Sara Shepard - Безпощадно

Следобед на следващия ден Емили спря на паркинга зад туристическата пътека Стокбридж и веднага забеляза черната тойота хечбег на Келси. Дъждът беше спрял и слънцето отново се беше показало, а лъчите му караха всички дървета да изглеждат още по-зелени и разлистени. Преди да излезе от колата, тя се обърна и с присвити очи огледа профучаващите по пътя автомобили. Когато край нея премина един мерцедес купе, тя внимателно го огледа. Дали това беше колата на Спенсър или беше малко по-наситено сребриста? Емили загриза нокътя си. Какво би казала Спенсър, ако види Емили и Келси заедно? Когато Келси й беше пратила имейл, питайки я дали е съгласна да се поразходят заедно по туристическата пътека след училище, Емили се беше поколебала, спомняйки си за срещата със Спенсър и останалите предишната вечер. Но само след миг отговори утвърдително. Спенсър не може да й казва с кого да дружи. Снимката на Табита в телефона на Келси я притесняваше, но само защото Келси беше отишла в Ямайка по същото време, когато там бяха Емили и приятелките й, не означаваше, че тя е А. На всичкото отгоре днешната разходка с Келси даваше на Емили възможността да събере още информация и да докаже веднъж завинаги, че Спенсър греши.

Заключи колата си и тръгна през паркинга към Келси. Тя носеше голямо шише с вода и беше облечена в панталони цвят каки, туристически обувки и черен суичър „Норт фейс“, който беше почти еднакъв с този, който бе облякла Емили. Имаше нещо изплашено в походката й — тя стъпваше отсечено, тялото й се поклащаше. Сякаш беше изпила десетина чаши кафе еспресо.

— Това е едно от любимите ми места — каза Келси. Гласът й също беше твърде писклив. — Преди непрекъснато идвах тук.

— Пътеката е страхотна. — Емили последва Келси покрай големия знак с часовете, през които можеше да се използва пътеката, и няколко предупреждения за лаймската болест и кърлежите. — Когато бях по-малка, не ме пускаха да идвам тук. Майка ми беше сигурна, че наоколо се крият разни хора, които отвличат деца.

— И ти й вярваше? — подразни я Келси.

— Малко — призна си Емили.

— А пък аз си мислех, че си лошо момиче. — Келси я щипна по ръката. — Не се тревожи. Аз ще те пазя от големите лоши похитители.

Двете започнаха да се изкачват по тясната пътека. По пътя се разминаха с възрастна двойка, която разхождаше златист ретривър, а трима бегачи се скриха зад завоя. Емили внимаваше къде стъпва, за да не се спъне в някой от счупените клони, които бяха нападали по земята. Отнякъде се донесе кокосовият аромат на слънцезащитен крем и в съзнанието на Емили отново проблеснаха снимките, които Спенсър беше откраднала от телефона на Келси. Тя прочисти гърлото си.

— Обичам да ходя на къмпинг, но това не е представата ми за идеална ваканция. Предпочитам океана.

— Обожавам плажовете — въздъхна Келси.

— Била ли си някога на Карибите? — попита Емили. Сърцето й затупка учестено в очакване на отговора на Келси.

Келси заобиколи един грамаден камък.

— Няколко пъти. Миналото лято ходих в Ямайка.

— И аз бях там миналата година. — Емили се надяваше, че гласът й е прозвучал достатъчно изненадано. — Ти през пролетната ваканция ли ходи?

— Аха. — Келси се обърна и устните й се разтегнаха в заинтригувана усмивка. — И ти ли?

Емили кимна.

— Сега остава да сме били и в един и същи хотел — пошегува се тя. Или поне се надяваше, че е прозвучало като шега. — Аз бях отседнала в „Скалите“. Там има невероятни скали, от които човек може да скача в океана. И наистина страхотен ресторант.

Келси се спря на пътеката и примигна.

— Шегуваш се, нали?

Емили поклати глава, устата й пресъхна. Тя огледа лицето на приятелката си в търсене на някакви признаци за смущение или лъжа, но Келси изглеждаше толкова невинна, наистина изненадана. „Ако видя катеричка на онова дърво, Келси е невинна“ — каза си тя и погледна към големия дъб пред нея. И наистина на един от големите клони подскачаше катеричка.

