Sara Shepard - Безпощадно

Една сряда вечер в началото на март Емили Фийлдс лежеше на килима в спалнята, която делеше със сестра си Карълайн. На стената висяха медалите от състезанията по плуване и големият плакат на Майкъл Фелпс. На леглото на сестра й се въргаляха якето на Емили, хиляди тениски с голям размер и чифт момчешки дънки. Карълайн беше заминала за „Станфорд“ през август и Емили се наслаждаваше на самотата си. Особено след като напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в стаята.

Тя се превъртя по корем и погледна към лаптопа си. На екрана се мъдреше страница във Фейсбук. Почивай в мир, Табита Кларк.

Тя погледна снимката на профила на Табита. Ето ги розовите устни, които се усмихваха толкова изкусително на Емили в Ямайка. Ето ги и зелените очи, които се взираха присвити в тях на хотелската платформа. Сега Табита вече беше само купчина кости, плътта и вътрешностите й бяха изядени от рибите и разнесени от морските вълни.

Ние го направихме.

Емили затвори капака на лаптопа и усети, че й се повръща. Година по-рано, по време на пролетната ваканция, която прекара в Ямайка, тя й приятелките й можеха да се закълнат, че са се изправили очи в очи с истинската Алисън Дилорентис, която беше възкръснала и готова да приключи с тях завинаги, точно каквото възнамеряваше да направи и във фамилната им къща в Поконос. След поредица от странни срещи, в които тази нова, загадъчна непозната разкри тайни, които само Али би могла да знае, Ариа я беше блъснала през ръба на гарвановото гнездо. Момичето падна от няколко етажа на пясъчния бряг и тялото й изчезна веднага, най-вероятно отнесено в морето от прилива. Когато две седмици по-рано четирите приятелки видяха по новините, че останките на същото това момиче са били изхвърлени на брега на курорта, те си помислиха, че целият свят ще разбере онова, което те вече знаеха: че истинската Али е оцеляла от пожара в Поконос. И тогава падна бомбата: момичето, което Ариа беше блъснала, въобще не беше Али — името й бе Табита Кларк, точно както им беше казала. Те бяха убили невинен човек.

След края на новините Емили и приятелките й получиха смразяващо послание от анонимна персона, известна само като А., в традицията на двамата преследвачи, които ги бяха тормозили преди. Новият А. знаеше какво са извършили и възнамеряваше да ги накара да си платят. Оттогава Емили беше нащрек в очакване на следващата стъпка на А.

Тази мисъл я навестяваше ежедневно, стряскаше я и я караше да се чувства ужасно засрамена. Табита беше мъртва заради нея. Едно семейство бе съсипано заради нея. Тя правеше всичко възможно да се въздържи да не отиде в полицията и да им разкаже какво са извършили. Но това щеше да съсипе живота на Ариа, Хана и Спенсър.

Телефонът й изпиука и тя го взе. На екрана пишеше: „АРИА МОНТГОМЪРИ“.

— Здрасти — каза Емили.

— Здравей — отвърна Ариа. — Добре ли си?

Емили сви рамене.

— Нали знаеш…

— Да — съгласи се Ариа.

Настъпи продължително мълчание. През двете седмици след появата на А. и съобщението, че тялото на Табита е открито, Емили и Ариа се чуваха всяка вечер, просто така, за проверка. В повечето случаи дори не разговаряха. Понякога гледаха заедно телевизия — разни програми като „Да сме в крак със семейство Кардашиян“. Предишната седмица и двете хванаха повторението на „Малка сладка убийца“, телевизионният филм, който разказваше за завръщането на Истинската Али и поредицата убийства. Никоя от приятелките не беше гледала премиерата му — те бяха твърде шокирани от разкритията за Табита, за да се прехвърлят на друг канал. Но Ариа и Емили бяха хванали повторението, като пъшкаха при вида на актрисите, които играеха техните роли и се свиваха при свръх драматизираните моменти, където двойничките им намираха тялото на Иън Томас и бягаха от пожара в гората на Спенсър. Когато филмът достигна до кулминацията си в Поконос и къщата се взриви с Али в нея, Емили потрепери. Продуцентите бяха дали на филма окончателен край. Бяха убили злодея и бяха осигурили на момичетата тяхното „и живели дълго и щастливо“. Но те не знаеха, че Емили и приятелките й отново бяха преследвани от А.

Веднага щом започнаха да получават бележките от Новия А. — в деня на годишнината от ужасния пожар в Поконос, при който едва не загинаха — Емили беше сигурна, че Истинската Али е оцеляла при пожара и блъскането от платформата в Ямайка и се е завърнала, за да им отмъсти. Постепенно и приятелките й започнаха да го вярват — докато не се появи новината за истинската самоличност на Табита. Но дори това не отхвърли вероятността Истинската Али все пак да е жива. Тя можеше да е Новият А. и да знае всичко.

