— Да, чух! — Бет щипна игриво Емили по рамото. — Пълна стипендия за Университета на Северна Каролина! Сигурно си умираш от кеф?

Емили усети, че погледите на всички са вперени в нея и преглътна.

— Да, умирам си.

Тя знаеше, че трябва да се радва на стипендията, но беше изгубила приятелката си Клоуи Роланд заради нея — Клоуи беше предположила, че Емили се натиска на баща й, който имаше добри връзки с Университета на Северна Каролина, но всъщност господин Роланд бе направил първата стъпка и след това тя се опитваше по всякакъв начин да го избегне. Освен това част от Емили дори не беше сигурна дали изобщо ще отиде в университета. Ами ако А. разкаже на полицията какво бяха причинили на Табита? Дали нямаше опасност да посрещне новата академична година в затвора?

Всички започнаха да похапват лазаня, вилиците им застъргаха по чиниите. Бет започна да разказва за участието си в благотворителната организация в Аризона. Господин Фийлдс направи комплимент на жена си за спанака соте. Госпожа Фийлдс разказа за новото семейство, което беше посетила като част от роузуудския комитет за посрещане на новодомци. Емили се усмихваше и кимаше, и задаваше въпроси, но не можа да се насили да вземе по-дейно участие в разговора. Дори опита само няколко хапки от лазанята, макар това да беше едно от любимите й ястия.

След десерта Бет скочи от стола си и настоя тя да измие чиниите.

— Искаш ли да ми помогнеш, Ем?

Всъщност Емили нямаше търпение да се прибере в стаята си и да се зарови под завивките, но не искаше да прояви грубост към сестра си, която и без това рядко виждаше.

— Разбира се.

Двете застанаха до мивката и впериха погледи в тъмната нива, с която граничеше задният им двор. Когато умивалникът се напълни със сапунена вода и в кухнята се разнесе ароматът на препарата за миене на съдове, Емили се прокашля.

— Какво смяташ да правиш, докато си вкъщи?

Бет погледна през рамо, за да се увери, че в стаята са само двете с Емили.

— Всъщност съм планирала доста забавни неща — прошепна тя. — Утре например ще има карнавално парти, което обещава да е страхотно.

— Звучи… страхотно. — Емили не успя да скрие изненадата си. Онази Бет, която познаваше, не си падаше по купоните. Доколкото си спомняше Бет приличаше много на Карълайн — никога не нарушаваше вечерния си час, никога не пропускаше нито една тренировка по плуване. Последната й година в „Роузууд дей“, когато Емили беше в шести клас, след абитуриентския бал Бет и кавалерът й Чаз се прибраха в дома на семейство Фийлдс, вместо да отидат на дискотека. Същата вечер Али беше останала да спи у Емили и двете се промъкнаха на първия етаж, с надеждата да хванат Бет и Чаз да се натискат. Но те просто седяха в двата края на дивана и гледаха повторение на сериала „24“. „Не искам да те обидя, Ем, обаче сестра ти е много задръстена“ — беше прошепнала Али.

— Добре, защото и ти ще дойдеш с мен. — Бет пръсна Емили със сапунена вода, като оплиска и своята тениска.

Емили поклати глава. Мисълта да отиде на парти я привличаше точно толкова, колкото и ходенето по живи въглени.

Бет включи мелачката за отпадъци на сифона и водата в умивалника забълбука.

— Какво има? Мама каза, че си доста унила напоследък, но ти направо си като изпаднала в кататония. Когато те попитах за стипендията, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухнеш в сълзи. Да не би да си скъсала с някоя приятелка?

Приятелка. Кърпата се изплъзна от ръцете на Емили. Тя винаги се стряскаше, когато някой от семейството й споменаваше нестандартната й сексуална ориентация. Знаеше, че те полагат всички усилия да я разберат, но понякога приповдигнатото им отношение наистина я дразнеше.

— С никого не съм скъсала — смотолеви Емили.

— Да не би мама да се държи твърде строго с теб? — Бет завъртя очи. — На кого му пука, че си пропуснала летните тренировки по плуване? Та това беше преди месеци! Не проумявам как издържаш съвсем сама в тази къща.

Емили я погледна.

— Мислех, че харесваш мама.

— Харесвам я, но към края на последната година в гимназията нямах търпение да се махна оттук. — Бет попи ръцете си с кърпата за чинии. — Хайде, кажи ми. Какво те тормози?

Емили бавно избърса една чиния и погледна към милото, търпеливо лице на Бет. Искаше й се да може да каже истината на сестра си. За бременността. За А. Дори за Табита. Но Бет щеше да откачи. А Емили вече беше успяла да се отчужди от едната си сестра.

— Доста съм стресирана — промърмори тя. — Последната година е по-трудна, отколкото очаквах.

Бет насочи една вилица към Емили.

— Точно затова трябва да дойдеш с мен на този купон. И не приемам „не“ за отговор.

