Луиз Бегшоу - Блясък

— Кой е?

Джейн бе заключила вратата с веригата.

— Идваме за мебелите!

Гласът на мъжа бе сърдит. Тя надникна през шпионката на вратата. Да — хората, които идваха да вземат всичко от къщата й, с униформи, камион и всичко останало.

Джейн преглътна тежко и отвори.

— Здравейте! — Усмихна им се ведро. — Влизайте. Искате ли кафе, момчета?

Мъжът на прага влезе вътре, последван от други трима.

— Не, благодаря. — Той отбягваше погледа й. — Накъде е всекидневната?

— Насам. Изключила съм всичко. Но повечето са прекалено големи, за да ги преместя сама, съжалявам.

— Няма нищо. — Сега вече я погледна. — Работите ли тук? Да не сте камериерка?

Ами, едва ли можеше да каже, че живее тук.

— Нещо подобно — съгласи се Джейн.

— Да започнем с телевизора.

Мъжете влязоха във всекидневната й и се захванаха на работа. Действаха бързо — вероятно бяха свикнали да го правят, докато ги нападат. Любимият й широкоекранен телевизор, стереоуредбата, мебелите, статуите и антикварните предмети — също като служители на фирма за местене, те взеха всичко. Пъргави и работливи като мравки.

Джейн се оттегли в кухнята и сложи чайника; вече бяха прибрали машината за капучино.

— Сигурни ли сте, че не искате кафе?

— Не, благодаря. Трябва да бързаме за Западен Холивуд.

— Началникът на групата въздъхна и избърса потта от челото си. — Тук поне го нямаше семейството, тогава винаги е най-зле. Плачат и се молят, нали разбирате? Все пак, би трябвало да имат малко достойнство. Не съм виновен аз, че са съсипали живота си.

— Точно така — съгласи се Джейн. — Толкова е жалко.

— Леглото… — Той погледна към спалнята й. — Онова надуваемо легло не е в списъка ми.

— Да, мисля, че е на дъщерята. Взела го е, след като бащата е купил фермата. — Джейн се усмихна. — Може би е знаела, че ще дойдете!

— Добре. Предполагам, че можем да го оставим. А вие можете да задържите чайника! — Той й се усмихна великодушно. — В офиса няма да забележат липсата на чайник за шестнайсет долара.

— Благодаря. Приятен ден, момчета.

Джейн ги изпрати до вратата. Затвори я, облегна глава на рамката и се заслуша, докато вратите на камиона се затръшнаха и те потеглиха.

Най-накрая бе сигурна, че е сама. Огледа празната къща — вече не бе нейна. От посолството бяха категорични, че договорът за наем изтича в края на месеца. Беше пуста, изчистена от всичко, до последната картина на стената. Нямаше нищо, освен евтиното единично легло от „Икеа“ и бялата техника в кухнята.

О, и чашата й за кафе.

Отиде до леглото и се отпусна тежко отгоре му. И най-накрая позволи на сълзите си да се излеят.

Когато свърши, отиде в банята и си взе душ — поне топлата вода още не бе спряна, а в куфара си имаше хавлия и дрехи. Е да, от посолството искаха да се „грижат“ за нея — при техните условия.

Джейн не искаше такова нещо. Да бъде натирена в някое ужасно малко вашингтонско училище, където всички щяха да знаят коя е? Да й се присмиват? Да я унижават?

Как ли пък не. Училището бе едно жестоко упражнение в социален дарвинизъм. Джейн не можеше да понесе още мъчения. А и какво би могла да получи от всичко това, след като бе прекъснала годината и изпитите й бяха провалени?

Взе душ, грижливо изми зъбите си и се облече. После излезе през задната врата с ключа, който Консуела й бе оставила, когато я уволниха.

— Ще се оправиш — бе й казала бившата й детегледачка. — Никога не съм срещала друга като теб.

Джейн бе прехапала устни, за да спре потреперването им; това бе рядък момент на слабост. Двете не бяха близки, но Консуела поне й бе позната. А сега и тя си тръгваше.

— Всичко ще се нареди. — Подразнена, по-възрастната жена се престори, че не забелязва как очите на момичето се насълзяват. — Трябва да вървя — добави тя и побърза да прекоси алеята към улицата, където бе паркирала своя „Форд Мондео“. Какво толкова — беше ли длъжна да е загрижена? И тя самата си имаше тревоги. Например беше без работа! Онова английско момиченце беше истински дявол, щеше да стъпи на краката си…

Джейн погледна към двора — беше празен като къщата. Засрами се от себе си. Но все пак бе само на седемнайсет и целият й свят се бе сринал.

