Ръцете на Емили настръхнаха. Тя се наведе към нея. Очакваше Келси да се отдръпне, но момичето остана на мястото си, на сантиметри от лицето й. Емили погледна към дългите й, бледи мигли. Луничките по ушните й миди. Златистите точици в зелените й очи. Устните им се докоснаха. Сърцето на Емили биеше учестено.

След няколко секунди Келси се отдръпна, усмихвайки се смутено.

— Леле.

Те се наведоха една към друга, за да се целунат отново, но група момчета навлязоха в сечището и се запътиха към фонтана. Келси се извърна. Момчетата ги огледаха и изгрухтяха някакви поздрави. Келси ги погледна, а пръстите й потреперваха. Лицето й изглеждаше нервно, съвсем променено.

— Имаш ли нещо против да изчакаш тук за секунда? — прошепна тя в ухото на Емили. — Трябва да пишкам.

— Разбира се — отвърна Емили.

Докато Келси се отдалечаваше към храстите, Емили остана на мястото си и започна да разглежда съдържанието на телефона си, за да не се наложи да разговаря с момчетата. След като всички се напиха, те отново се шмугнаха в храстите и се отдалечиха към пътеката.

По склона се разнесоха стъпки, последвани от писъка на ястреб. След това настъпи тишина. Дърветата като че ли се сгъстиха около нея, причинявайки й лек пристъп на клаустрофобия. Слънцето се скри зад облак, наоколо притъмня. Емили се взря в дърветата, питайки се къде се губи Келси.

Изведнъж тя чу шумолене, причинявано от движещо се сред храстите тяло. Секунда по-късно две силни ръце я блъснаха в гърба.

— Хей! — извика тя и залитна напред.

Краката й се плъзнаха по меката кал. Преди да се усети, тя вече се търкаляше по стръмния кален склон и размахваше ръце, опитвайки се да се хване за нещо, което да спре падането й. Пред нея се появиха клони и храсти и тя се вряза в тях. Острите съчки раздраха кожата й. Тя се претърколи на една страна и силно удари лакътя си. Прониза я остра болка и извика. Най-накрая заби нокти в пръстта и усети как скоростта й се забавя. Спря се в дъното на хълма, уловена в мрежа от корени на изтравниче и сухи клони. Дънките и ръцете й бяха покрити с кал. Усещаше вкуса на кръв в устата си, а по бузите й имаше нещо мокро и лепкаво.

С разтуптяно сърце тя се обърна и погледна нагоре. На върха на хълма, до фонтана, стоеше някаква фигура, полускрита в сенките. Емили ахна, съзряла русата коса и фината фигура. Между дърветата се понесе познатото хихикане и тялото й се разтрепери. Али?

— Емили!

Когато Емили примигна, русата фигура беше изчезнала. Миг по-късно на нейно място стоеше Келси, притиснала длан към устата си.

— О, Боже! — изпищя тя. После се спусна надолу по хълма, хващайки се за клоните на дърветата, за да запази равновесие, защото обувките й се плъзгаха по калта. Когато стигна до Емили, тя вече се беше изправила и се проверяваше за счупени кости. Но всъщност беше само уплашена от случилото се… и от фигурата, която беше видяла току-що.

Келси огледа Емили от една ръка разстояние. Крайчетата на устата й увиснаха разтревожено надолу, по челото й се появиха капчици пот. Тя изглеждаше изплашена и ръцете й трепереха.

— Добре ли си? Какво се случи?

Гърдите на Емили се надигаха и спускаха трескаво. Драскотините по кожата й я изгаряха при всяко движение.

— Някой… ме блъсна.

Очите на Келси се разшириха.

— Някое от момчетата?

Емили поклати глава, все още неспособна да си поеме дълбоко дъх. Хихикането отекна в ушите й. Тя усети нечие чуждо присъствие, някой, който се криеше наблизо и наблюдаваше. Тя инстинктивно бръкна в джоба си и извади телефона. И вътре естествено я очакваше ново съобщение. С треперещи пръсти тя натисна бутона за четене.

Понякога имаме нужда някой да ни побутне, Емили. Ти и твоите приятелки сте наясно с това, нали?

А.

24.

Животът имитира изкуството

Четвъртък следобед Спенсър преглеждаше вестника, когато една шарена реклама привлече вниманието й.

„Тази вечер в двайсет часа само по CNN: в безопасност ли са вашите деца по време на пролетната ваканция? Три весели пролетни почивки с ужасен край“.

В ъгъла на екрана се появи снимка на Табита. Спенсър веднага обърна страницата, но после реши, че това не е достатъчно, накъса я на малки парченца и я хвърли в кофата. Но дори това й се стори ненадеждно. Тя погледна към парченцата с крайчеца на окото си, после скочи от стола и погледна през прозореца. Между дърветата помръдна сянка. Като че беше някой с руса коса.

Убийца.

