— Хелън… — бавно започна той и тя забеляза колко спокойно говори, като човек, който се обръща към изплашено дете. — Ами вчера? Двамата с теб подписахме никах, нали? Сега сме женени пред очите на Всемилостивия. — Той й се усмихна леко. — Изпълнихме дълга си — ти и аз, към родителите си, както е пожелал Той, и ще се постараем да извлечем най-доброто от положението. И ти също го вярваш, нали?

Зашеметена, тя остана мълчалива.

— Обещавам ти, че съм много внимателен човек. — Той се пресегна към мястото й, взе ръката й и я погали. — И аз не го исках. Но ако се откажем от егоистичните си желания, тогава ще намерим истински мир, инш Аллах. Мисля, че и ти вярваш в това, нали?

Парченцата от пъзела се подредиха по местата си бавно и с ужасна яснота за Хелън.

Онази „приятелска церемония“ не беше нищо подобно. Беше нейният никах. Обвързващата годежна церемония между мюсюлманите — в очите на бога все едно бяха женени.

Главата й се замая. Да, майка й го бе казала — годежна церемония. Хелън просто не бе настояла да й обясни. Дали нарочно не си бе затворила ушите? Когато баба бе чел от свещения коран, да й прости господ, не бе обърнала особено внимание. Но с готовност бе присъствала на церемонията. Ахмед нямаше и представа, че тя не е съгласна да стане негова жена.

— Нашите родители прецениха, че така е най-добре — откровено призна той. — Истината е, че аз вече изгубих единствената си голяма любов. Бих могъл да живея самотен до края на дните си. Но те решиха друго. А мисля, че двамата с теб можем да бъдем приятели, нали? Не е ли така?

Хелън разбра мигновено. Беше подценила баща си и майка си. Дори и сега не ги обвиняваше. Не изпитваше гняв. Баща й и майка й бяха оплели мрежите си и й бяха уредили женитба по старата традиция. И тя, вярващата мюсюлманка, трябваше да признае, че бе приела никах по собствена воля, след като й бе казано какво представлява…

Някой имам вероятно би й казал, че договорът не е валиден. Но Хелън погледна към по-големия от нея Ахмед с лице, измъчено от дълга към родителите и в крайна сметка към бог. Инстинктивно усещаше, че той е добър човек. Това не бе негово дело. И Хелън бе достатъчно зряла, за да повярва, че стореното от родители й е резултат от голямата им любов към нея. Знаеше, че и собственият им брак е бил уреден, но и много добре знаеше, че бяха много щастливи.

Ахмед държеше ръката й.

Хелън нямаше желание да го посрами или унижи. В крайна сметка американският й паспорт бе у нея. Каквито и да бяха добронамерените планове на родителите й, тя бе свободна жена.

Но нямаше да нарани този мъж. Нито родителите си. Щеше да се разведе — след приличен срок естествено.

— Да. Можем да бъдем добри приятели — съгласи се тя с великодушна усмивка.

— Това е добре. — Той се усмихна ведро насреща й.

— А приятелите трябва да бъдат откровени — продължи Хелън. — Тогава, кажи ми, защо не искаше да сключим никах?

Ахмед пое дълбоко въздух и въздъхна:

— Не искам да те обидя.

— Няма.

— Казваше се Фирял — каза той накрая. — Мислех… ами, мислех, че сме създадени един за друг: Тя не беше от добро семейство, но я виждах в джамията всеки ден. Един път я спрях отпред и заговорихме. Тя беше изключителна жена. Работеше за Министерството на античните паметници.

Фирял беше красива, скромна и много умна — заяви той със страст.

Хелън се почувства странно развълнувана. Никого в нейния живот, никого не бе обичала по този начин.

— Но родителите ти не са одобрили?

— Това нямаше да ме спре — твърдо заяви Ахмед. — Аз я обичах. — Той погледна към Хелън. — Тя почина — добави простичко. — Катастрофа. В натоварения трафик на Кайро. Толкова е прозаично.

— И не си искал да се жениш втори път?

— Дори не бях сгоден за нея. — Той замълча и се загледа през малкото прозорче към безоблачното небе под тях.

А не си истински сгоден и за мен. Хелън взе слушалките от седалката си и ги включи. Щеше да остане в дома на Ахмед за около седмица, а после, щом разводът приключеше, щеше да се върне у дома. Баща й е имал добри намерения, но това не бе за нея. Тя щеше сама да уреди брака си — за мъж, който всъщност иска да бъде неин съпруг.

* * *

— Сали. Обажда се Джейн.

Сали сграбчи слушалката.

— Как си? Къде си?

— На летището в Лос Анджелис — отвърна Джейн. Звучеше напрегнато и отчаяно и Сали изтръпна, когато я чу. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Вече съм на път. Стой и не мърдай.

