Режимът й изискваше невероятна дисциплина. След известно време се превърна в автоматичен. А с всички безплатни неща, които получаваше от магазина — счупени стоки, смачкани шишета шампоан, избелели тениски, с които можеше да спи, Джейн не харчеше почти нищо. Плащаше само наем и консумативи — толкоз. Работеше седем дни в седмицата и дори започна да забелязва как спестяванията й нарастват.

Дните се сливаха един с друг. Без мисъл за следващия. Което я устройваше прекрасно.

Джейн Морган не искаше да се замисля прекалено много.

* * *

— Да идем да я видим. — Джули Менърс се протегна на шезлонга си край басейна.

— Какво имаш предвид? Нея я няма. — Ема Лайтфут се засмя злобно. — Не е ли жалко?

Момичетата протегнаха крака и ги намазаха с масло против изгаряне. Как да не обичаш тези частни плажове! Тук имаше няколко страхотно изглеждащи богати момчета, които ги заглеждаха от другия край на басейна.

— Похвалих ли ви се? Мама ми направи подарък за рождения ден — обади се Мелиса Смит и отметна черната си копринена коса.

— Да, знаем, жълто „Мазерати“. Вече ни каза — оплака се Ема.

— Не това, друг подарък. Билети за целия сезон на „Доджърс“. Цяла ложа.

— Ооо — възкликна Джули, моментално съзряла възможностите. — Страхотен шанс да поканиш хора, хайде да си направим парти там.

Кое момче можеше да устои на билети за „Доджърс“?

— Ще дойдат няколко студенти от Калифорнийския университет. Чух, че и синът на губернатора щял да бъде с тях.

— Скууука.

— И Пийт Истърман, нали се сещате, от новия филм на Арнолд?

— Това вече е нещо друго! — Джули потупа ръката на приятелката си. — Определено е време за малко парти. Може би ще харесам бейзбола.

— Струва си, когато момчетата ти покажат за какво става дума — обади се Ема и си представи как се преструва на неопитна — мъжете обожаваха нацупеното невинно момичешко излъчване.

— Точно така. Ще возим някои от тях в твоето „Мазерати“. Други — в моя джип. Ще е супер готино.

Не чак с размаха на Сали Ласитър, но какво пък? Сали я нямаше. И трите вещици бяха изчезнали.

Джули се върна на темата си.

— Още по-готино ще е да идем да напазаруваме за партито в „Шоп смарт“ — покани и разни неща.

— „Шоп смарт“ ли? — Ема погледна Джули все едно е откачила. — Мама познава една страхотна жена на „Сиенега“, която прави покани с калиграфски почерк и сухи цветя и всякакви екстри.

— Да, но Джейн Морган не работи за нея. — Джули се усмихна коварно на приятелките си. — Чули сте новината, нали? Високомерната госпожица Джейн е посрещач на минимална надница! И то на „Сънсет“! — Джули се засмя на приятната представа. — Трябва да идем да я видим — повтори тя злобно. — Ще бъде забавно. Ще я накараме да увие покупките ни, ще ни нарича „госпожо“… ще ни се кланя и подмазва като малка продавачка. Каквато е. И ако се държи нахално, ще я докладваме на шефовете й. Клиентът винаги има право, нали знаете. — Джули се заля в смях.

— Ооо. — Очите на Мелиса се разшириха. — Много си зла.

— Хайде, знаете, че тя си го заслужава. Не помниш ли колко ужасно се държеше с всички ни? Заради нея не получи покана за онова проклето парти.

— Да, вярно — ядоса се Мелиса. Още я болеше от тази случка. — Хайде да идем да й покажем кой е шефът!

Момичетата се засмяха.

— Новата ми кола е паркирана отпред — обади се Мелиса, нетърпелива да предложи услугите си.

Джули я възнагради с усмивка.

— Харесва ми — хайде да я накараме да ни занесе покупките до твоето „Мазерати“ и ако е наистина любезна, може дори да получи бакшиш.

— Да, цели два долара! — каза Ема и се изсмя.

Единадесета глава

Джейн бе изтощена. Предната вечер Уил Фокс — студентът, се бе обадил, че не може да поеме смяната си на касата и шефката й я помоли тя да го замести до единадесет. Беше решила никога да не отказва на шефовете, но шест часа сън просто не й стигаха. Не и с нейния график.

Въпреки това бе излязла да тича, както винаги, и ето, че сега се стараеше да се усмихва, да излъчва жизнерадост.

Едно бе сигурно в „Шоп смарт“ — някой винаги те наблюдаваше.

Именно затова бе избрала точно тях.

Но Джейн не можеше да си позволи свободен ден.

* * *

Родри Евънс, старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг на „Шоп смарт“, огледа внимателно магазина. Холивуд — много важно място. Разширяваха бизнеса и от Средния запад се местеха в големите градове. Той искаше да запазят възможно най-ниските цени, но да смекчат малко визията си, да се отдалечат от огромните бетонни складови бази посред нищото.

