Sara Shepard - Безпощадно

Събота вечерта ученици, родители и граждани на Роузууд се тълпяха в аудиторията на „Роузууд дей“, за да гледат единственото представление на „Макбет“. Въздухът беше наелектризиран, изпълнен с очакване, и само минути по-късно лампите угаснаха, тълпата утихна, трите вещици заеха местата си за първото действие и завесата се вдигна. Над сцената се изви пушек, вещиците се кискаха и пророкуваха. За публиката всичко изглеждаше безупречно, но зад кулисите цареше пълен хаос.

— Пиер, трябва ми грим! — изсъска Кирстен Калън, приближавайки се до Пиер с униформата на прислужничка в ръце.

— Пиер, къде държим броните? — попита тихо Райън Шифър.

Секунда по-късно се появи и Скот Чин.

— Пиер, този меч изглежда ужасно смотан. — Той протегна ръката си, в която държеше тъпа, обвита във фолио шпага, артпроект, изработен в часовете по трудово в девети клас, и лицето му се изкриви в гримаса.

Пиер ги изгледа страшно и бузите му пламнаха. Косата му стърчеше на кичури, ризата му не беше запасана, а в едната си ръка държеше дамска обувка с висок ток; Спенсър не проумяваше какво търси тя там. Може би беше поредното суеверие, свързано с „Макбет“?

— Хора, тези неща не се търсят пет минути преди началото на действието! — изрева Пиер.

Спенсър седна на сандъка с реквизит и приглади ръба на кадифената си рокля. Обикновено обожаваше да прекарва време зад кулисите в нощта на премиерата, но днес, докато слушаше вещиците на сцената, тя за пръв път се почувства нервна преди излизането си на сцената, което щеше да стане след няколко минути. „Те ме срещнаха в деня на победата“, не спираше да повтаря първата си реплика. Но какво следваше след това?

Тя стана от сандъка и надникна зад завесата. Отегчените вече по-малки братя и сестри се въртяха по седалките си. Децата хапваха пуканки от „Стийм“, училищното кафене, преоборудвано в бар с освежаващи напитки и снаксове за вечерта на премиерата. Зърна училищния фотограф, който гледаше в камерата, застопорена върху тризъбец. Ако тази вечер всичко минеше добре, заснетото изпълнение на Спенсър щеше да убеди „Принстън“ да избере Спенсър Х. вместо Спенсър Ф.

Ами ако не минеше добре?

Една руса глава сред публиката привлече вниманието на Спенсър. Госпожа Хейстингс седеше на четвъртия ред и диамантените й обеци проблясваха на светлината. На седалките до нея седяха Мелиса и Дарън Уайлдън, вперили погледи във вещиците на сцената. За нейно огромно удивление от другата страна на Уайлдън седеше Амилия, която отегчено разглеждаше програмата. А от другата страна на майка й седеше господин Пенитисъл, облечен в сив костюм с вратовръзка. Сърцето на Спенсър омекна. Колко мило, че се беше докарал така за премиерата.

Две редици отзад тя забеляза друго лице. Червенокосо момиче гледаше сцената и нервно дъвчеше дъвка. Спенсър затисна устата си с длан.

Това беше Келси.

Краката й омекнаха. А когато видя кой седеше до нея, едва не падна. Пред очите й грейна откритото, миловидно лице на Емили. Двете бяха дошли заедно.

Погледът на Келси срещна нейния. Очите й се присвиха. Тя вдигна ръка й помаха с три пръста. Усмивката й беше широка и неестествена. Спенсър спусна завесата и отстъпи назад, спъвайки се в купчина захвърлени рокли.

— Хей.

Тя изписка и рязко се обърна. Бо отстъпи назад и покри лицето си с ръце. Беше си сложил бронята, която прилепваше идеално към тялото му.

— Добре ли си? Нали не си прекалено нервна?

— Разбира се, че не. — Но сърцето й биеше ускорено като неконтролируема игра на шевна машина. Защо Келси беше тук? Дали не се надяваше, че Спенсър ще повтори снощното представление в гората с Бо и ще избъбри всичките си тайни на сцената?

— Спенсър! — Пиер дотича и я огледа от глава до пети. — Заеми мястото си за първата си сцена!

