— Свободна си — каза сърдито той и й посочи вратата.

— Т-така ли? — заекна Спенсър.

Той й подаде телефона.

— Запомни съвета ми, госпожице Хейстингс. Завърши лятната си програма и се прибери у дома, в предградията. Бъди добро момиче. Не ти трябва да се забъркваш с хапчета.

— Ами Келси? — избъбри Спенсър, докато вървеше по коридора.

Устните на ченгето се изкривиха в грозна усмивка. В този момент се отвори друга врата. Двама полицаи изведоха Келси в коридора. Тя изпищя и размаха ръце.

— За какво говорите? — рече тя. — Какво съм направила?

— Знаеш много добре — изръмжаха ченгетата.

Очите им се срещнаха и Келси погледна умолително Спенсър. За какво говорят те? Но в изражението на лицето й имаше нещо, за което Спенсър избягваше да мисли. Досега.

Това беше гняв. Сякаш тя знаеше точно какво е направила Спенсър.

— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър за пореден път, вперила поглед в ръцете си, точно както лейди Макбет направи в пиесата. Внезапно шепите й се напълниха с малки, бели кръгли хапчета. Това не бяха ли… „Лесно шест“?

Тя изпищя и ги хвърли във въздуха. Откъде се бяха взели? Спенсър се огледа за Бо, но той беше изчезнал. Дворът беше празен.

— Бо? — извика тя. Никакъв отговор. Навън притъмняваше. Колко време беше минало?

Дърветата шумоляха от вятъра. В далечината се обади бухал и слаба миризма на изгоряло подразни обонянието й. Тя отново погледна към шепите си; незнайно как хапчетата отново се бяха появили.

— Махайте се! — Спенсър се опита да ги махне, стържейки по дланите си с нокти, докато те не се зачервиха и по кожата й не се появиха червени линии. — Не мога да се покажа с тях! — изпищя тя. — Ще ме хванат!

Но хапчетата не се махаха от дланите й. Спенсър задъхано се обърна и закрачи към малкото езерце зад хамбара.

— Махайте се, махайте се, махайте се! — изпищя тя и потопи ръцете си в застоялата, полузамръзнала вода. Почти не чувстваше студа. Известно време ръцете й останаха във водата, след което тя ги извади. Хапчетата още бяха там. — Не! — изкрещя тя и прокара мокрите си ръце през косата си. Студена, зловонна вода потече по лицето й, влезе в очите и устата й.

Пропука клонка. Спенсър скочи на крака, от ръцете й продължаваше да капе вода.

— Кой е там? — извика тя с разтуптяно сърце. Ченгетата ли бяха? За нея ли са дошли? Дали щяха да видят хапчетата в ръцете й и да я отведат?

Някой иззад храста се изкиска. „Ш-ш-шт“, рече друг глас. Между дърветата се появиха две фигури. Едната беше Келси. Другата — Табита. Двете стояха, хванати за ръце, и гледаха Спенсър.

— Здрасти, Спенс — каза Келси, без да сваля очи от мокрите й ръце. — Да не би да чувстваш вина, убийцо?

— Не можеш да избягаш от нас — прошепна Табита. — Знаем какво направи.

Тя се усмихна загадъчно и тръгна надолу по хълма. Спенсър се обърна рязко и кракът й се закачи в някакъв дебел, усукан корен. След миг тя се озова на земята, а главата и дясното й рамо цопнаха в ледената вода. Лицето й веднага изтръпна от студа. Когато отвори очи, над нея се бяха навели Келси и Табита с протегнати ръце. Готови да я удавят. Готови да си отмъстят.

— Съжалявам! — избъбри Спенсър, докато шляпаше с ръце в ледената вода.

— Но не достатъчно — изръмжа Келси, натискайки гърдите й надолу.

— Не съжаляваше, когато го направи! — извика Табита, стиснала я за шията.

— Но съжалявам сега! — Спенсър се опитваше да се освободи от момичетата, но те я държаха здраво. — Моля ви, недейте!

— Спенсър?

Някой я издърпа от потока. По гърба й се стече ледена вода. Студеният въздух я защипа по бузите. Когато отново отвори очи, Келси и Табита бяха изчезнали. Вместо това пред нея стоеше Бо и намяташе якето си на раменете й.

— Всичко е наред — утеши я той. — Всичко е наред.

Спенсър почувства как Бо я отвежда по-далеч от гората. След миг тя отвори очи и се огледа, хълцаща и задъхана. Отново се намираше в задния двор на къщата им. Когато погледна дланите на ръцете си, те бяха празни. Но докато виденията за Келси и Табита бяха изчезнали, истинската Келси стоеше на няколко метра от нея заедно с Амилия и още няколко от музикантките, които бяха дошли за вечерната репетиция. Очите й бяха широко отворени и на лицето й се прокрадваше доволна усмивка.

