Обу си маратонките и тихичко отвори вратата на спалнята. Беше смазана и не изскърца. Сърцето на Хелън биеше шумно в гърдите й, блъскаше се в ребрата й. Ами ако той я чуе? Дали ще се разгневи, дали ще се почувства предаден? Ами ако я удари… ако я пребие? Или по-лошо, ако я завлече обратно в стаята и я изнасили? Изобщо не познаваше този мъж. Ами ако той гледаше на нея като на своя собственост, като на непокорна робиня, която е решила да го унижи?

Внимателно и много тихо тя слезе на пръсти по каменното стълбище, чиито древни стъпала бяха загрубели и изтъркани от времето. Хелън се озърна наоколо в мрака. Търсеше да види дали няма да се отвори някоя врата — той имаше много слуги, готвачка, нощен пазач…

Но никой не излезе. Всички спяха. Погледна часовника в коридора — показваше дванайсет и половина. Стигна до кухненската врата, после и до вратата към градината. Навън бе много хладно и тя отново потрепери. Водата изглеждаше призрачно и бълбукаше в мрака. Хелън изтича през двора, бягаше тихо с маратонките си, свали резето на вратата и се измъкна на улицата. Не познаваше Кайро, нямаше представа къде се намира. Плю си на петите и побягна на сляпо, бързо — към шума от улично движение.

Беше тъмно. Хелън, силно уплашена, бягаше по улиците, а маратонките й глухо тупкаха по тротоара. Имаше много малко лампи и реши, че сигурно е някъде встрани от центъра. Всички витрини на магазините бяха със спуснати кепенци. Някакъв мъж отмина, яхнал магаре, което теглеше каруца с боклук. Той я изгледа намръщено. Тя зави наляво по някаква голяма улица, дишаше задъхано и затова забави крачка.

Добре, добре. Без паника. Уличните знаци бяха на арабски, беше забравила как се чете. Нямаше английски надписи. Огледа се наоколо с надеждата да зърне такси, автобус — дали изобщо се движеха през нощта? Каквото и да е. Трябваше някак да се добере до центъра.

Група мъже минаха край нея и се засмяха грубо. Чу ги да казват нещо. Не звучеше приятно. Сигурно я бяха нарекли уличница. Хелън се поколеба, отчаяно й се искаше да попита за посоката, но един от групичката, слаб мъж с белязано лице, подсвирна и тръгна към нея. Тя забърза и пресече улицата, започвайки да разбира, че е направила грешка. Приличаше на туристка, а съдейки по счупените прозорци и тенекиените кутии в канавките, това не бе от добрите квартали в града…

Хелън усети как страхът свива гърлото й. Групичката мъже си приказваха нещо и поглеждаха в нейната посока. Дали щяха да я последват? Да я изнасилят? Не изчака да разбере; хукна по една тясна странична уличка и ги чу как ругаят. О, божичко! Отправи отчаяна молитва към небето, докато мислите й препускаха. Какво можеше да направи? Беше се изгубила напълно, наоколо бе тъмно като в рог, студено, не беше подходящо място за едно американско момиче в тънка блуза…

Трябваше й някакъв ориентир. Стиснала здраво портмонето в джоба на джинсите си, Хайя си наложи да диша по-бавно. Едва си поемаше въздух от изтощение и страх. Каза си, че трябва да се оглежда за полумесец — някъде над модерните жилищни блокове и старите полусрутени къщички. Щеше да намери джамия… наблизо щеше да има някакви указания за посоката, а и щеше да е в безопасност. Кой би наранил едно момиче в сянката на минарето? Хелън се облегна на някаква стена и се взря в мрака. Ето — на северозапад. Изглеждаше много далеч, но беше там, полумесецът проблясваше на уличното осветление. Тръгна в посока север, после по една друга уличка, след това излезе на голяма улица. Тук имаше още мъже, които я зяпнаха. Никъде не се виждаше нито една жена. Хелън ускори крачка. Щеше да продължи…

Чу свистене на гуми и някакъв очукан „Форд Фиеста“ спря до нея. Стъклото на прозореца се смъкна, шофьорът я изгледа спокойно.

— Колко?

Това го разбра. И осъзна, шокирана до мозъка на костите си, че той я смята за проститутка.

— Оставете ме на мира — каза тя на английски.

Той й се ухили зловещо, разкривайки жълтите си зъби.

— Такси — каза той. — Красива госпожа иска такси до летище?

— Махайте се — просъска Хелън. Ускори крачките си, но той натисна педала на газта.

— Какво ти прави тук сред нощ? Дами не идват тук. Дай на мен пари, аз закара те в хотел. Летище. — Той се засмя. — Пирамиди!

Хелън изпищя. Той измъкна ръката си през прозореца и понечи да грабне чантичката й, след което изруга, когато тя се дръпна. Но ръката му бе сипна и докато тя викаше за помощ, той измъкна чантата от ръката й и силно нарани рамото й. Хелън посегна да си я върне, но беше късно, а сега костеливата му ръка бе стиснала здраво китката й.

— Ти влез в кола — нареди той. — Сега!

Заслепена от страх, Хелън си спомни част от движенията, които бе научила за самоотбрана в часовете по кикбокс. Изви ръката си назад и съвсем естествено се измъкна от хватката му. Той извика от яд и натисна здраво педала на газта. Хелън се завъртя на пети и хукна в обратната посока, докато той правеше остър завой на улицата.