Емили не се съмняваше какво щяха да кажат приятелките й, ако заяви на всеослушание теорията си: „Приеми го, Ем. Али е мъртва“. Сигурно щяха да се върнат към старото си предположение, че Али е загинала в горящата къща в Поконос. Но имаше нещо, за което те не знаеха: че Емили беше оставила входната врата широко отворена преди къщата да се взриви. Али би могла да се измъкне оттам.

— Емили? — извика госпожа Фийлдс. — Можеш ли да слезеш?

Емили бързо се надигна.

— Трябва да вървя — каза тя на Ариа. — Ще се чуем утре, нали?

Тя затвори телефона, излезе от стаята и надникна през парапета. Във фоайето стояха родителите й, все още облечени с еднаквите сиви пуловери, които носеха по време на вечерните си разходки из квартала. До тях стоеше високо, луничаво момиче със същата като на Емили червеникаворуса коса. През рамото си беше преметнала раница, на която с големи червени букви беше написано „ОТБОР ПО ПЛУВАНЕ, УНИВЕРСИТЕТ АРИЗОНА“.

— Бет? — Емили присви очи.

По-голямата й сестра Бет погледна нагоре и разпери ръце.

— Та-дамм!

Емили се затича надолу по стълбите.

— Какво правиш тук? — извика тя. Сестра й рядко се връщаше в Роузууд. Тя беше твърде заета с работата си като асистент в Университета на Аризона, където беше учила, а освен това беше и помощник-треньор на отбора им по плуване, на който бе капитан през последната година.

Бет пусна раницата си на пода.

— Бяха ми останали два почивни дни и реших да те изненадам. — Тя изгледа Емили от главата до петите и се намръщи. — Интересен тоалет.

Емили погледна надолу. Беше облякла тениска на лекета и един твърде тесен клин на „Виктория’с сикрет“ с надпис „розов“ на задничето. Клинчето беше на Али — нейната Али или всъщност Кортни. Момичето, на което Емили се беше доверявала, с което се беше забавлявала и което беше обожавала в шести и седми клас. Макар клинчето да бе пооръфано по ръбовете, през последните две седмици се беше превърнало в любима дрешка за вкъщи. Незнайно защо тя си беше решила, че щом го носи, нищо лошо няма да й се случи.

— Вечерята ще стане след минутка. — Госпожа Фийлдс се завъртя на токовете си и се запъти към кухнята. — Хайде, момичета.

Те тръгнаха след нея по коридора. Във въздуха ухаеше на доматен сос и чесън. Масата беше подредена за четирима и таймерът на фурната запиука тъкмо когато майката на Емили се запъти към нея. Бет се настани до сестра си и отпи голяма глътка вода от чашата с ваденка на жабока Кермит, която бе нейната специална чаша още от малка. Тя имаше същите лунички и силно тяло на плувкиня като Емили, но червеникаворусата й коса беше подстригана късо под ушите и тя носеше малка сребърна халка на горната част на ушната си мида. Емили се запита дали боли да си пробиеш ухото там. Освен това се чудеше какво би казала госпожа Фийлдс, когато я забележи — тя не обичаше децата й да изглеждат „неуместно“, да носят пиърсинг на носовете или пъпчетата си, да боядисват косите си в странни цветове или да си правят татуировки. Но Бет беше на двайсет и четири; може би вече беше извън юрисдикцията на майка им.

— Как си? — Бет се подпря на лакти на масата и погледна Емили. — Имам чувството, че не сме се виждали от векове.

— Трябва по-често да си идваш вкъщи — изчурулика многозначително госпожа Фийлдс откъм плота.

Емили заби поглед в нащърбените си нокти, някои от които бяха изгризани до живеца. Не се сещаше за нито едно безвредно нещо, което да разкаже на Бет — целият й живот беше една непрекъсната борба.

— Чух, че си прекарала лятото при Карълайн във Филаделфия — подсети я Бет.

— А, да — отвърна Емили, мачкайки в ръка салфетката с щампа на пиленце. Лятото беше последното нещо, за което би искала да говори в този момент.

— Да, щурото лято на Емили в града — каза госпожа Фийлдс с полузасегнат, полушеговит тон, докато поставяше керамичната тава с лазаня на масата. — Не помня ти да си си взимала цяла година почивка от плуването, Бет.

— Е, това е вече минало. — Господин Фийлдс се настани на обичайния си стол и грабна едно парче чеснов хляб от панера. — Емили е уредена за догодина.