Баща й — безполезен, студен, егоистичен. Но неин баща. Дълбоко в себе си тя се бе надявала, че някой ден двамата ще успеят да се сближат — когато той се пенсионира, а тя е напълно зрял човек.

Този шанс бе пропилян. Завинаги.

Ами начинът й на живот. Той поне бе страхотен — независим, стилен и богат. С личен шофьор, детегледачка, камериерка, къща на плажа, охрана…

Бе посещавала училището на госпожица Милтън, за бога. Кой би помислил, че някога ще оцени онова скапано и лишено от академична слава училище?

Колкото до парите — смяташе, че би се справила и без тях. При други обстоятелства. Защото поне можеше да разчита на момичетата.

Нейните най-добри приятелки — не, нейното семейство.

Но също като баща й, като Консуела и като парите приятелките й вече ги нямаше. Просто така. Само седмица и сякаш се бяха изпарили.

Хелън бе изчезнала от училище в деня след партито, а сега се бе върнала в Египет, за да се омъжи за далечен братовчед.

Да се омъжи! Никога не бе и споменавала за този мъж пред тях. Нито дума. Нито че смята да напуска страната. Трите бяха неразделни, как е могла Хелън да не им каже? Не бе оставила адрес, нито телефон — нищо. Просто бе изчезнала.

Хелън Яна бе напуснала живота на Джейн така, както се бе появила — тихо и категорично.

Ами Сали, по-старата й приятелка? С нея бе много по-различно и много по-лошо. Джейн копнееше да види Хелън, да поплаче на рамото й, но поне знаеше, че Хелън е щастлива — справя се с живота и е на път да създаде семейство. За Сали животът се бе разпаднал почти както и за нея.

Сърдечният удар на Поли Ласитър бе голямата новина в понеделник сутрин. Но в следобедните часове голямата новина вече бе крахът на компанията. Джейн бе гледала ужасена по телевизията как полицейските коли спират пред „Грийн Гейбълс“, как облечената в черно и едва стояща на краката си Мона я арестуват и отвеждат, придружена от адвоката й, как Сали, с одеяло върху главата, за да я предпазят от папараците, също се присъединява към нея.

Беше се обадила — естествено. Но телефонът бе изключен. Накрая Сали й се обади, но беше прекалено разстроена, за да говорят много. Нейната заразяваща жизненост, ведростта и оптимизмът й — всичко, което Джейн обичаше у нея, бяха изчезнали, просто ги нямаше.

Джейн донякъде й завиждаше за мъката. Сали скърбеше за обичан, мил и грижовен баща; нейната мъка, извираща от дълбините на душата й, бе израз на голяма любов. Бяха истинско семейство. А и Сали поне все още имаше майка си.

Но нямаше съмнение, че най-добрата й приятелка е загазила. Много сериозно.

— Федералните вземат всичко — призна й Сали, след като бе спряла да хлипа.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко“?

— Разорени сме. Замразиха сметките на татко… всичко принадлежи на кредиторите.

— Ами с какво ще живеете?

— Одиторите ни отпуснаха издръжка от дванадесет хиляди долара годишно.

Джейн зяпна.

— Хиляда на месец?

По дяволите, това не стигаше и за наем на едностайно жилище в стария им квартал.

— И взеха колите, картините и статуите — всичко. Все още разследват майка ми, но смятат, че вероятно ще се отърве като невинна страна.

— Звучиш ми ядосана.

— Невинна страна? Така изглежда, че баща ми е бил виновен. А той не беше измамник — изхлипа Сали. — Знаеш ли какво ми каза днес Джули Менърс?

Една сълза се търкулна и по бузата на Джейн и тя сърдито я избърса.

— Недей… просто недей. Не можеш да се върнеш там…

— Без теб и Хелън няма начин.

Както и без богатството, което винаги я бе закриляло.

— Реших, все пак, да се преместя във Вашингтон — каза Джейн. Не беше вярно, но не искаше Сали да се тревожи и за нея. А и трябваше да реши какво ще прави с живота си. Сали не можеше да й помогне. Джейн трябваше да се справи с това сама.