— Харесва ми. — Хелън кимна. — Красива е.

— Не е богата, нито голяма къща — извинително каза той.

— Бизнесът ми не е чак толкова добър, поне засега. Но ще ти хареса, надявам се.

— Можем да опитаме да говорим на арабски — предложи Хелън и мина на тромав арабски.

— Забравила си го? — Ахмед заговори меко и се вгледа в очите й с нова увереност. Сякаш я преценяваше. — Аз ще ти го припомня — каза той. — Ще те науча.

За удивление на самата Хелън, стомахът й се разбунтува. Изчерви се и сведе очи. Някакво пърхане — желание, осъзна тя — пълзеше бавно вътре в нея.

За да прикрие смущението си, тя каза:

— Бих искала да се изкъпя…

— Разбира се. Колко си изморена? Ще се справиш ли с вечерята?

Беше замаяна от изтощение, но кимна все така смутена.

— А после… в леглото.

Хелън рязко вдигна глава. Продължаваше да я гледа с онзи поглед. Тя отвори уста, без да знае как да започне, а Ахмед вдигна ръка и погали с пръст устните й — нежно и собственически.

— Уплашена си — като кобилка преди оседлаване. Не, не тази вечер. Не те искам уморена. Искам те напълно будна.

— Банята… — прошепна тя с пресъхнала уста. — Моля?

Той се ухили, протегна ръка и й отвори къщата. Докато влизаше, Хелън усещаше как Ахмед я гледа. Желае я.

Но не знаеше какво изпитва самата тя.

* * *

Къщата не бе толкова забележителна като малката градина. Имаше красиви плочки, стара дървена ламперия. Стори й се красива, скромна и удобна. Три големи спални — господарската спалня с баня и две помещения за преобличане; кухня, стаи за слугите, заети в момента; всекидневна и трапезария, както и малка, пищно подредена стая за молитви с постелки и прозорец с изглед към Мека.

Но каква украса само! Всяка стая бе застлана с безценно произведение на изкуството — персийски копринени килими и грубо изтъкани постелки — всички бяха великолепни и придаваха на дома красота. Имаше мозайки и месингови лампи, които хвърляха сложни шарки по стените, където имаше изписани арабски текстове. Навсякъде имаше стъклени вази и скулптури — дребни неща, но грижливо подбрани. Къщата й заприлича на музей, но обитаем, топъл. Слугите, които минаваха забързани, облечени в много широки ленени панталони и ризи или традиционни роби, я поздравяваха любезно и изглеждаха истински доволни, че Ахмед си е у дома. Той ги представяше на Хелън и тя отвръщаше учтиво.

Сега, когато моментът бе отминал, тя се бе съвзела. Постепенно връщаше самообладанието си.

— И аз ще се изкъпя. — Ахмед се отдръпна встрани от господарската спалня. — Когато си готова, слез долу. Приготвили са ни лека вечеря.

— Добре. Благодаря. — Тя се обърна и се загледа в голямата медна вана с модерен душ, закрепен на специална стойка…

… и тогава усети ръката му на рамото си. Той я завъртя настоятелно към себе си, силната му ръка я наведе към извивката на рамото му и устните му се докоснаха до нейните изкусително, леко галейки ги. Езикът му потрепна нежно върху устата й — опитваше я, белязваше я като своя.

Хелън потрепери, крайно изненадана, и усети силата му — никога никой не я бе целувал, а той явно знаеше какво прави. Беше лека като перце в ръцете му. Усещаше неговата сила, твърдите му мускули под ризата…

А после, докато всичко в нея бушуваше, той я пусна. Слисана, седемнайсетгодишната Хелън стоеше, притиснала палец до устните си, с полуотворена уста и само го зяпаше.

— По-късно — каза той. Тъмните му очи отново я огледаха преценяващо. И после той изведнъж се обърна и слезе по стълбите.

Хелън влезе в банята и затвори вратата. Механично пусна крана да тече. Не знаеше дали това „по-късно“ бе обещание, или заплаха.

* * *

Нарочно избра западно облекло за вечеря — вталена тъмносиня рокля с дълга пола на „Армани“, която Сали Ласитър й бе подарила. Беше скромна, с дълги ръкави и квадратно деколте, но елегантна и семпла. Хелън я съчета с малките диамантени обеци, които баба й бе подарил за шестнадесетия рожден ден.

Бе много важно да запази връзката си с дома. Зарече се да не се гневи на номера, който родителите й бяха скроили. Бяха действали с най-добри намерения, но Хелън бе твърдо решена тя сама да прецени кое е добро за нея.

Кухнята беше пълна — слуги, готвачи, сякаш се бяха появили от нищото. Хелън ги поздрави свенливо, а после мина към трапезарията.

Стените бяха покрити с червена коприна, великолепно украсена с бродерия. Бяха запалени старинни стъклени и месингови лампи, които хвърляха игриви сенки по стените. Навсякъде имаше ароматни свещи с ухание на розово масло, плуващи във вода в бледосини керамични купички, които Ахмед бе избрал, а пламъчетата им добавяха свежо веселие в атмосферата.