— Какво й става? — попита Амилия с отвращение в гласа.

— Всичко е наред — отвърна Бо и поведе Спенсър към къщата. — Просто провеждахме упражнения по театрално майсторство.

— К-какво стана? — прошепна замаяно Спенсър, докато се изкачваха по стъпалата на верандата.

Бо се ухили.

— Беше невероятна. Тотално влезе в образа. Буквално се потопи в Метода. Повечето актьори учат години наред, за да постигнат подобна емоционална връзка. Утре направо ще ги разбиеш.

Той й помогна да влезе през плъзгащите се врати. Спенсър се опита да се усмихне, сякаш през цялото време е знаела какво прави, но усещаше вътрешностите си омекнали и разкъсани, сякаш през тях беше минало торнадо. И когато се обърна, забеляза, че истинската Келси продължава да я гледа. Усмивката не беше изчезнала от лицето й, сякаш беше наясно каква е причината за странното поведение на Спенсър.

Сякаш знаеше всичко.

25.

„Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“

Хана отвори очи. На екрана на електронния часовник грееха в червено цифрите 2:14. На стената висеше голям плаката на групата „Бийч хаус“, а прозорците бяха покрити със спуснати щори. Това не беше никоя от спалните й. Къде се намираше, по дяволите?

Когато седна в леглото, пружината му изскърца. В огледалото на отсрещната страна се отрази бледата светлина от коридора. На вратата на гардероба висеше украсена с мъниста завеса. На абажура се полюляваше освежител за въздух във формата на четирилистна детелина. Върху бюрото Хана забеляза снимка на момиче с червена коса в сребърна рамка. До нея бяха струпани учебници.

Хана рязко си пое дъх. Това беше стаята на Келси в университетското общежитие — тя си спомняше някои подробности от миналото лято, когато се беше промъкнала вътре. Но сега се намираше тук… и защо?

Една ръка докосна рамото й. Хана рязко се обърна и едва не изкрещя. Точно зад нея стоеше познато русокосо момиче със сърцевидно личице и запомняща се усмивка. Истинската Али. Тя беше облечена със синя оксфордска риза и бял блейзър, който носеше в деня, когато семейство Дилорентис бяха обявили завръщането си в Роузууд.

— Да не искаш да подхвърлиш нещо? — подигра й се Али, цупейки устни.

— Разбира се, че не! — Хана скри шишенцето с хапчета зад гърба си. — А ти какво правиш тук? Нали трябва да си…

— Мъртва? — Али покри устата си с длан и се изкиска. — Ти знаеш, че не е така, нали, Хана? — След което се спусна към нея с протегнати ръце.

Хана се изправи рязко в леглото, дишайки тежко. Тя погали с ръка хладните чаршафи и зачака пулсът й да се успокои. Отново се намираше в малката спалня в къщата на баща й. Радиаторът тихо съскаше в ъгъла. Вратата й беше затворена, а по телевизора вървеше късното повторение на „Последният ергенски запой“.

Но присъствието на Али се усещаше силно. Дори можеше да се подуши ваниловия й сапун.

Бз-з-з. Хана извърна глава. Айфонът й проблесна и на екрана се появи съобщение от Лиъм.

„Здрасти. Излез на балкона“.

Тя предпазливо се измъкна от леглото и отиде на пръсти до вратата, която водеше към балкончето на Жулиета. Дот се надигна от кучешкото си креватче и я последва. Бравата леко изскърца, когато я натисна. В стаята нахлу студен въздух, носещ със себе си смразяващия мирис на зима.

— Па!

Хана изпищя. Дот кратко излая.

— Леле! — Лиъм сграбчи Хана за раменете. — Спокойно! Аз съм!

— Изплаши ме! — извика Хана. Дот залая истерично.

— Ш-ш-шт. — Лиъм се наведе и погали кучето. — Това трябваше да е тайна среща, а не купон за всички съседи!

Хана погледна Лиъм. Той беше облякъл анорак „Джей Крю“, тъмни дънки и туристически боти. Тя погледна от балкона.

— Как разбра къде живея? И как успя да се качиш тук?

— Потърсих те в Гугъл — отвърна Лиъм. — И… се изкатерих. — Той посочи дървената рамка за увивни растения, която покриваше едната стена на къщата.

— Не можеш да идваш тук — прошепна Хана. — Баща ми е на долния етаж. И мисля, че доведената ми сестра ни е усетила!

Лиъм прибра кичур коса зад ухото на Хана.

— Помислих си, че мога да ти дойда на гости с преспиване.

— Да не си полудял? — Хана погледна към затворената врата на стаята си, почти очаквайки да види Кейт да наднича през вратата — или още по-лошо, да се появят баща й и Изабел. Какво щеше да прави с Лиъм тогава? Да го блъсне от балкона? Да го скрие под леглото?

Лиъм я хвана за ръцете.