Той погали с пръсти плетения абажур, който Ариа беше открила в един антиквариат, усмихна се на нарисувания с писалка автопортрет, който тя си беше направила в десети клас и се загледа през прозореца към канадските гъски, които плаваха в езерцето.

— Това е наистина страхотно убежище. Сигурна ли си, че искаш да го напуснеш?

— Искаш да кажеш, за да отида в Ню Йорк? — Ариа се тръшна върху леглото. — Все някога ще трябва да го напусна.

— Но… толкова скоро? Да завършиш училище онлайн? Говори ли с вашите за това?

Ариа настръхна, раздразнена, че Езра споменава родителите й, сякаш тя е още малко дете.

— Те ще ме разберат. Вече са живели в Ню Йорк, когато са били млади. — Тя наклони главата си на една страна, внезапно изпаднала в паника. — Защо? Не искаш ли да се върна с теб? — Тя се сети за срещата с Клаудия. Макар че си беше обещала да не повдига въпроса за това, че той бе позволил на Клаудия да прочете ръкописа му, тя не можа да не почувства отровното жило на ревността.

— Разбира се, че искам да дойдеш. — Езра стисна здраво ръцете й. — Просто… нали не идваш заради някоя друга причина? Вчера видях Ноъл Кан в „Макдоналдс“…

Ариа се засмя смутено.

— Не е заради Ноъл.

Какво друго би могла да каже? „Ами, има един човек на име А., който знае всички ужасни неща, които съм извършила. И, о, да, освен това иска да ме убие“. Предишната вечер Емили й се беше обадила и й беше казала, че А. я е блъснал по един стръмен склон до туристическата пътека Стокбридж. Ариа ужасно се изплаши. Трябваше да се махне от града, по-далеч от психопата А. и огромният, анонимен Ню Йорк й се струваше идеалното скривалище.

Тя улови ръцете на Езра.

— Искам да отида там само заради теб. Разглеждах разни места в Бруклин — можем да си наемем чуден апартамент там. Можем да си вземем куче. Или котка, ако ги харесваш повече. Можем да си я разхождаме на каишка.

— Звучи страхотно — промърмори Езра и отметна кичур коса от очите на Ариа. — Ако наистина го мислиш сериозно, ще започна да подготвям нещата и можем да тръгнем след два дни.

Ариа се наведе към него и го целуна, а той й отвърна. Но когато тя отвори очите си за миг, неговите също бяха отворени. Той гледаше към нещо в другия край на стаята.

— Това първото издание ли е? — Езра се отдръпна назад и посочи към една от книгите на рафта. На корицата със златисти печатни букви пишеше: „И изгрява слънце“. — Изглежда ми много стара.

— Не, баща ми я открадна от библиотеката на „Холис“. — Ариа се изправи, издърпа книгата и му я подаде. Когато той я отвори на първата страница, от нея се разнесе миризмата на стара хартия. — Но ми е една от любимите.

Езра я смушка в коляното.

— Мислех, че моята книга ти е любимата.

Тонът му беше шеговит, но той изглеждаше сериозен. Наистина ли очакваше от нея да го сравнява с Хемингуей?

— Все пак „И изгрява слънце“ е литературен шедьовър — изтърси тя. — Но твоята също е хубава. Наистина.

Езра издърпа ръцете си от нейните и ги отпусна в скута си.

— А може би не е.

Ариа потисна едно изпъшкване. Дали тази несигурност беше част от него, или просто се беше появила във връзка с книгата?

— Книгата ти е невероятна — отвърна тя и го целуна по носа. — Ела да легнеш до мен.

Той неохотно се отпусна върху възглавницата й. Тя започна да го гали по косата. Секунди по-късно вратата на долния етаж се затръшна.

— Ариа? — разнесе се гласът на Ила.

Ариа скочи в леглото и сърцето й се качи в гърлото.

— По дяволите.

— Какво? — Езра също седна.

— Това е мама. Не трябваше да се връща поне още няколко часа. — Ариа скочи от леглото и бързо нахлузи обувките си. После подаде на Езра половинките му. — Трябва да се махаме оттук.

Ъгълчетата на устните на Езра увиснаха.

— Няма ли да ме запознаеш с нея?

Токчетата на Ила затракаха по дървения под на долния етаж. В главата на Ариа жужаха най-различни мисли.

— Аз… Нямах време да я подготвя. — Тя погледна към безизразното изражение на Езра. — Ти ми беше учител миналата година. Мама ходи на учителска среща с теб. Не мислиш ли, че ще се получи доста неловка ситуация?

Езра повдигна рамене.

— Всъщност не.

Ариа го зяпна, изненадана. Но сега не беше моментът да спори с него.

— Хайде — каза тя, хвана го за ръката и го повлече надолу по стълбите тъкмо когато Ила влезе в тоалетната. Ариа грабна палтото му от гардероба в коридора, пъхна го в ръцете му и го избута през вратата.