Сали хукна по стълбите. Джонатан, икономът им, забърсваше праха от някаква статуя в салона.

— Някоя от колите готова ли е?

— „Астън Мартин“-ът е на разположение, госпожице Ласитър. Днес е почивният ден на Ричард, но Майк може да ви закара…

Тя грабна ключовете от стойката, провери дали е взела правилните — татко й имаше толкова много коли — и понечи да хукне през вратата. Поли се измъкна замаяно от кабинета си и едва не се блъсна в нея.

— Ей, принцесо. Къде отива моята принцеса?

— Трябва да взема Джейн от летището.

— Връща се от Вашингтон, хубаво. Горкото момиче.

Сали поспря за миг, лицето на баща й бе силно зачервено.

— Не трябва да прекаляваш с бекона на закуска, татко — обади се тя.

— И ти си същата като майка си. Пия портокалов сок и ще живея хиляда години. — Поли потупа кръглия си корем. — Никога няма да се отървеш от мен.

Сали разпери ръце и здраво го прегърна. Горката, горката Джейн.

— Може да закъснея. Ще ида да взема Джейн и сигурно ще прекараме известно време заедно.

— Чудесно. — Баща й изглеждаше разсеян, дори някак притеснен. — Изникна нещо в офиса. И аз ще закъснея.

— Мама ще трябва да хапне сама пред телевизора — пошегува се Сали. Знаеше, че би трябвало да се поинтересува какво става с баща й, но точно сега бе по-притеснена за приятелката си. Не искаше да я кара да чака. — Ще се видим после, татко.

Целуна го леко по бузата и изтича навън.

— Ще се видим после — каза вече зад гърба й Поли.

Но никога повече нямаше да я види.

Осма глава

Джейн стоеше с куфарите си на ръба на тротоара и Сали силно се притесни, когато я видя. Приятелката й бе все така красива — хубостта й не бе изчезнала, не се бе превърнала отново в тиква, но цялата й новопридобита самоувереност бе изгубена. Беше се изпарила. Изглеждаше съсипана, нещастна — малка фигурка на тротоара, с отпуснати рамене, самото въплъщение на мъката.

Сали спря със скърцане на спирачки и скочи от колата, след което вдигна куфара й и го метна на задната седалка.

— Ти ще се возиш отпред. — Стисна Джейн в здрава мечешка прегръдка. — Разкажи ми всичко.

— Няма нищо за разказване. — Джейн облегна глава на седалката, докато Сали плавно се включваше в движението.

— Дипломатическо погребение, но предвид обстоятелствата — много скромно. Само аз, неговият секретар и пасторът. После се появиха адвокатите, прочетоха завещанието и ми обясниха какви са възможностите ми.

— Значи… нищо добро, така ли?

Джейн поклати глава.

— Страхувам се, че не.

Сали я погледна.

— Нищо ли не ти е оставил, мила?

— Някои лични вещи. Не мога да понеса мисълта да ги задържа, затова помолих да бъдат дарени за благотворителност. — В гласа на Джейн имаше ясна и сурова решимост, която направо късаше сърцето на Сали. И преди бе виждала приятелката си да издига подобни стени около себе си, като някой рак, който се скрива в черупката си. — Бил е затънал в дългове, но посолството е наело адвокат и задълженията му няма да се прехвърлят върху мен, тъй като съм непълнолетна.

— Което означава, че те са длъжни да се погрижат за теб… Трябва сериозно да се замислиш над връщането си в училище. Двете с Хелън ще се погрижим за теб.

— Отказват да плащат таксата на госпожица Милтън.

Ето го. Най-страшният кошмар за Сали. Да бъде разделена завинаги с Джейн. Триото им да се разпадне.

— Това е нелепо! — възкликна тя. — Щом те няма да ти платят, тогава ние ще го направим. Татко ще се съгласи, обещавам ти.

Джейн се пресегна и стисна ръката й.

— Сали, много съм ти благодарна за всичко, което искаш да направиш. — Сълзите напираха в очите и на двете. — Но не мога да се върна там, не разбираш ли? Вече остава по-малко от година, докато навърша осемнадесет. И после какво? Колеж? Няма пари за това. Без заплатата на татко как да платя за университет от „Айви лийг“? Не мога да ида и в Оксфорд или Кеймбридж — ще ми трябват пари да се издържам. А щом навърша осемнайсет, вече вдигат ръце от мен.

— О, Джейн.

— Предложиха ми малка къща във Вашингтон — в не особено добър квартал, и да завърша последната си година в местно частно училище. Отказах. Това е градът с най-много убийства в Америка.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще остана, където съм. Консуела ще бъде при мен, докато свършат парите за заплатата й. А после вероятно ще си потърся работа. И апартамент.