За миг краката й отказаха да помръднат. Искаше й се да изтича през задната врата и да не спре да бяга, докато не стигне до дома си. Не можеше да излезе там — не и когато Келси беше сред публиката. Но след това всичко се разви със светлинна скорост. Пиер я отведе до страничните кулиси и я избута на сцената. Светлините на прожекторите падаха върху кожата й като тежки железни пръти. Лицата на публиката се обърнаха към нея; усмивките им изглеждаха криви и жестоки. Спенсър веднага забеляза Келси. Тя гледаше право в нея, със същата вманиачена усмивка на лицето.

„Да не би да се чувстваш виновна за нещо, убийцо?“ — прозвуча в ухото й гласът на Келси.

„Знаем какво направи!“ — изграчи Табита.

Тълпата мълчеше и чакаше. Някой се изкашля — Спенсър знаеше, че трябва да произнесе първата си реплика, но не можеше да си я спомни. Зад кулисите Пиер ръкомахаше бясно. Тогава иззад завесата се разнесе шепот.

— „Те ме срещнаха в деня на победата“. — Това беше Едит, помощничка на режисьора и суфльорка, която й подаваше първата реплика. Досега Спенсър никога не бе използвала суфльор.

Устата й се отвори беззвучно като на риба. От гърлото й се откъсна тих писък, усилен от многото микрофони, разположени край сцената. Някой от публиката се изкиска.

Едит отново прошепна репликата й. Най-накрая Спенсър отвори уста и започна да говори. Изрецитира първата си реплика, но произнасяше всяка дума с огромно усилие. Чувстваше се така, сякаш гази из лепкава кал, сякаш се издига от дъното на много дълбок кладенец.

Фелисити Макдауъл, която играеше прислужничката й, излезе на сцената. Спенсър избъбри репликата си, после следващата. Погледна отчаяно в окото на камерата, която записваше всичко. Нервността й се оказа заразна; Фелисити също пропусна реплика, после се спъна в някакъв декор. Когато Бо излезе на сцената и обяви, че кралят ще ги посети тази вечер, Спенсър беше на ръба да избухне в сълзи. В края на сцената тя се скри със залитане зад кулисите, чувствайки се така, сякаш бе участвала в триатлона на Железния човек.

Пред нея се изправи Пиер с ръце на хълбоците.

— Какво беше това, по дяволите?

Спенсър стоеше с наведена глава.

— Ще се оправя. Обещавам.

— Обещаваш? Това е недопустимо!

Пиер щракна с пръсти и Фай Темпълтън притича до него като нетърпеливо кученце. Тя беше облечена в подобна на роклята на Спенсър. В ръката си държеше сценария на „Макбет“, в който бяха подчертани репликите на лейди Макбет.

— Защо тя е облечена като мен? — възкликна Спенсър.

— Слава Богу, че я накарах да се облече — сопна й се Пиер. — Страхувах се, че нещо подобно ще се случи, затова й казах да бъде готова да поеме ролята.

Спенсър зяпна от изненада.

— Не можеш да сменяш актрисите по средата на пиесата!

Пиер отново сложи ръце на хълбоците си.

— Само ме гледай. Давам ти още един шанс. Ако отново се запънеш, Фай влиза.

Пиер бързо се отдалечи, а Спенсър приседна замаяна върху една ниска масичка, чудейки се дали да не предаде още сега ролята на Фай. В никакъв случай не можеше да изпрати в „Принстън“ сцената, която току-що беше изиграла. През целия път от Ню Джърси щеше да чува смеха им.

— Хей.

Спенсър вдигна глава и видя Бо да стои изправен до нея. Погледът му беше стоманен и той стискаше силно зъби.

— Не го слушай този задник — прошепна той. — Уплашила си се. Случва се на всички от време на време. Все още можеш да оправиш нещата. Просто трябва да отидеш на мястото от вчера. Да влезеш в огъня.

— Не мога да вляза в онзи огън. — Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. — От него полудявам.

— Не, не полудяваш. — Бо хвана ръцете й и здраво ги стисна. — Ставаш много добра. Каквито и проблеми да имаш, използвай ги. Победи ги. Не им позволявай да те спрат.

Спенсър го погледна. Бо се беше навел толкова близо до нея, сякаш всеки момент щеше да я целуне. Но в този миг Пиер отново се появи зад кулисите и двамата се отдръпнаха един от друг.