Тя посочи пътя, по който беше дошла.
– Благодаря – отвърна мъжът.
Изведнъж колите отново се появиха, запрелитаха по централната улица и препречиха гледката й. Бей изтича до близката кутия за вестници и се покатери отгоре й, като се държеше за уличната лампа до кутията.
В парка нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.
Докато стърчеше върху кутията, покрай нея мина син фиат. Вътре се возеха популярните момичета от училището на Бей – Тринити Кейл, Дакота Олсън, Рива Алегзандър и Луиз Хамиш-Холдъм. Луиз се наведе през прозореца и подвикна напевно към Бей:
– Отиваме в къщата на Джош! Искаш ли да му предадем някоя друга бележка от теб?
Бей беше свикнала с това и само въздъхна, докато колата отминаваше. После скочи от кутията за вестници и тръгна към фризьорския салон, където работеше майка й.
Когато влезе вътре, майка й разговаряше с последния си клиент. Сидни беше на трийсет и осем, но изглеждаше по-млада. Обличаше се предизвикателно и предпочиташе къси панталонки, съчетани с раирани чорапогащи, и старомодни рокли от средата на века. Кожата й беше гладка, а косата й обикновено беше карамелено-руса. Днес Бей можеше да се закълне, че в нея има електриковочервени оттенъци, каквито нямаше сутринта.
Момичето пусна раничката си зад бюрото на рецепционистката, където Вайълет, новото (напълно безполезно) момиче, беше заспала на стола си. Дори лекичко похъркваше. Бей извади от раничката си опърпана книга с меки корици, вдигна я, за да може майка й да я види, после посочи с палец вратата, за да й покаже, че ще чете отвън.
Сидни кимна и погледна Бей така, сякаш й изпращаше послание „шофьорски курс“. От месеци постоянно й натякваше да се запише на шофьорски курс, но тя не желаеше да се научи да кара кола. Ако го направеше, кой знае как щеше да се посрами преди първата слана. Не, нямаше нищо против да върви пеша и да взема автобуса до къщата на леля си Клеър, а вечер да чака майка си да свърши работа.
Прекалено голямата свобода е опасна за едно влюбено момиче.
– Вземи си телефона. Ще ти звънна, ако свърша по-рано – каза Сидни, а Бей неохотно се върна при раницата си, извади телефона и го пъхна в джоба.
Майка й твърдеше, че най-вероятно тя е единствената на света, която не обича да говори по телефона. Не беше съвсем вярно. Просто никой, освен майка й не й се обаждаше.
Бей пое през парка и за миг се зачуди къде ли се е дянал възрастният мъж и дали да не се върне в дома на леля си Клеър, за да провери дали не се е озовал там. Обаче това означаваше, че няма да може да отиде до къщата на Джош Матисън и да се върне, преди майка й да свърши работа.
Затова прекоси още задни дворове, после гората покрай реката, където се намираха най-хубавите къщи в Баскъм. Там живееше новият ректор на колежа „Ориън“, както и неколцина лекари. И семейство Матисън, които притежаваха най-голямата сглобяема къща в щата. Да живееш в подвижен дом? Дали беше сглобена другаде и после преместена тук? Не, вероятно беше построена тук, в Баскъм, от хората, които живееха в къщата със седем спални в тюдорски стил. В сянката на полуголите дървета Бей се изкачи на хълма, който гледаше към задния двор на семейство Матисън. Виждаше басейна, покрит за сезона, джакузито и отворените врати към вътрешния двор.
Имаше много деца, някои вече бяха в джакузито, други гледаха телевизия в дневната, от която се излизаше във вътрешния двор. Възползваха се от факта, че родителите на Джош Матисън щяха да отсъстват този месец. Всички се стараеха да изглеждат съвсем безгрижни, както бяха виждали във филмите, но истината бе, че не им беше там мястото.
