно.

— Моля те… много съжалявам. Не исках да те обидя… Ахмед… аз искам да остана при теб, ако ми позволиш.

— И ще ме смяташ за свой домакин, ще повярваш, че няма да ти натрапвам вниманието си, и няма повече да говориш за пари?

— Да. Като мой домакин. — Хелън прехапа устни. — Мой любезен домакин — повтори тя.

Разкъсваше се между желанието си да остане и това да побегне. Усещането за близостта му я объркваше, а беше изцяло зависима от него. Гневът му, задето бе засегнала честта му, го правеше още по-привлекателен в очите й.

— Много добре. Значи е решено. Утре ще се обадя в посолството. Ще хапнеш ли нещо за вечеря?

— Да, моля. И тъкмо ще можеш да ми разкажеш за работата си.

Ахмед повдигна едната си вежда.

— Щях да наредя да качат храната в стаята ти.

Хелън се сепна.

— О, не, моля те. Искам да си поприказвам с теб, да прекараме известно време заедно. Толкова е скучно, когато нямам нищо за четене, а не смея да изляза навън, за да не се изгубя…