В единия ъгъл на стаята седеше музикант, който бе свел прилежно глава и свиреше на лютня.

Ахмед също се бе преоблякъл. Сега бе в традиционни дрехи. Дългите черни панталони и ризата с отворена яка й разкриваха, че е доста строен, но и силен. Това бе собственият му дом и той се бе излегнал удобно върху мароканските възглавнички, с които бе отрупан диванът. Господар на собственото си владение.

— Добър вечер — каза той.

— Здравей. — Хелън се изчерви. След онази целувка не смееше да го погледне в очите.

— Искаш ли питие за начало?

— Благодаря — отвърна тя.

— Цял месец са обмисляли менюто за вечерта — каза й той. Снижи глас и продължи: — Затова се надявам да хапнеш нещо.

Имаше ориз, сварен в кокосово мляко, и дребни печени птици; мароканска салата „Табули“ и някакви много вкусни местни сладкиши, поднесени на дребни хапки върху плато. Хелън не усещаше особен глад, но опита от всичко по малко. Ястията бяха много хубави и сигурно щяха да й се сторят изключителни, ако апетитът й не бе изчезнал. За десерт слугите на Ахмед донесоха изстудени плодове — личи, фурми и зърна от нар, грижливо отделени и сервирани върху подложка от натрошен лед.

За пиене предложиха прясно изцеден портокалов сок, чиста ледена вода или горещ ментов чай, силно подсладен и сервиран в чаши със захаросани ръбчета.

Бавно, тя започна да се успокоява. В крайна сметка, нали той бе казал, че няма да дойде при нея тази нощ. Тогава защо да се тревожи?

— Всичко е прекрасно. Благодаря ти.

— Няма защо да ми благодариш — каза Ахмед, докато я пронизваше с тъмните си очи. — Ти не си гостенка тук. Това е и твоята къща.

Хелън прехапа устни. Дали да му каже?

Но не, и двамата не бяха на себе си, бяха изтощени от пътуването. Не беше моментът.

Вместо това продължи да разговаря любезно.

— Откога живееш тук?

— Четири години. Откакто открих пазара в Америка и бизнесът ми потръгна добре. Освен това минаха четири години от смъртта на Фирял — добави той без притеснение. — Ако бе останала жива, щяхме да се оженим и да живеем в дома на баща й. Той притежава земя в Катар. Тя беше дошла в Египет да учи.

— И ти си я обичал? — Хелън бе любопитна.

— Безкрайно много.

Отговорът му наруши сдържаността й. Тя усети някакво нежелано, ново чувство, прониза я ревност.

— Тогава защо се съгласи на това? Никога не сме се срещали преди онзи ден в дома на родителите ми. Защо си искал да се ожениш за мен?

— Защото… — отвърна той. — Защото твоята и моята майка са далечни роднини и знаех, че си мюсюлманка от добро семейство. Защото чух да те описват като вярваща. Защото обичах Фирял толкова силно, че не мислех, че някога отново ще се влюбя отново, докато съм жив.

Хелън забеляза, че използва минало време.

— Защото искам да изпитам радостта от това да имам семейство и деца, инш Аллах. А какъв по-добър избор мога да направя от младо момиче, умно, вярващо и от добро семейство? Вярвах, че това е мой дълг. Какъв смисъл има да търся любов?

— А сега? — попита тя. Гордостта й бе засегната. Тъкмо тя — Хелън, изпълняваше дълга си тук. Ахмед би трябвало отчаяно да иска да се ожени за нея. Да изгаря от любов. Коя беше тази Фирял? Възмути се от неприятната представа да се състезава с един дух.

— А сега откривам, че съм заинтригуван от теб — каза той. — Ти ми се струваш… на ръба — като зрял плод, който още не е откъснат. Вълнуваш ме… ти си различна. Искам да те обуча.

Очите му се впиха в нейните.

— Аз не съм животно — успя да промълви Хелън.

— Такова си. И двамата сме. Човешки животни. — Ахмед се усмихна, самоуверен и внезапно много привлекателен. — Утре… в нашето брачно ложе… ще ти го покажа, малка американке.

— Искам да си поговоря с теб.

— Говори, колкото си искаш. — Той се ухили и не й позволи да откъсне очите си. — Ти си девица, недокосната и уплашена. След утрешния ден ще бъдеш моя.

— Много си уверен в себе си — каза Хелън.

Той се усмихна.

— Така е. Уверен съм.

* * *

Нямаше представа как е стигнала до леглото. Съвсем скоро Ахмед бе щракнал с пръсти и бе дал знак на главната си слугиня, която се бе появила и бе помогнала на Хелън да стане от масата и да стигне до господарската спалня.

— Ето — каза жената и отвори шкафчето в банята. Там имаше нови четки за зъби, още в опаковките си, козметика и кърпи.