– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита тя вяло. Вонеше на цигари.

Той се усмихна и задържа погледа й. Беше по-възрастен от нея с двайсет години, но знаеше, че все още притежава изискана привлекателност. Косата му беше гъста и прошарена, а очите му – необикновено светлосиви. Хипнотични очи, единствената причина да му позволят да остане с „Пътуващия панаир на сър Уолтър Трот“, когато майка му изчезна. Е, една от причините.

– Бих искал да наема стая.

Тя се обърна към компютъра и мониторът му светна, след като помести мишката.

– Имате ли резервация?

– Не, за съжаление.

Погледна го раздразнено.

– През есента идват много туристи, за да се любуват на листата. Всичко е резервирано. Съжалявам.

Той леко се приведе и демонстрира одобрението си към нейното старание да начерви устните си.

– Бихте ли направили изключение за един уморен пътник? Идвам от далече.

Тя го погледна смаяна, сякаш такова поведение бе неочаквано. Неочаквано, но не нежелано. Не беше сбъркал в преценката си. Рядко грешеше.

– Брат ми сигурно ще откачи – отвърна тя, а ръката й се стрелна към яката на бялата й блуза с емблемата на странноприемницата, избродирана на гърдите.

– Нещо ми подсказва, че вие знаете как да се оправите с това – каза той с усмивка. Показа й, че е забелязал, че тя не носи венчална халка, като впери поглед в ръката й, която си играеше с яката. – Винаги съм смятал, че най-умните хора не са тези, които командват, а онези, които им позволяват да си мислят, че командват. По-голям ли е брат ви?

От снимките на стената се виждаше, че е.

– Да. Как познахте?

– И аз имах по-голям брат. –Нямаше, разбира се.

– И той ли беше никаквец? – попита жената.

Използването на тази позната разговорна дума му подсказа, че вече я е спечелил. Поклати съчувствено глава.

– Много мога да ви разказвам!

– Обичам хубавите истории. Какво пък – рече тя и се обърна към компютъра. – Днес имате късмет. Брат ми обикновено не ми позволява да обслужвам рецепцията. Казва, че нямам нужните качества. Мога да откажа някоя резервация. – Тя натрака нещо на компютъра и го погледна: – Дайте ми лична и кредитна карта.

– В куфара ми са – отвърна той и посочи очукания кожен куфар, който беше оставил до вратата. – Ако нямате нищо против, бихте ли ми показали първо стаята? Ще преровя багажа си и ще ги намеря. Може би първо ще поспя.

Дори и това да я смути, тя не го показа. Беше сигурен, че едва ли вече я интересува дали брат й ще си получи парите.

– Вие сте в шеста стая. Закуската започва в осем, а в четири следобед поднасяме чай. – Подаде му ключ. - Не споменавайте този разговор пред брат ми.

– Думичка няма да обеля – увери я той. – Благодаря ви, госпожо...

– Ейнсли. Ан Ейнсли. Госпожица – натърти тя. – А вие сте?

Великият Бандити се усмихна и леко се поклони.

– Ръсел Залер, на вашите услуги.

На следващата сутрин Сидни Уейвърли-Хопкинс седеше край кухненската маса, докато Бей ядеше зърнената си закуска и препрочиташе „Ромео и Жулиета“. Вече беше облечена за училище с тениска с надпис: „Ела от Тъмната страна. Имаме курабийки“.

Сидни я изгледа многозначително, но тя не отвърна на погледа й.

– Хмм – прочисти гърлото си майка й и наклони глава в опит да срещне погледа на Бей над книгата.

Нищо.

Сидни въздъхна и стана да си налее кафе. Беше на работа чак в десет, но не искаше да пропуска възможността да прекара малко време с Бей. Беше решена да е наблизо, когато дъщеря й най-сетне склони да й довери какво я тревожи, какво я прави толкова дистанцирана и нещастна напоследък.

Каквото и да беше, то събуждаше у Бей желание да прекарва повече време с леля си Клеър. Обаче Сидни нямаше да се откаже от тези сутрини. Щеше да седи и да чака. Един ден дъщеря й щеше да има нужда от нейния съвет. Сидни ясно си спомняше своите младежки години тук в Баскъм и й се искаше да не бяха такива.

Понякога, когато я обземеше усещането, че се дави, дъхът й секваше. Знаеше през какво преминава дъщеря й дори Бей да не вярваше.

Беше точно преди зазоряване и прозорецът над кухненската мивка беше тъмен. В него Сидни виждаше отражението на Бей. Пристягаше халата си здраво и всеки път усещаше празнина в стомаха си, когато осъзнаваше, че само след няколко години единственото й дете ще бъде зрял човек. Имаше болезненото подозрение, че Бей стои пред някаква празнина и отмести ли се, мракът ще засмуче Сидни. Винаги бе смятала, че ще има още деца. Стараеше се да не мисли за това всеки месец. Смяташе, че ако се прави, че не забелязва календара, може би съдбата ще се засмее и ще я изненада. Но не се получи. През последните няколко седмици Сидни почти бе обезумяла, в обедната си почивка изненадваше съпруга си Хенри в офиса, а вечер му се нахвърляше в мига, в който той си легнеше.

