Sara Shepard - Безпощадно

— Кажи ми, че съм ти липсвал.

Хана впери поглед в бледите си крака, които се подаваха от крачолите на пижамата й, след което погледна към плюшения Корнелиус Максимилиан, който лежеше на леглото. Ако позволеше на Лиъм да остане, щеше да изгуби всичко. Но когато погледна топлите му, меки очи, дяволитата усмивка и очарователната трапчинка на дясната буза, сърцето й се разтопи.

Без да каже нито дума, Хана го придърпа в спалнята. Двамата се стовариха в леглото. Ръцете му я галеха по цялото тяло, а устните му изпиваха кожата й. Тя усети как засмуква шията й; сигурно щеше да остане червена следа, но това не я интересуваше. След миг той се отпусна на леглото и я погледна.

— Толкова ми е добре с теб; мисля, че мога да споделя всичко и ти няма да ме осъждаш. Никое момиче не ме е карало да се чувствам така.

— И аз изпитвам същото към теб — прошепна Хана. — Невероятно е.

— Вълшебно — отвърна той. — Досега не вярвах в съществуването на сродни души, но вече мисля по съвсем различен начин.

Хана подпря брадичка на ръката си.

— Кажи ми нещо, което не си казвал на никой друг.

— Все едно признанието, че ме е страх от паяци, не е достатъчно? — Лиъм легна по гръб. Минаха няколко секунди, преди да заговори отново. — Когато бях малък, си имах въображаем приятел. Той беше вампир.

Хана сбърчи нос.

— Наистина ли?

— Аха. Казваше се Франк и приличаше на Дракула. Спеше в гардероба ми, с главата надолу, като прилеп. Карах майка ми да слага чиния за него на масата.

Хана се изкиска тихичко.

— Защо точно вампир?

Лиъм сви рамене.

— Не знам. Изглеждаше ми яко. Исках Франк да ми е баща, вместо истинския ми баща. С него не се разбирахме особено. — Той погледна смутено Хана. — И все още е така.

Хана се размърда; не искаше да говорят за бащата на Лиъм.

— Аз също имах много въображаеми приятели. Всъщност двамата с баща ми ги измислихме заедно. Като един голям бухал на име Хортензия, който идваше да ме пази, докато спя — страхувах се от тъмното, страхувах се да бъда сама. Когато бях в четвърти клас и нямах истински приятели, баща ми рисуваше картинки на Хортензия върху пликовете ми с обяда. Много беше мило. — Тя затвори очи и си представи грубите, недодялани рисунки на баща й върху кафявата хартия. Беше ги събирала в училищната си папка и когато се чувстваше особено самотна, си ги разглеждаше. Но после, в пети клас, рисунките изведнъж секнаха. Горе-долу по същото време, когато родителите й започнаха да се карат.

— Страхотно е, че баща ти е до теб — каза тихо Лиъм.

Хана изсумтя.

— Всъщност беше.

— Какво се случи?

Дот тихо похъркваше в ъгъла, заспал отново дълбоко. Под вратата се забелязваше тясната жълта ивица светлина. Хана си представи баща си в голямото му легло заедно с Изабел. Представи си Кейт в нейното легло в съседната до тях стая, заспала с маска на очите. Бащата на Хана беше казал, че на техния стаж няма спални за гости, но когато Хана мина по коридора, забеляза, че до тяхната спалня има още една стая, пълна с принадлежностите за плетене на Изабел. Защо не беше настанил Хана в нея? Нима беше забравил колко се страхуваше от тъмното и как сънуваше кошмари? Ако го беше споменал, Хана щеше да се смути, но поне можеше да й предложи.

Хубаво, че беше намерил Корнелиус, но беше ли достатъчно? Тя продължаваше да се чувства така, сякаш я държи на разстояние, далеч от истинското му семейство.

Хана погледна Лиъм, изпълнена с тъга.

