Грижливо се съблече, сгъна дрехите си и отново си взе душ, като този път използва и съвсем малко евтина пяна за вана с аромат на кокос. Толкова бе хубаво да си чист!

На кухненската й масичка имаше празна бланка. „Шоп смарт“ винаги търсеха служители — наричаха ги „посрещачи“, на минимална надница. Което не притесняваше Джейн. Тя само търсеше откъде да започне. Вече имаше шофьорска книжка, а утре щеше да бъде призната за пълнолетна. Джейн знаеше доста за „Шоп смарт“ — голяма компания с много възможности. Нямаше никакви колебания да започне от най-ниското им ниво.

Не възнамеряваше да остане там задълго.

* * *

— Джейн! Джейн!

— Скъпа! Насам!

Излезе от съдебната палата и се озова пред малка групичка репортери и две камери на местни телевизионни канали. Облечена в най-хубавия си костюм и грижливо гримирана — козметиката, дрехите и обувките бяха единственото, което съдебните пристави й бяха оставили, Джейн закрачи по стъпалата пред сградата с високо вдигната глава и хванала под ръка адвоката си.

Джош Ричардс също бе с костюм. Усмихна се широко, имаше напълно приличен вид.

— Може ли да чуем коментар?

— Обвиняваш ли британците?

— Джейн!

Тя вдигна ръка.

— Благодаря ви, дами и господа. Не, не обвинявам никого. Имам много добър адвокат, който пое делото безплатно. Благодарна съм, че ме признаха както за пълнолетен гражданин, така и за американски поданик.

— Как се чувстваш, след като изгуби толкова много пари?

— Никога не съм очаквала нещо да ми бъде подарено. — Тя се усмихна на камерите. — Утре ще започна работа в „Шоп смарт“. Искам да заслужа издигането си, а това е една истинска американска компания.

Фотографите щракаха и правеха снимки, докато накрая всички се разотидоха. Ричард бе във възторг.

— Хей, благодаря ти, скъпа. Мисля, че един от тези типове беше от „Таймс“.

— Не се съмнявам.

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита той с надежда. По дяволите, сега тя бе пълнолетна пред закона, напълно легално. — Аз черпя…

— Не, благодаря. Имам работа.

— Мислех, че още нямаш работа — нацупи се Джош.

— Точно това ще правя — ще си търся работа.

Внезапно му хрумна нещо.

— Хей, аз ще те взема на работа. Стани ми секретарка. Обзалагам се, че можеш прекрасно да изчистиш кантората, а и ще изглеждаш отлично на рецепцията. Клиентите много ще те харесат.

— Не, благодаря. Не искам да ме зяпат непрекъснато. И не искам да бъда нечия секретарка.

— В „Шоп смарт“ ще получаваш минимална надница — ако изобщо те вземат на работа. Чух, че магазинът на „Сънсет“ е пълен. Работата е тежка и няма обедна почивка.

— Да, но имат мениджърска програма — отвърна Джейн. — Довиждане, господин Ричардс. Може пак да се срещнем някой ден.

Тя се отдалечи с уверена крачка, на път към автобусната спирка. Живееше в Лос Анджелис, без кола, без пари и въпреки това бе самоуверена до лудост.

— Може би — измърмори той. Но силно се съмняваше.

Това момиче бе създадено за велики дела.

* * *

Госпожа Дохърти забеляза влизането на Джейн и се усмихна въпреки волята си.

— Добро утро. Питах се дали не се е появило свободно място?

Англичанката бе добре облечена и възпитана. Имаше и хубав акцент — клиентите много щяха да харесат класическия английски тон в гласа й.

— Видях те по телевизията. Каза добри думи за „Шоп смарт“. Шефът ми нареди да те назнача, ако пак дойдеш.

— Чудесно. — Джейн усети как я залива вълна на облекчение. — Ако имате униформа, мога веднага да се преоблека, нали?

— Най-напред трябва да попълниш молба за назначаване.

Джейн отвори чантата си, извади прилежно попълнения формуляр и го подаде на служителката. Жената невярващо се зае да го чете.

— По дяволите, момиче. Закъде бързаш?

Джейн не отговори.

— Отзад има униформи. Сложи една и отметни в картата си кога започваш работа. Ще започнеш като посрещач. Седем дни изпитателен срок, бъди тук точно в седем сутринта. Ако закъснееш — уволнена си. Ясно?

— Да, госпожо — отвърна Джейн. Побърза да мине отзад, преди новата й шефка да си промени решението.

* * *

— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Желая ви приятен ден.

Джанис Еспозито, младши мениджър, наблюдаваше кисело новото момиче на входа. Бе застанала зад един стелаж с видеофилми, така че Джейн Морган не можеше да я види. В момента отбелязваше как се справя със задълженията си. Търсеше някакви недостатъци.