Преди Бей нямаше никакъв опит с майчинството и невинаги вземаше правилните решения за дъщеря си. Искаше още един шанс. Беше останала с Дейвид – бащата на Бей, повече, отколкото трябва. Това беше едно от онези неща, които жените просто предполагат за себе си – че няма да останат след първия удар, че никога няма да позволят детето им да живее в такава обстановка. Обаче способността на една жена да изненадва себе си е много по-голяма от способността да изненадва другите. Сидни беше останала, защото не знаеше къде да отиде. Беше напуснала родния Баскъм осемнайсетгодишна, разрушавайки всички мостове с огъня на своето негодувание, без да има намерение да се връща. Беше намразила репутацията си на една Уейвърли, ненавиждаше всички свои връстници, които я отхвърлиха, и това, че тук никога не може да бъде, каквато иска. Обаче Дейвид също не беше човекът, с когото искаше да бъде. Беше напуснала Сиатъл и Дейвид, когато Бей беше петгодишна. Най-накрая беше осъзнала, че щом толкова е сгрешила в преценката си за живота извън Баскъм, може би е сбъркала и в решението си да напусне града.

Понякога все още се събуждаше посред нощ, изпитваше онзи страх, който не можеше да забрави, болка като от натъртване по страните и скулите, и си мислеше, че Дейвид все още е жив, че ще ги намери тук с Бей. Напомняше си, че отдавна го няма. От десет години. Годината, когато всичко се промени. Така я наричаше Клеър. Беше починал внезапно в затвора, след като Сидни най-накрая беше повдигнала обвинения.

Да, беше допуснала много грешки. И отчаяно й се искаше този път да постъпи правилно.

Може би тогава щеше най-накрая да почувства, че всичко й е простено.

Потропването на лъжицата в купата на дъщеря й я изтръгна от мислите й. Видя отражението на Бей да става от масата.

– Последната среща на Комитета по украсата за Хелоуин е този следобед, нали? – попита Сидни, когато Бей се приближи, за да остави купата от закуската си в мивката.

– Да. Обаче ще се върна навреме, за да гледам Марая, докато вие с Клеър сте на вашата двойна среща.

– Казваш го като нещо противно. Среща. Гадост. Какъв ужас! Трябва да опиташ някой път. Ще ти хареса.

– Никой не ме е канил – отвърна момичето, докато закопчаваше якето си. – Може ли довечера да пренощувам у леля Клеър, и без това там ще гледам Марая?

– Ако Клеър няма нищо против. Знаеш, че и ти можеш да поканиш някого, нали? Искам да кажа, да поканиш момче на среща.

– Да, бе – завъртя отегчено очи Бей.

– Не, наистина – каза Сидни, издърпа дългата коса на дъщеря си изпод якето и я спусна по раменете й. – Покани Фин. Виждам ви как през цялото време си говорите на автобусната спирка.

– Просто и двамата сме изгнаници. Това е всичко.

– Ти не си изгнаница. Колкото повече го повтаряш, толкова повече хората вярват в това. – Сидни погледна дъщеря си в очите. – Иска ми се да те накарам да се видиш през моите очи.

– Петгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита момичето и прибра „Ромео и Жулиета“ в задния си джоб.

– Не. – Макар че беше така. Сидни винаги щеше да вижда Бей като тъмнокосото, синеоко момиченце от онова лято, когато се преместиха да живеят при Клеър. Бей часове наред лежеше под ябълковото дърво в двора на семейство Уейвърли и мечтаеше.

– Петнайсетгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита Бей.

– Бей, стига – отвърна Сидни и я последва през къщата към дневната. – Това дърво не ти е приятел. Фин ти е приятел. Рива Алегзандър ти е приятелка. Тя те покани да участваш в Комитета по украсата, нали?

– Рива е... свястна, предполагам. Но не ми е приятелка. Покани ме в комитета само защото видя как учителите ме карат да пренареждам чиновете в стаите им, както според мен ще бъде най-добре. Знаеш ли как ме наричат някои от децата? Фън Шуй Бей. Рива просто ме включи в комитета, не ме е канила.

– Защото си много добра в тези неща. Бъдещето ти е в интериорния дизайн. Сигурна съм. Това трябва да учиш в колежа – заговори окуражително Сидни, за да й внуши, че страданието няма да трае вечно.

Бей сви рамене, докато вземаше раничката си от голямото бежово канапе срещу камината. В къщата липсваха всякакви удобства, когато Сидни се ожени за Хенри и пусна корени тук, макар че нямаше намерение. Хенри и покойният му дядо бяха живели тук сами дълги години и нямаха нищо против тъмните стени и килимите с протрити следи по тях: от входната врата до дневната, от дневната до спалнята, от спалнята до банята, от банята до кухнята, от кухнята до задната врата. Хенри беше вървял по стъпките на дядо си всеки ден от своя живот. Когато Бей и Сидни се нанесоха, те донесоха в дома мебели и завеси в светли цветове, нови килими. Боядисаха с жълта боя, която искреше на слънцето. Преди няколко години дори ремонтираха кухнята и сега тя имаше шкафове със стъклени вратички, вградена мивка и златист паркет. Обзавеждането може и да се бе променило, но не и маршрутът на Хенри. Все още всеки ден минаваше по стъпките си в къщата. Ала за разлика от дядо си той нямаше син или внук, който да го следва.

При тази мисъл Сидни положи длан върху корема си.

Бей тръгна към входната врата.