А после тя примигна и протегна ръка пред очите си, тъй като някакви фарове я заслепиха и осветиха цялата улица. Друга кола бе завила по улицата, приближаваше с висока скорост лъскав „Мерцедес“ с надут клаксон. Блъсна се във „Фиестата“ силно, после се дръпна назад и отново се блъсна.

Тя стоеше, замръзнала на мястото си, затиснала уста с юмрук. Червената кола се заклати и се плъзна по улицата от удара, но крадецът натисна здраво газта и колата потегли рязко, след което изчезна в една странична уличка.

Сребристата кола сега бе застанала напречно на улицата и блокираше пътя й, закриваше напълно уличката, от която се бе появила Хелън. Тя си пое въздух, потрепери от страх и диво се озърна за някакъв изход. О, боже! Сигурно бе някой от другите мъже, някой от пияниците отпреди малко, който я беше проследил. Сега нямаше паспорт в себе си и щеше да бъде изнасилена…

Вратата се отвори. Оттам слезе някакъв мъж. Хелън се помъчи да потисне вика, който се надигаше в гърлото й и я давеше.

— Чакай! — каза той на английски. — Не се страхувай, Хелън. Няма да те нараня.

Тя зяпна. Беше Ахмед.

Той хукна към нея и очите му пробягаха по тялото й, забеляза посинелите й от студа устни, скъсаната й блуза там, където нападателят бе откъснал копчетата…

— Чух те да излизаш… когато станах, вече те нямаше. — Думите му излизаха една през друга. — Последвах те, питах мъжете по улиците накъде си тръгнала. Накрая те намерих. Нарани ли те?

Тя поклати глава безчувствено.

— Опита се.

Зъбите й тракаха, едва говореше.

Ахмед я изгледа строго.

— Нямаше нужда да бягаш. Винаги си била свободна да си тръгнеш. Решението е само твое.

— Ако зависеше от мен, нямаше да съм тук — ядно викна тя, — хваната в капан в тази забутана дупка.

И после избухна в сълзи.

Той я вкара в колата. Това бе лесен избор. Очевидно бе по-безопасно с него. Докато закопчаваше колана си, Хелън мислено благодари на бога за малките неща — за меката кожа на тапицерията, за чистите седалки, за топлината в колата.

— Прекалено избързах с теб. Много си млада за женитба. — Ахмед сви рамене. — Никога не бих насилил жена. Не се тревожи, ще те закарам до хотел.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Имам само трийсет долара.

— Аз ще платя — спокойно заяви той. — Нужен ти е само паспорт. И ще ти купя еднопосочен билет до Лос Анджелис. Можеш да се обадиш на родителите си да те вземат от летището. — Усмихна се студено. — Ще приемем всичко като горчив опит.

Тя поклати глава и потъна в мъката си, докато тялото й бавно започна да се стопля.

— Той ми открадна паспорта — оплака се тя. — Беше в чантата ми.

Ахмед замълча, докато въртеше с лекота волана на колата и умело шофираше по тесните улички в стария квартал по пътя към дома си.

— Хотелите тук няма да регистрират чужденец без паспорт. — Той въздъхна. — Изглежда се налага да останеш в дома ми поне за ден или два. Обещавам ти, че няма да те притеснявам. Няма да се доближавам до стаята ти, нито дори до твоята част от къщата. Някоя от слугините или готвачката ми, ще те заведе утре до посолството, за да попълниш нужните документи. — Погледна към нея, свита и трепереща на предната седалка. — Поне бъди справедлива и признай, че аз лично никога не съм те насилвал. Семействата ни имат роднинска връзка — далечна, вярно, но все пак я има. Никога не бих наранил жена. Още по-малко такава, която е почти момиче.

Тя кимна, почувствала се леко засрамена.

— Беше страшно да съм сама в къщата ти.

— Тук навън е много по-лошо. Именно затова те последвах.

Хелън се взираше в скута си. Забеляза скъсаните копчета и леко разтворената си блуза и побърза притеснено да се загърне.

— Аз… аз ти благодаря — прошепна тя. — Задължена съм ти.

Той сви рамене.

— Гледам на теб като на гост в дома си, който е под моя закрила. Ще те върнем обратно на семейството ти и ще можеш да забравиш напълно за Египет.

— Съжалявам — измърмори Хелън. — Просто не съм искала да идвам тук.

Ахмед я закара мълчаливо обратно до къщата. Не бяха далеч. Той паркира колата и я остави сама да слезе, после се извърна и отиде в кухнята. Хелън го чу да вика готвачката, след което жената се появи, търкаща очите си, наметната с нощна роба и стиснала в ръце палто, което постави върху раменете на Хелън — топла черна вълна, която я покри съвсем прилично. Възрастната жена цъкаше с език и се суетеше, докато водеше Хелън нагоре по стълбите към спалнята й. Фонтаните все така бълбукаха в двора, водата се плискаше нежно, но звукът вече не я плашеше. Хелън се почувства глупаво, но в безопасност. Съблече се, сложи отново нощницата — беше останала на купчинка върху теракотените плочки, и се покатери в леглото.