Емили прокара пръст по назъбения край на чинията. Тя отчаяно искаше да каже „не“, но нещо дълбоко в нея я накара да замълчи. Липсваха й сестрите й, с които можеше да поговори — последния път, по Коледа, когато беше видяла Карълайн, тя се беше постарала да не остава насаме с Емили. Дори спа на дивана в дневната, заявявайки, че е свикнала да заспива пред телевизора, но Емили си знаеше, че го прави, защото не иска да остава в спалнята, която двете деляха. Привързаността и вниманието на Бет й се струваха като подарък, който не би могла да откаже.

— Сигурно ще мога да отскоча за малко — промърмори Емили.

Бет я прегърна.

— Знаех си, че ще се навиеш!

— За какво става дума?

Двете се обърнаха. На прага стоеше госпожа Фийлдс с ръце на хълбоците. Бет вирна глава.

— Нищо, мамо.

Госпожа Фийлд се отдалечи. Емили и сестра й се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ще ни бъде адски забавно — прошепна Бет.

И за момент Емили почти й повярва.

2.

Спенсър има двойник

— Премести го малко вляво. — Майката на Спенсър Хейстингс, Вероника, стоеше във фоайето на семейната къща с ръка на кръста. Двама професионални декоратори поставяха голяма картина на битката при Гетисбърг на стената под витото стълбище. — Сега пък малко стърчи вдясно. Какво мислиш, Спенс?

Спенсър, която тъкмо беше слязла по стълбите, сви рамене.

— Ще ми кажеш ли пак защо свалихме портрета на прапрадядо Хейстингс?

Госпожа Хейстингс я стрелна с поглед, след което извърна грейналите си очи към годеника й Никълъс Пенитисъл, който се беше нанесъл в къщата седмица и половина по-рано. Но господин Пенитисъл, все още облечен с безупречния си работен костюм и лъскави половинки, беше зает да пише нещо на блекбърито си.

— Тук всички трябва да се чувстват удобно, Спенс — отвърна тихо майката на Спенсър и прибра кичур коса зад ухото си. Четирикаратовият диамант на годежния й пръстен проблесна под светлината на стенната лампа. — Аз пък смятах, че портретът на прапрадядо ти те плаши.

— Плаши Мелиса, не мен — промърмори Спенсър. Честно казано, на нея й харесваше ексцентричният семеен портрет — няколко шпаньола с тъжни очи седят в скута на прапрадядо Хейстингс. Той беше пълно копие на бащата на Спенсър, който се беше изнесъл от къщата след развода и си беше купил апартамент в центъра на Филаделфия. Идеята за смяната на портрета с мрачната драматична картина от Гражданската война беше на господин Пенитисъл, който определено искаше да премахне всякакви следи от съществуването на господин Хейстингс от неговата нова къща. Но кой би искал, когато се прибира вкъщи да бъде посрещан от група изправени на задните си копита разпенени коне и окървавени конфедерати? На Спенсър й стигаше само да зърне въпросната сцена, за да изпита ужас.

— Вечерята е сервирана! — пропя момичешки глас от кухнята.

Мелиса, по-голямата сестра на Спенсър, надникна в коридора. Тя беше предложила да сготви вечерята, затова носеше черна престилка с надпис „Зеленият гастроном“ и сребристи кухненски ръкавици на ръцете си. Тънка черна кадифена лента придържаше дългата й до брадичката руса коса, на шията й блестеше перлена огърлица, а на краката й се мъдреха балерински обувчици на „Шанел“. Тя приличаше на по-млада версия на Марта Стюарт.

Мелиса улови погледа на Спенсър.

— Сготвих любимото ти ястие, Спенсър. Пиле с лимон и маслини.

— Благодаря. — Спенсър й се усмихна признателно, защото знаеше, че това е жест на солидарност. Двете дълго време бяха във враждебни отношения, но предишната година най-после бяха успели да изгладят различията си. Мелиса знаеше, че Спенсър не се чувства добре в новата семейна ситуация. Но имаше и други неща, които тормозеха Спенсър. Неща, които тя не смееше да сподели със сестра си — или с когото и да било друг.

Спенсър тръгна към кухнята след майка си и господин Пенитисъл — тя все още не можеше да се насили да го нарича Никълъс. Мелиса тъкмо поставяше чинията с пилето в средата на масата. Бъдещата им доведена сестра Амилия, която бе с две години по-малка от Спенсър, седеше чинно изпъната в ъгъла, разстлала салфетката в скута си. Тя носеше ботите с ниски токчета, които Спенсър й беше избрала по време на последното им пътуване до Ню Йорк, но косата й отново се беше накъдрила и лъщящите й бузи просто плачеха за фон дьо тен.

Когато вдигна глава и видя Спенсър, Амилия се намръщи. Спенсър извърна глава с леко раздразнение. Очевидно Амилия още не й беше простила, че заради нея брат й Зак бе изпратен във военно училище. Спенсър не беше издала нарочно Зак на баща му. Но когато господин Пенитисъл ги беше заварил заедно в леглото, той предположи най-лошото и избухна яростно. Единственото, което Спенсър можа да направи, за да го накара да спре да удря сина си, бе да обяви, че Зак е гей.