Навън светът миришеше на нагрети от слънцето тротоари и пушещи комини. Ариа тръгна по каменната алея към фолксвагена на Езра, който беше паркиран край тротоара.

— Скоро ще поговорим за Ню Йорк, нали? — избъбри тя. — Имам да ти показвам цял куц апартаменти.

— Ариа, почакай.

Ариа се обърна. Езра беше спрял до вратата с ръце в джобовете.

— Да не би да се притесняваш да те виждат с мен?

— Разбира се, че не. — Тя се приближи до него. — Но все още не съм готова да обясня на майка ми какво се случва. Предпочитам да го направя сама, когато си събера мислите.

Езра се взря в нея с потъмнели очи, но после кимна.

— Добре. Ще се видим ли утре?

— Да. Или… чакай. — Ариа стисна очи. — Утре имам ангажименти в училище. — Тогава беше представлението на „Макбет“. Двете с Ила щяха да гледат Майк, а после да ходят на следпремиерно парти. Ариа в никакъв случай нямаше намерение да води Езра на нещо в „Роузууд дей“. — Какво ще кажеш за неделя?

— Неделя да бъде. — Езра я целуна по бузата, качи се в колата и потегли.

Ариа го изпрати с поглед, притиснала ръце към гърдите си. От лявата й страна се появи някаква сянка и тя се обърна. Нещо помръдна в гъстите храсти, които разделяха тяхната къща от съседната. Ариа мерна проблясък на руса коса. Мокрите листа пропукаха под нечии стъпки.

— Ехо? — извика тя.

Но гората изведнъж застина. Ариа здраво стисна очи. Колкото по-скоро двамата с Езра се махнеха от Роузууд, толкова по-добре.

Час по-късно Ариа влетя в „Биксби“, кафенето в сградата на „Холис“, и видя Клаудия да седи на една от задните маси, облечена в тесен черен пуловер и още по-тясна дънкова пола, и черни боти с токчета. Платиненорусата й коса сияеше, кожата й бе безупречна като на порцеланова кукла и всички момчета в кафенето й хвърляха крадешком погледи.

— Доста се забави — рече превзето Клаудия, когато забеляза Ариа, и идеално очертаните й устни се изкривиха в гримаса. — Чаках почти петнайсет минути!

— Извинявай. — Ариа пусна учебника си по история на изкуството на масата и отиде до бара да си вземе кафе, което накара Клаудия да изписка недоволно. Опашката беше дълга, всички си поръчваха лате и мока, и когато Ариа се върна на масата, по бузите на Клаудия имаше червени петна.

— Имам планове, знаеш! — тросна й се тя. — Ще се срещам с Ноъл!

„Разбрах, де — искаше да отвърне Ариа. — Ти ми открадна Ноъл. Печелиш“. Тя се наведе напред.

— Виж какво, би ли говорила с мен като нормален човек? Знам, че можеш.

Устните на Клаудия се разтегнаха в мазна усмивка.

— Както искаш — отвърна тя с равен глас, изгубила смотания си акцент. След това потупа по своя учебник по история на изкуството с розовия си химикал. — И тъй като сме откровени една с друга, чудех се дали не можеш да направиш и моята част от проекта. Глезенът все още много ме боли.

Ариа впери поглед в глезена на Клаудия, който почиваше на съседния стол. Той дори вече не беше бинтован.

— Не можеш цял живот да се извиняваш с това — отвърна тя. — Аз си правя моята част от проекта и край. Можем да работим заедно, но нямам намерение да работя вместо теб.

Клаудия се надигна в стола си и присви очи.

— Тогава може би ще кажа на Ноъл какво ми причини.

Ариа затвори очи. Беше й омръзнало да я изнудват и заплашват.

— Знаеш ли какво? Кажи му. И без това вече не сме заедно. — Щом изрече това, изведнъж се почувства лека и свободна. Скоро завинаги щеше да напусне Роузууд. Какво значение имаше?

Клаудия се облегна назад и устните й оформиха едно малко „о“.

— Ще кажа и на новия ти приятел. Господин Писател. Колко мило от негова страна, че ми позволи да прочета романа му, нали? И колко е тъжно, че главният герой умира накрая.

Ариа потръпна при споменаването на книгата на Езра — нямаше никакво намерение да си играе на критика с Клаудия.

— Ако издрънкаш какво направих, аз ще им разкрия какво ми каза ти, докато бяхме на лифта, и че цялото ти поведение на невинна блондинка е просто игра. Помниш ли когато ми каза, че искаш да спиш с Ноъл? Помниш ли как ме заплаши?

Клаудия сбърчи вежди. Тя пъхна учебника в чантата си и се изправи.

— Препоръчвам ти да си помислиш за моята част от проекта. Не ми се иска да съсипвам отношенията ти с новия ти приятел, поета.