Този магазин работеше от две години и той искаше да преуспее.

Добре — засега изглеждаше доста оживен.

— Добро утро, добре дошли в „Шоп смарт“. — Младо колежанче от афроамерикански произход стисна ръката му и се усмихна механично.

Евънс не остана впечатлен, но това бе вечен проблем. Не плащаха достатъчно, за да привлекат най-добрите служители.

— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Много се радвам да ви видя!

Той се обърна разсеяно. Младо момиче с чуждестранен акцент, достатъчно красиво да бъде модел, стоеше до отсрещната врата. Усмихваше се, сякаш току-що е спечелила от лотарията, а униформата й сякаш бе взета направо от химическото чистене.

— Кое е това момиче? — попита той посрещана.

— Джейн. Но не може да получите номера й — уморено отвърна момчето.

— Много хора ли питат?

— Много мъже — презрително отвърна то. — Но тя е напълно погълната от работата. Иска да я забележат. Нямам представа какво прави тук. Би могла да се хване на работа на много други места. Например да стане учителка или детегледачка в някое богато семейство. Много я бива с децата.

— Добре. Благодаря.

Евънс влезе в магазина и се престори, че разглежда. Никога не започваше проверките си, без преди това да си купи нещо. Човек можеше да изчете всички доклади на помощник-мениджърите и пак нямаше да има полза.

Джейн… Джейн коя?

Застана с объркан вид пред една стена с видео плейъри и потърка брадичката си. Никой не дойде да му помогне. Черна точка.

Красивото момиче все още бе на вратата, усмихваше се и стискаше ръцете на клиентите, сякаш са отдавна изгубените й роднини.

Родри бе силно впечатлен. Отново се върна близо до входа на магазина и се престори на заинтригуван от купчината панталони в маскировъчен цвят с намалена цена, произведени в Тайван от сто процента полиестер.

— Добро утро! Добре дошли.

— Чудесно е, че сте решили да се отбиете в „Шоп смарт“ днес!

— Добре дошли, какъв прекрасен ден за пазаруване!

Виж ти! Тя неизменно сияеше, неизменно играеше ролята си. Беше много впечатляващо.

— Брей, брей, брей, виж кой бил тук!

Последва пауза. Той вдигна поглед от полиестерните панталони и забеляза малка групичка добре облечени тийнейджърки — момичетата бяха прекалено богати на вид, за да пазаруват тук. Едно слабо момиче носеше „Прада“, друго беше със сако на „Шанел“, комбинирано с дизайнерски джинси…

— Добро утро, Джейн — лукаво подхвана водачката на групичката. Останалите се подхилваха. — Хей, страхотно местенце. Чудесно е, че си стъпила на крака.

Изоставил преструвките си, Родри Евънс отстъпи леко назад, скръсти ръце и се загледа.

— Добро утро, Джули — сковано поздрави Джейн. — Имате ли нужда от помощ за нещо?

— Всъщност да — ухили се Мелиса Смит. — Организираме малко парти. Татко ми подари места в ложата на „Доджърс“. Ще дойдат няколко момчета от гимназията „Фулбрук“.

— Трябват ни салфетки и разни други неща за партито.

— Намират се на третата редица. — Джейн стисна зъби, но лицето й бе пламнало от унижението. — Ще повикам някого да ви помогне.

— Неее — измърка Джули. — Ти ще ни погнеш. После ще занесеш всичко до чисто новото „Мазерати“ на Мелиса. Ти какво караш напоследък, Джейни? Или се возиш с автобуса?

— Името ми е Джейн и се опасявам, че не мога да напусна мястото си.

Докато Евънс наблюдаваше, една пухкава жена — управител на магазина, се приближи да види какъв е този шум. Как се казваше? О, да — Айлийн Дохърти. Дойде и служителката от „Личен състав“ Джанис Еспозито. На лицето й бе изписана неприязън.

— Здравейте, дами — сърдечно поздрави госпожа Дохърти. — Доволни ли сте от обслужването ни днес?

— Опасявам се, че тази млада жена ни каза, че е прекалено заета, за да ни обърне внимание — нацупи се Джули. — Което е много жалко, понеже щяхме да похарчим доста пари в този магазин. Е, какво пък, предполагам, че не ни искате тук.

— Джейн, вярно ли е това? — сопна се Джанис.

На Евънс никак не се понрави посоката, в която тръгнаха нещата. Приближи се към групичката жени. И други клиенти бяха започнали да се заглеждат.

— Знаеш ли — обърна се злобно към Джейн момичето на име Мелиса, — ако бе проявила желание да ни помогнеш, щяхме да ти дадем бакшиш. Човек с твоите доходи сигурно би имал нужда от него.