— Например?

— Електрониката е на шеста редица. Но телефоните са на втора. Близки стоки трябва да бъдат разположени заедно. Трябва да се определят отделни каси за хранителните стоки. Цялостното разположение има нужда от сериозна промяна — клиентите не би трябвало да минават направо и да излизат свободно. Трябва да се сложат изкусителни стоки за покупка в последната минута близо до касите, а не там да стои досадната бъркотия от стари списания…

Джейн продължи да нахвърля своята представа за магазина. Той слушаше внимателно. Момичето разсъждаваше много логично.

— Осъзнаваш ли, че това ще означава съкращаване на работни места?

— Съкращаване на излишни мениджърски постове. За компания, която е толкова загрижена за надниците, вие харчите ужасно много пари за бюрократи, които не вършат нищо.

— И откъде знаеш това?

— Наблюдавала съм ги — простичко отвърна тя. — Със спестените средства можете да обявите програма за стимулиране на служителите. Бонуси за работници, които получават специална похвала. И покана да се запишат в мениджърската програма, след като достигнат определено ниво на компетентност в работата си. Наистина трябва да се повиши духа на работещите тук. Организирайте семейни пикници, спортни мероприятия. Нужна е и по-добра храна — столовата може да бъде заредена много по-добре за същия бюджет.

— Как би повдигнала духа на работниците?

— „Шоп смарт“ трябва да се превърне в отличен магазин — това означава изглаждане на управлението. Когато стана мениджър, аз наистина ще наблюдавам персонала. Всички служители, включително операторите в склада, доставчиците, пазачите. Ще има награди и грамоти за отлична работа за онези, които се справят най-добре. Никой няма да положи допълнително усилие, ако не вярва, че ще получи нещо насреща.

Той кимна.

— Няма да те направя мениджър.

Джейн въздъхна разочаровано.

— Рискът е прекалено голям. Да взема едно седемнадесетгодишно момиче и направо от мястото й на посрещач на входа да я сложа начело на магазин за милиони долари? Ако се провалиш, аз ще стана за посмешище и ще ме уволнят.

— Разбирам. — Наистина бе така.

— Затова смятам да те изпробвам. Ще те повиша в младши мениджър, отговорен за персонала.

— И ще трябва да се подчинявам на госпожа Дохърти? — В тона на Джейн личеше презрението й.

— Само по документи. Тя ще получи инструкции да ти даде свобода на действие, но технически ще бъдеш нейна подчинена. Така си покривам гърба.

Тя му се ухили широко.

— Задачата ти е да превърнеш тази неугледна групичка служители в колектив, който може да кандидатства за място в „Дисни уърлд“. Говориш много убедително — очаквам от теб да успееш. Надявам се да видя нещо изключително. Имаш шест месеца.

Джейн се изчерви от удоволствие.

— Да, сър.

— И това не е всичко. Искам да продължиш с наблюденията си за магазина, организацията на работата и намаляването на разходите. Ще пишеш ежедневни доклади, после ще ги обединяваш в месечен отчет и ще ми ги изпращаш в централата. Когато си направила поне шест месечни финансови анализа, тогава може да помисля за повишение. Каква е настоящата ти седмична заплата?

— Работя минимум седемдесет и пет часа на седмица, понякога и повече, на минимална надница. Това прави двеста и петдесет долара седмично.

— Отсега нататък заплатата ти става четиридесет хиляди долара основна годишна заплата. Ще има и допълнителни стимули — ще ти изпратя договора. Премията, която получаваш при подписването му, е пет хиляди долара — можеш да си вземеш чека още днес, както и служебна кола. Младшите мениджъри разполагат с „Форд“. Можеш да си избереш цвят, стига да е черен.

Джейн седеше безмълвна.

— Благодаря ви, господин Евънс — каза тя накрая. — Много ви благодаря.

— Не те чух да казваш, че не можеш да повярваш — отбеляза той.

— Но аз мога да повярвам — хладно отсече тя. — Вярвах го от самото начало. Затова дойдох тук.

Той се изправи, показвайки, че разговорът е приключил, и й подаде ръка.

— Значи планът ти работи.

Тя си позволи да се усмихне леко.

— Да, работи.

* * *

— Не знам защо трябва да си тръгваш? — Хазяйката й се цупеше. — Първия път, когато се срещнахме, много искаше това място.

— И удържах на думата си. — Джейн я погледна спокойно. — Преди това беше една мръсна дупка, а сега е студентско жилище. Ако сте умна, ще го продадете. Иначе пак ще се съсипе и това ще означава да изгубите готови пари.