Джанис не можеше да повярва, че новото момиче наистина иска тази мизерна работа. Беше чела за нея във вестниците — дъщеря на посланик? Бедното осиротяло момиче? Как ли пък не, сякаш наистина беше бедна. Защо, по дяволите, ще иска да върши работа за минимална надница, която бе само за хора без квалификация? Дори в „Макдоналдс“ се работеше по-малко.

Джанис мигновено бе намразила Джейн Морган, но все пак трябваше да си изпълнява задълженията. А те включваха попълването на статистиката. Освен това понякога проверяваха и служителите от отдел „Човешки ресурси“, затова не можеше да излъже в отчета си — да не говорим, че на входа имаше и камери.

Джейн Морган бе научила нещо важно. Продавай образа на продукта, а не самия него.

Шефовете вече я харесваха. Беше им направила безплатна реклама. Искаха тя да успее — новата гражданка, американската мечта.

Дружелюбност — да.

Спретнат вид — да. Всяко косъмче на главата й бе на мястото си, изглеждаше така, сякаш от години носи униформата си.

Усмивка — да. Дори и крокодилите не можеха да се усмихват по-широко от това момиче.

Ентусиазъм — да.

Джанис за миг задържа химикалката си, когато видя как Джейн Морган за миг поглежда към часовника си. Най-сетне, нещо нередно — тя трябваше да гледа за нови клиенти непрекъснато.

— Добър ден. — Джейн Морган се усмихна сияйно. — Добре дошли в „Шоп смарт“!

— Гледай ти, забеляза ли това, Дик? — обърна се достолепната матрона към мъжа си, докато минаваха бавно покрай Джанис и бележника й. — Стана точно дванайсет часа и тя веднага мина на „Добър ден“. Не е ли мило!

— Да, много впечатляващо — съгласи се съпругът й. Той се озърна и огледа отново впечатляващата фигура на момичето на входа. Какво страхотно парче!

Джанис въздъхна. За съжаление, в работа, която просто не позволяваше да се поема инициативата, това момиче току-що бе намерило начин да направи точно това.

В дъното на формуляра имаше отделна графа „Подходящ ли е служителят за повишение?“.

Неохотно отбеляза „да“ и там.

* * *

Джейн не плачеше много. През повечето време бе прекалено изморена. Чекът й в края на седмицата се оказа неимоверно малък; господи, мразеше всички тези удръжки и осигуровки, а на всичкото отгоре трябваше и да спестява. Нуждаеше се от кола. Без значение колко скапана, просто трябваше да има някаква.

Всекидневните грижи в живота на възрастните бяха невероятно много. Толкова неща имаше да прави — да попълва документи, да организира всичко. След като официално бе получила гражданство, трябваше да се нареди на опашка за социално-осигурителен номер, шофьорска книжка, банкова сметка. Най-сложно бе да си открие кредитна карта. Америка те хващаше в капан: ако нямаш кредит, трудно получаваш такъв.

Някак успя — снабди се с първата си кредитна карта с ужасяваща лихва. Но все пак кредитът й нарастваше само ако я използваше. Пладнешки обир, но Джейн си откри сметка и уреди с банката плащанията да се правят автоматично и навреме.

През цялото си детство Джейн Морган бе живяла нашироко. Сега се налагаше да пести. Беше учудващо колко неща можеше да се получат безплатно, ако си упорит. Почти всеки ден се хранеше в закусвалнята за служители на магазина, където храната бе в изобилие и бе евтина. Бе трудно да се храни здравословно с висококалоричните бомби, които предлагаха на служителите, но тя успяваше, като винаги предпочиташе свежите плодове и салати, вземаше съвсем малко от протеиновото основно ядене и напълно пренебрегваше изкусителните за лакомниците печива за десерт. Не можеше да си позволи посещения в частен фитнес, но сред дрехите й имаше и чифт маратонки „Найк“, както и удобен екип за бягане. Джейн тичаше всяка сутрин в шест часа; това бе златно време, когато наркоманите най-после бяха допълзели в леглата си, а обикновените минувачи още не бяха се появили. Бягаше нагоре и надолу по „Сънсет стрийт“, без да обръща внимание на купчините игли и бирени бутилки, вперила очи в слънцето, което се издигаше на хоризонта.

А когато се върнеше в апартамента си, Джейн се насилваше да направи и четиридесет лицеви опори преди упражненията за разтягане на мускулите.

Тежка програма. Но зареждаше с енергия. Когато отидеше на работа, хапваше от безплатните кифлички и портокалов сок — дневната й доза витамин С, което я зареждаше с достатъчно енергия, за да изкара деня. Защото, когато работиш на минимална надница, имаш нужда от всички работни часове, които ти дават.

Когато приключеше с посрещането на клиенти, без нито за миг да се раздели с усмивката си, беше време за обяд — точно десет минути, както и за почивка за тоалетна. След това Джейн сменяше униформата и отиваше на касата, където работеше две смени. Прибираше се вечер в девет часа, къпеше се и се строполяваше в леглото.