— Двамата с баща ми бяхме много близки — каза тя, — но нещата се промениха. — Тя му разказа как се е сприятелила с Али по време на развода на родителите й, но дори превръщането й в най-популярното момиче в „Роузууд дей“ не успяло да компенсира напускането на баща й. Спомни си отново за смразяващия епизод в Анаполис, когато двете с Али срещнаха Кейт за пръв път.

— След като Кейт се появи, повече не можех да се чувствам добре — въздъхна тя. — Винаги съм смятала, че баща ми я харесва повече.

Лиъм кимаше и задаваше въпроси, хващайки Хана за ръката, когато на нея й идваше да заплаче.

— Сега нещата са по-добре между нас и не трябва да се оплаквам — каза тя. — Но просто искам отново да се върна назад, когато двамата с баща ми бяхме много близки. Но работата е там, че във времето, когато искам да се върна… Тогава не бях щастлива. Може да съм била популярна, но пак си бях дебела и грозна и най-добрите ми приятели непрекъснато ми се подиграваха. Как мога наистина да искам да се върна в онова време? Сякаш копнея за някакво време, което не съществува.

Лиъм въздъхна.

— Аз копнея за времето, когато нашите се разбираха.

— Съжалявам за всичко, което се е случило между тях — прошепна Хана. — Сигурно ти е много трудно.

По лицето на Лиъм премина отнесено изражение. Той въздъхна дълбоко и хвана ръцете на Хана.

— В момента ти си единственото положително нещо в живота ми. Обещай ми, че няма да позволим на нищо да застава между нас. И обещай, че ще ми казваш всичко. Не искам да има тайни между нас.

— Разбира се. — Една досадна мисъл се настани в главата й. Тя със сигурност не беше разказала всичко на Лиъм — все още не. Той не знаеше за Новия А. Нито за Келси. Или Табита.

В съзнанието й отново се появи спалнята в общежитията. Почти не си спомняше пътуването от Роузууд до Филаделфия в нощта, когато Спенсър я изпрати в „Пен“. Хана паркира на мястото, където й беше казала приятелката й и без проблеми намери отключения вход. Никой не я спря, докато въвеждаше кода за стаята на Келси. Никой не каза нищо, когато бравата щракна и тя се вмъкна вътре. Хана измъкна хапчетата от джоба си и ги пъхна под възглавницата на Келси, но после размисли, и вместо това ги сложи в чекмеджето на нощното шкафче. Минута по-късно вече беше излязла от стаята. Две минути след това позвъни на полицията и им каза точно каквото й беше наредила Спенсър.

Чувството за вина я връхлетя едва когато на път за дома подмина един полицай, който тестваше за алкохол две момичета край магистралата. Едното от тях приличаше малко на Келси, с червеникава коса и слаби крака. Изведнъж Хана си представи какво ли преживява Келси, и то заради нея. Не й ли стигаше, че се чувстваше виновна заради Ямайка? Трябваше ли да отбие, да се обади на ченгетата и да им каже, че е направила грешка?

Хана си пое рязко дъх. Ако беше казала на полицаите, че е направила грешка, щеше ли А. — Келси — да ги преследва сега? Може би си бяха заслужили гнева на Новия А. Може би сами си бяха виновни за това.

— За какво си мислиш?

Хана примигна, озовала се отново в стаята си. Лиъм беше спрял да й разтрива раменете и внимателно се взираше в лицето й. Тайната се завъртя около тях толкова осезаемо, почти като трети човек в леглото. Може би щеше да е по-добре да каже на Лиъм. Може би той щеше да й помогне да реши какво да прави.

Но тогава отвън мина кола и двигателят й изрева. Нещо погъделичка носа й и тя леко кихна. Тези две елементарни действия промениха всичко. Тя не можеше да каже на Лиъм.

— Нищо — отвърна тихо Хана. — Просто съм щастлива, че съм с теб.

Той я прегърна силно.

— И аз се радвам, че съм с теб.

Гласът му звучеше спокойно и уверено. Но дори след като заспа в ръцете на Хана, тя продължи да се взира в тавана. Колкото и да се опитваше, имаше усещането, че нито една от тайните й нямаше да остане скрита за дълго.

Не и ако зависеше от А.