Спенсър се завъртя и притисна ръце към главата си. Кухнята беше празна. Беатрис и Руфъс дремеха на пода и лапите им потреперваха. Ако тук имаше някой, те щяха да се скъсат да лаят, нали? Какво й ставаше, по дяволите?

Телефонът й издаде силен лаещ звук и Спенсър подскочи. Взе го от масата и видя, че Емили й беше пратила есемес.

„Направо откачам. А. Току-що ме блъсна по хълма при пътеката Стокбридж“.

Спенсър погледна към всекидневната, спомняйки си за проблясъците и гласа, който беше чула. Амилия и останалите от оркестъра не бяха тук, но смятаха да се съберат по-късно същата вечер.

„Келси не беше с теб, нали?“ — написа тя в отговор.

Настъпи продължителна пауза, след което отговорът на Емили цъфна на екрана:

„Не“.

„Вече не излизаш с нея, нали?“ — написа Спенсър.

Емили отново отговори с една дума:

„Не“.

„Добре“ — отвърна Спенсър.

* * *

— Значи тук се е случила онази история с Алисън, а?

Четирийсет минути по-късно Спенсър и Бо стояха в задния двор на семейство Хейстингс и се подготвяха за поредната репетиция на „Макбет“. Спенсър беше убедена, че ще е повече от готова след вчерашната репетиция. Беше се уговорила с училищния фотограф да обърне специално внимание на нейните изяви в съботното представление. Дори беше съчинила имейл до комитета по приемането, в който описваше пиесата; оставаше само да прикрепи към писмото видеофайл с брилянтното си изпълнение.

Бо се вгледа в изкривените, почернели, напукани дървета, които бяха останали след пожара, подпален от Истинската Али година по-рано. Вляво се виждаха останките от някогашния хамбар, превърнат от семейство Хейстингс в приятна къща за гости… която също бе изгорена от Истинската Али.

— Да — отвърна тихо Спенсър. — Вече идвам много рядко тук. Твърде е зловещо.

— Съгласен съм. Това място е като обитавано от духове. — Бо тупна с крак по мръсната, покрита с плочки пътека, която водеше към хамбара. Същата, на която преди почти пет години Спенсър и Тяхната Али се бяха сбили в последната нощ от седми клас. Бяха се скарали заради Иън Томас, в който и двете бяха влюбени. Спенсър беше блъснала Али, която падна на земята, но после бързо скочи на крака и изтича по пътеката. Дълго време след това Спенсър смяташе, че Али беше отишла на среща с Иън и той я беше убил. Но всъщност нейната сестра-близначка я беше пресрещнала и беше сложила край на живота й.

— Както и да е. — Бо се обърна и погледна Спенсър. — Готова ли си да се слееш с героинята си?

Спенсър сви рамене.

— По-готова не мога да бъда.

Бо се усмихна.

— Вчера се справи страхотно, но днес мисля, че трябва да опитаме още нещо. Нали ти казах, че свързвам побоите от детството ми с ролята ми на Макбет? Сега е твой ред да го направиш. Опитай се наистина да се превъплътиш в нея. Представи си как премахваш личността, която е застанала на пътя ти към успеха. Може би не си искала да го правиш, но така или иначе се е наложило.

Спенсър се втренчи в него. Това й напомни за случилото се с Табита… и Келси.

— Мисля, че бих могла да опитам — рече тихо тя.

— Застани там — посочи й Бо. Повтори думите на лейди Макбет, когато е изпълнена с вина.

— „Излизай, проклето петно!“ — изрече Спенсър.

— Добре. Сега затвори очи и отново ги повтори.

— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър, затворила очи. „Излизай, проклето петно!“ — Тя си представи лейди Макбет как броди в нощта и се опитва да изчисти окървавените си ръце от срама, от който никога не би могла да се спаси. „Излизай, проклето петно!“ — Отново изпита вината за случилото се с Табита. Отвори очи и се взря в дланите си, представяйки си, че са покрити с кръв — кръвта на Табита, която току-що бе паднала от покрива. Застави се да преживее отново онази ужасна нощ в Ямайка. Как Табита се хвърли към Хана. Как се сборичка с Ариа. Как Ариа я бутна през ръба. Как търсеха тялото й по брега, но не намериха никаква следа. Как всяка следваща сутрин изпитваше ужас да отиде до океана, убедена, че тялото на момичето може да е било изхвърлено на брега през нощта. Как преди няколко седмици видя ужасяващата новина за откриването на Табита.

Но докато повтори репликата още няколко пъти, в съзнанието й надделя един по-различен спомен. Тя се видя да стои в онази задушна, лошо осветена стая в полицията. Беше минал час след разговора й с Хана. Спенсър не знаеше дали приятелката й ще изпълни плана, но отвън се чуваха шумове и звънене на телефони. Най-накрая един полицай връхлетя в стаята и я погледна.