Момичетата от фиата например. Мястото на Тринити Кейл, чиито родители се развеждаха, беше при баба й във Флорида. Дакота Олсън искаше да работи върху есето си за колежа, защото мястото й определено беше в Принстън. Рива Алегзандър, срамежливото и пълничко момиче, което винаги беше в основата на пирамидата, която правеха мажоретките, и винаги беше на диета, искаше да си бъде вкъщи и да готви. А Луиз Хамиш-Холдън... е, Бей не можеше да определи къде точно й е мястото, само знаеше, че не е тук. Това представляваше гимназията накратко – никой не си беше на място. Всички бяха на път за някъде другаде. Това я влудяваше и я превръщаше в нещо като изгнаник, защото Бей знаеше точно къде трябва да бъде. Мястото й беше тук, в Баскъм.
С Джош Матисън.
Тя разбра, че мястото й е в този град в мига, в който майка й се премести тук от Сиатъл, когато Бей беше на пет години. Сбъдна се един сън, който отдавна имаше - как лежи под ябълковото дърво в градината на Уейвърли, всички са щастливи и всичко си е на мястото. Отне й малко повече време да осъзнае, че Джош е човекът, с когото е отредено да бъде. С Джош не беше имала възможност да общува, не и преди тази година, когато тя най-накрая влезе в гимназията, където той беше в последния клас.
Джош седеше на маса в двора и разговаряше разпалено с друго момче от футболния отбор. Беше рус, красив, забавен и с добро сърце, но толкова очевидно нещастен, че Бей бе изненадана как никой друг не го вижда. Тъгата се носеше около него като дим, сякаш той тлееше.
Мястото й беше до него. Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но тя знаеше, че и неговото място е до нея, обаче той е поел по път, който не е за него, а това вече беше мъчително. Да го убеди да повярва беше най-трудното, което някога се бе опитвала да направи. Преди два месеца бе станала за смях, когато му написа онази бележка, и не стига, че беше Уейвърли, ами ненужно се прочу допълнително. Затова сега стоеше на разстояние.
Най-накрая разбра, че колкото и да се опитваш, не можеш да принудиш някого да те обича. Не можеш да го възпреш от грешното решение.
За такова нещо вълшебство няма.
Късно през нощта Клеър Уейвърли се събуди и потрепери. Прозорецът в стаята на втория етаж беше отворен и през него влизаше студ. Мразовитият въздух беше надвиснал над леглото и искреше с малки бели звездички, които тя можеше да докосне, ако се пресегнеше.
Клеър стана тихо и отиде до прозореца, за да махне дъската, с която съпругът й Тейлър го беше подпрял. Силният дъжд миналата нощ най-накрая бе донесъл хлад в града след изключително палещото лято. Уличните лампи бяха обвити в синкава мъгла, както се замъглява топла чаша, пъхната в хладилника.
Клеър погледна през рамо към Тейлър, който бе изритал завивките, а от голите му гърди се надигаше топлина на вълни. Той никога не усещаше студ. Носеше кожените си чехли на бос крак през цялата година.
– Ще довърша някои неща – каза тихичко тя. Думите едва се долавяха, защото не искаше да го събуди. Ако се събудеше, щеше да я придърпа обратно в леглото и да й каже, че работата може да почака.
Тя се обърна, а Тейлър отвори очи точно когато Клеър излезе.
Но не я спря.
Бяха женени от десет години и когато беше уморена или ядосана, Клеър се чудеше защо той е още тук, защо я обича толкова много. Не беше местен – беше се преместил, за да работи в колежа „Ориън“ преди десет години, в период от живота на Клеър, който тя наричаше „годината, когато всичко се промени“ – затова никога не повярва напълно на всички суеверия и чудатости на Баскъм. Не обръщаше особено внимание на всеобщата убеденост в града, че в семейство Уейвърли се случват странни неща. Всъщност дълбоко в себе си тя знаеше, че Тейлър не вярва в това. Той харесваше косата й, смеха й, дори походката й – всичко, което не беше особено. А това беше объркващо. Тя дори не можеше да си се представи без дарбата си. Спасителната й особеност беше, че е от семейство Уейвърли, мислеше си тя преди време, когато беше сама.