— Голяма уста имаш, девойче. — Жената огледа апартамента. Беше светъл, чист, боядисан в блестящо бяло, с красиви завеси и мебели. Вътре миришеше хубаво и не се виждаха буболечки. Много й се щеше да направи забележка на надменната госпожица, но прекрасното състояние на жилището не й даваше възможност. Мамка му! Един майстор щеше да й вземе цяло състояние, за да му придаде този изискан вид. Трябваше да признае, че наемът от двеста долара си имаше и много приятен бонус. — Да не би да си си намерила богат приятел? — присмя се тя.

— Не. Намерих си истинска работа и кола. Както ви казах.

Хазяйката се предаде. Освен всичко друго нещо й подсказваше, че не е особено добра идея да си създава неприятел в лицето на тази млада жена.

— Ами, браво. Апартаментът изглежда добре. Благодаря — неохотно каза тя.

Джейн леко наведе глава настрани.

— Сега сигурно ще си намериш нещо под наем в някой скъп квартал, нали? Някой от ония лъскави апартаменти в „Парк ла Брея“?

— Под наем ли? — Джейн се засмя пренебрежително. — Никога повече няма да живея под наем. Ще си купя собствена къща.

Дванадесета глава

— Ето, че пристигнахме — каза Ахмед. — Маш Аллах.

Намираха се на оживена уличка в Кайро и Хелън бе изморена и измъчена от жегата. Полетът бе дълъг, а градът й изглеждаше странен; дори и след Лос Анджелис й се струваше смазващ — невероятното движение по улиците, постоянното свирене на клаксони, работниците с велосипеди, задушаващото усещане за прахоляк във въздуха.

Чувстваше се не в свои води. Изгубена — а и леко засрамена. Хелън бе чужденка и в Лос Анджелис — с прекалено мургава кожа, прекалено арабски черти, защитавана само от приятелките си. Майчиният й език бе силно закърнял; мислеше на английски и се мъчеше да намери точните думи на египетски. Ярките цветове на билбордовете с усмихнати лица я смущаваха; не можеше да прочете надписите на арабски.

Хелън се чувстваше разкъсана между две култури, без да е на мястото си в нито едната.

— Маш Аллах — повтори тя и сведе глава.

Каквото и да станеше, тя бе решена да се възползва от времето си тук. Колко ли дни бяха нужни, за да се уреди развод? Първо да се изкъпят, да похапнат и да се наспят, а на сутринта щеше да обсъди всичко открито с Ахмед. Но след като бе попаднала тук, Хелън се закле да използва времето — седмица, а може би и повече, за да си припомни собствения си език и да опознае народа си. А когато се прибереше у дома, щеше да помоли баба за учител по арабски или пък биха могли да престанат да говорят на английски у дома.

Входната врата бе скрита, приличаше на таен вход — боядисана в сиво малка вратичка, разположена безлично в стената на градската улица. Докато Хелън чакаше до куфарите, Ахмед бръкна в джоба си и измъкна малък месингов ключ, който й се стори много стар и със сложна резба. Той го пъхна в ключалката, тя чу изщракване и тропане — сякаш се наместваха парченца от пъзел, и после малката врата се отвори, тежко увиснала на пантите. Наложи се да се наведе, за да влезе, а после се озоваха вътре. Ахмед спря да се помоли, когато влязоха в двора.

Тя се озърна наоколо. Мястото бе направо вълшебно. Когато малката врата се затвори, звуците от улицата изчезнаха. Стоеше зад висока древна ограда, чиито стени бяха дебели поне метър и достатъчно здрави, за да заглушат уличното движение. Височината им осигуряваше естествена сянка. Градината бе зелена. Кичести палми, цели седем на брой, бяха разположени на стратегически места край чакълените алеи. Малки тухлички, боядисани в синьо, ограждаха цветните лехи, пълни с азалии, цъфтящи кактуси и цели редици лилиуми. В четирите ъгъла на градината имаше ниски фонтани, които бълбукаха жизнерадостно; водата се разливаше в квадратни басейнчета и придаваше влажност на въздуха като в истински оазис. В дърветата имаше птички, които чуруликаха; тя забеляза, че Ахмед е скрил на няколко места хранилки и къщички за тях. Край цветята прехвърчаха пеперуди.

Градината бе оградена от римска колонада. Покрай външната страна имаше покрита алея с големи каменни плочи като в европейска църква, а арките над колоните бяха покрити с мозайки в марокански стил — малки стъклени квадратчета в синьо и зелено. Ислямска архитектура и стил, които изпълниха сърцето й с неочаквано удоволствие.

— Това е нашата къща. — За първи път Ахмед й се усмихна топло. — Работих върху нея много години. Особено в градината. Надявам се, че ти харесва, тъй като това е името ти.

Тя кимна. Хелън Яна — ал яна — градина. Винаги бе харесвала тази част от името си.

Сега се огледа и се опита да попие всичко с очи.

— Одобряваш ли я? — В гласа му звучеше надежда. Тя се развълнува от това, че Ахмед търсеше одобрението й.