Луиз Бегшоу - Блясък

Възхищение към красотата й. Свитата Джейн никога не беше го усещала. Сега изпитваше огромна благодарност към Сали. Никога повече нямаше да подценява това. Може и да го наричаха повърхностно — като заклет книжен червей Джейн определено го бе наричала така — но когато си красив, всичко е по-различно. Чувстваше се уверена, женствена, сякаш липсващото парче от пъзела на живота й най-сетне бе намерено. Вероятно никога нямаше да има дръзкото излъчване на звезда като Сали, но Джейн Морган се чувстваше добре в кожата си.

Смъкна стройните си крака от леглото и отиде до огледалото. Джейн спеше с обикновена тъмносиня пижама. Но дори и без грима, красотата й си бе там — страхотната коса, разрошена от съня; симпатичното й лице, без очилата; малко спирала, останала по миглите й след небрежното измиване на лицето предната вечер.

Джейн Морган бе на шестнайсет, безгрижна и необвързана.

Това щеше да се окаже последният ден в живота й, в който можеше да се чувства така.

Запъти се към банята и тъкмо миеше косата си, наслаждавайки се на силните струи на душа, когато Консуела потропа силно на вратата.

— Госпожице Морган, телефон — за вас.

— Приеми съобщението — извика в отговор Джейн. — Ще се обадя после.

— Те казват е важно. Е Вашингтон.

— Ще се облека и тогава ще се обадя — сопна се Джейн. По дяволите! Не можеше ли поне да си сложи някакви дрехи.

И все пак, не беше в стила на баща й да звъни и да настоява да говори с него. Тя с неохота забърза под душа, отми трескаво балсама от косата си и излезе от банята. Подсуши се бързо и избра черни джинси и тениска, после отиде да потърси Консуела.

Детегледачката й сложи пред нея чиния с храна.

— Заповядайте.

— Грасиас. — Джейн винаги се стараеше да е любезна. — Кой е номерът?

Консуела й подаде листче с номера и Джейн го набра.

— Британското посолство.

— Обажда се Джейн Морган — уверено се представи тя. — Мисля, че баща ми е звънял.

От другата страна настана продължителна пауза.

— Изчакайте, моля, госпожице Морган.

Чуха се няколко пиукания и Джейн бе прехвърлена да говори със Сирил — сър Сирил Кларк, старши аташе на баща й.

— Джейн? — обади се той.

Мигновено разбра от тона му. Беше станало нещо — нещо много лошо. Джейн автоматично побутна чинията с бекон и домати далеч от себе си, недокосната.

— Сирил, аз съм. — В гласа й звучеше тревога. — Какво има? Нека да говоря с баща си, моля.

Отново тежко мълчание.

— Слушай сега, Джейн — започна той бавно и стомахът й се сви на топка. — Трябва да бъдеш много смела.

— А това е дъщеря ми Хелън.

Баба̀ говореше на арабски. Хелън го бе позабравила и се срамуваше от това. След партито бе прекалено развълнувана, за да спи спокойно. Тази сутрин се чувстваше замаяна от изтощение, но все пак бе станала, за да спази своята част от сделката. Дори бе облякла дълга традиционна роба, ал тоуб, за да угоди на родителите си, вместо обичайните си джинси и тениска с копчета от „Гап“.

— Ва-ес салаам — любезно поздрави тя.

Той кимна в отговор и каза нещо прекалено бързо, за да го разбере и Хелън. Ахмед бе млад човек, висок и с доста приятно, съвсем обикновено лице. Изглеждаше почти толкова ентусиазиран от цялата история, колкото и Хелън. Тя му се усмихна — сигурно и той се стараеше да угоди на родителите си. Щяха заедно да минат през това.

— Бащата на Ахмед също е в града. Ще дойде тук следобед за церемонията.

— Каква церемония по-точно? — объркано попита Хелън.

— Церемонията за приятелство. — Али говореше на английски и Ахмед го погледна неразбиращо. — Традиционна за Египет. Ще присъстваш на нея, нали Хелън?

— Разбира се. — Тя кимна. Така бе справедливо — те й бяха позволили да иде на партито, което бе най-прекрасната вечер в живота й. Най-малкото можеше да прояви разбиране. — Ще се радвам да се запозная с баща ти — добави тя неуверено, обръщайки се към Ахмед.

— Благодаря. — Той добави: — Много съм щастлив.

Не изглеждаше да е така.

— Имам и изненада за теб — обади се Али. — Тази вечер заминаваме на семейно пътешествие до Кайро. Майка ти ще гостува на братовчедите си. След това ще идем в Аман.

— Наистина ли? — очарована възкликна Хелън. Отново в Йордания? От години не бе виждала родното си място. Спомни си за приятелките си Фатима, Лала, малката Рахма, зачуди се колко ли са пораснали. — Сериозно ли говориш?

Баба се пресегна към полицата над камината и потупа плика, който лежеше отгоре.

— Взел съм билети и паспорти — каза той. — Знаеш ли, Хелън, най-важното в живота е да останеш близък до корените си.

— Напълно съм съгласна — каза тя. Дали това означаваше, че ще се откаже от уискито?

Но не го каза на глас. Беше хубав миг — не искаше да го разваля.

Всичко й се струваше малко като в мъгла, леко объркващо, а и бе много уморена. Много й хареса обаче идеята да се върне отново в Йордания и ако това означаваше да бъде мила и любезна с този по-възрастен далечен неин братовчед още известно време, спокойно можеше да го понесе. Освен това кой не би искал да види Кайро? Бе отишла на страхотното парти в Лос Анджелис със Сали и Джейн и една кратка ваканция, през която да се сближи отново със семейството си, би била отлична идея точно сега.

— Би ли ме извинил? — обърна се тя към Ахмед. — Искам да ида да видя приятелката си Сали. Да й благодаря за страхотното парти. Ще се върна следобед, за церемонията.

— Не по-късно от пладне, майка ти е приготвила специална рокля, която да облечеш — каза й Али.

Хелън го целуна по бузата.

— Обещавам.