Обичаше го с такава сила, че й идеше да се разплаче, а мисълта, че може да го изгуби, я изправяше на ръба на бездънна черна пропаст, в която всеки момент ще падне.
Поклати глава, докато вървеше по коридора. Пак си фантазираше за несъществуващи катастрофи. Тейлър никъде нямаше да ходи. Клеър знаеше, че съпругът й е търпелив и щастлив като листо, понесено от вятъра натам, накъдето се е отправила и Клеър. Дори след като непрестанните сънища как майка й си тръгва, избледняха, Клеър отдавна бе осъзнала, че ако те изоставят като дете, никога не забравяш, че хората са способни да си тръгнат.
В края на коридора тя спря. Отвори вратата на стаята на дъщеря им Марая и забеляза, че и тук прозорецът е отворен. Марая спеше в поза, подобна на тази на Тейлър, с опънати ръце и крака, сякаш сънува, че се носи в приятно топла вода. Толкова много приличаше на баща си и толкова малко на майка си, че понякога Клеър сякаш обичаше дъщеря си просто като друга част от съпруга си.
Докато прекосяваше стаята, тя вдигна дрехите за балет и раничката на Марая, озърна се и усети нормалното детско присъствие като пояснение към кръстословица, което нищо не й говори. Марая поиска стаята й да бъде розова, съвсем розова, като глазура за торта с вкус на диня. Поиска бели мебели и юрган с пискюли като за принцеса. Не желаеше стари тапети, антики или ръчно изработен юрган. Дъщеря й ходеше на балет и на гимнастика и винаги я канеха на празненства за рождени дни и на гости с преспиване. Дори лесно се сприятеляваше. Тази седмица каза, че има нова най-добра приятелка на име Ем, и говореше единствено за нея. Такива нормални неща никога не се случваха лесно в семейство Уейвърли. А ето я Марая, съвсем нормална като баща си, щастлива като него и също като него в пълно неведение за чудатостите на Клеър и тази къща.
Пресегна се към отворения прозорец в стаята на дъщеря си и го затвори. Помисли за това, което има да свърши долу. Трябваше да се увери, че всички бонбони от петъчните поръчки са в кутии с етикети. После трябваше да отговори на деловите имейли в кабинета си и да ги запази в папката „чернови“, за да ги изпрати през работно време, за да не разбере никой, че е била будна в два през нощта и се е тревожила за неща, за които няма нужда да се тревожи.
Всички се вълнуваха за „Бонбоните на Уейвърли“ – как се разраства бизнесът, как привлича вниманието към Баскъм. Тайлър изви вежди, когато разбра какви са печалбите през лятото, и весело отбеляза, че новият бизнес определено се отразява добре на спестовния фонд за колеж на Марая. Дори Клеър трябваше да признае, че е вълнуващо – когато за пръв път зърна името на Уейвърли върху опаковките на бонбоните; непознатото, но приятно усещане, че действително има безброй хора, които купуват нещо, направено от нея, Клеър А. Уейвърли. Беше по-различно от кетъринга, не беше толкова лично, представяше таланта й пред по-широка публика. Усещаше го като началото на нещо голямо и се надяваше на успех. Всъщност беше завладяна от нея, влагаше всичките си усилия в бонбоните и си мислеше колко би се гордяла баба й. Баба Мери беше много необщителна жена, която продаваше изделията си – ментови желета, пайове с яйчен крем за тайна любов и вино от розово мушкато – само на хора, които идваха на задната й врата, сякаш това беше тайна, която всички трябва да пазят.
"Bibliotekata" отзывы
Отзывы читателей о книге "Bibliotekata". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Bibliotekata" друзьям в соцсетях.