— В коя седмица от ваканцията? — попита Келси.

Емили й отговори и Келси възкликна, че тогава е била почивката и на „Сейнт Агнес“.

— Не мога да повярвам, че не съм те забелязала — каза след миг Келси. — Само си помисли. Още тогава сме можели да станем приятелки. — Тя докосна ръката на Емили. — Или дори повече от приятелки.

Всяко нервче в ръката на Емили се напрегна. Когато си пое дълбоко дъх, въздухът ухаеше на роса и плодородна почва, сякаш всички растения край пътеката разцъфтяваха. Тя се вгледа в ясните зелени очи на Келси. Приятелката й беше или невероятно добра лъжкиня, или наистина не знаеше нищо. Може би се беше запознала с Табита в „Скалите“, но изобщо не знаеше какво се бе случило с нея. Със сигурност нямаше никаква представа какво са сторили Емили и приятелките й.

Изведнъж Емили забеляза познатото разклонение на пътеката.

— Може ли да се отклоним за малко? Искам да видя дали нещо е все още тук.

Келси кимна. Емили сви в разклонението и стигна до малък каменен фонтан, който се намираше до скосения кален склон. В цимента имаше два отпечатъка на длани. Над единия пишеше Емили. Над другия — Али.

Келси се наведе и докосна отпечатъка.

— Твоят ли е?

— Аха. — Емили преглътна тежко, вперила поглед в мъничката ръчичка на Али, запазена във вечността. — Веднъж двете с Али се промъкнахме до тук. Тъкмо бяха излели основите на фонтана и тя предложи да оставим отпечатъците си.

Емили си спомняше деня толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пролет, няколко месеца преди фаталната й целувка с Али в къщичката на дървото. Докато се разхождаха по пътеката, Али изброяваше момчетата от техния клас и питаше Емили кой според нея е сладък.

— Трябва ти приятел, Ем — пропя тя. — Или може би се пазиш за някой специален?

А сега Келси поклати сериозно глава.

— Не мога да си представя как си се чувствала, след като си изгубила толкова близка приятелка.

По главната пътека премина група деца, които се смееха шумно.

— Липсва ми, но вече не съм сигурна кое може да ми липсва — рече тихо Емили.

— Какво имаш предвид?

— Ами вземи например боулинга онзи ден. Али заведе там мен и приятелките ми, когато за пръв път излязохме заедно. Искаше да останем сами известно време, за да се сближим. Тогава си мислех, че е готино, че тя наистина иска да ни опознае, но сега се чудя дали не го е направила, защото е била Кортни, която тъкмо е навлизала в живота на Али и се е преструвала на нея. Може би излизането е нямало нищо общо с приятелството ни, а тя просто се е нуждаела от време, за да се вземе в ръце, а не да се мотае с популярните в „Роузууд дей“ хлапета, които сестра й е познавала толкова добре.

— Това е невероятна измама — каза Келси с ококорени очи.

— Знам. — Емили се загледа в короните на дърветата. — Липсват ми старите спомени за Али. Онези, в които си мислех, че е страхотна приятелка. Трябва да премисля отношенията си с нея. Всичко, което приемах за истина, се оказа лъжа.

— Това сигурно те побърква.

— Да. Най-вече защото… — Емили замълча, мислейки си за скорошните си сънища с Истинската Али. Всички проблясъци на руса коса, които беше виждала, всички обсебващи аромати на ванилов сапун, които беше усещала. Убедеността й, че Али е все още жива и наблюдава всяко нейно движение. — Опитвам се да мисля само за хубавите неща в Али и да забравя онова, което се случи наистина. Така е по-лесно. Така че в главата ми Моята Али е все още онова весело, опияняващо момиче, което можеше да върти всички на малкия си пръст.

— Сигурно това е един от начините да се справиш.

Емили отметна шава назад и се усмихна на Келси.

— Ти малко ми напомняш за нея.

— Така ли? — Келси притисна ръка към гърдите си. Изглеждаше леко пребледняла. Емили я докосна по рамото. — В добрия смисъл. Тя беше наистина… невероятна.

Келси прехапа долната си устна. После леко се приближи и Емили усети леката миризма на препарата против комари върху кожата й.

— Според мен ти си наистина невероятна.