Тя бавно се промъкна към дневната. Вратата беше леко открехната. Вътре в стаята Амилия си играеше с кларинета си. Келси беше оставила цигулката си в скута. Изведнъж, като че ли усетила присъствието й, тя вдигна глава, видя Спенсър и трепна. Устните й оформиха едно малко „о“.

Спенсър се дръпна назад и се притисна към стената. И тя беше една шпионка! Но след като си пое дълбоко дъх няколко пъти, тя отново надникна през вратата. Келси беше навела глава и се беше съсредоточила върху партитурата. Зад ухото си имаше татуировка на малко цветенце — може и да беше временна. Спенсър се зачуди дали си я е направила в поправителното училище.

След това се замисли за нощта на техния арест. Тя беше започнала както обикновено. Спенсър грабна учебниците си от бюрото и се качи в стаята на Келси. Общежитието изпробваше нова система ключалки — шифровани вместо с ключове — и Келси беше дала кода си на Спенсър. Тя го набра на клавиатурата и влезе в празната стая — Келси беше все още в салона. Спенсър реши, че може да глътне едно „Лесно шест“ още сега, за да може да се задейства точно когато започнат да учат. Но след като порови из чантата си, установи, че шишенцето с хапчета е празно. Тя надникна в статуетката на Буда, където Келси държеше дрогата си. Нейните хапчета също бяха свършили.

Връхлетя я паника. Изпитите им бяха след три дни, а тя беше стигнала едва до въпрос седемнайсет от трийсет и един по древна история. Финиъс я беше предупредил, че ако спре да пие хапчетата, ще последва абстиненция и тя ще бъде съсипана. Единственото логично решение беше да му се обади за още, но Спенсър нямаше представа къде се намира той. Два дни по-рано Финиъс не се появи на училище. Когато Спенсър и Келси отидоха в стаята му в общежитията, тя беше празна. Леглото беше голо, в гардероба нямаше никакви дрехи. Спенсър се беше опитала да се свърже с него по телефона, но той не отговори. Компютърен глас я уведоми, че гласовата му поща е пълна.

Прозвуча пиукането на електронната ключалка и Келси влезе в стаята със свеж и спокоен вид. Спенсър скочи на крака.

— Нямаме повече хапчета — изтърси тя. — Трябва да намерим още.

Келси се намръщи.

— Как?

Спенсър сви устни и се замисли. Финиъс беше споменал някакви коректни дилъри в Северна Филаделфия и й беше дал визитката на един от тях в случай на необходимост. Тя я извади и започна да набира номера. Келси впери поглед в нея.

— Какво правиш?

— Хапчетата ни трябват, за да учим — отвърна Спенсър.

Келси пристъпи от крак на крак.

— Може би ще успеем да се справим и без тях, Спенс.

Но тогава от другия край на линията се разнесе глас. Спенсър се изпъна и избъбри кодовите думи, които според Финиъс щяха да спечелят доверието на дилъра и после му каза от какво има нужда. Той й даде адреса си и двамата се разбраха да се видят.

— Готово — каза тя след миг и затвори. — Да вървим.

Келси продължи да седи на леглото със събути обувки.

— Мисля да остана тук.

— Не мога да го направя сама. — Спенсър извади ключовете на колата си от джоба. — До половин час ще сме готови.

Но Келси поклати глава.

— И без хапчетата съм добре, Спенс.

Спенсър изпъшка, отиде до Келси и я издърпа от леглото.

— След няколко часа ще пееш друга песен. Обувай си чехлите. Да вървим.

Най-накрая Келси отстъпи. Те свиха през няколко мрачни улици в един запуснат квартал, подминаваха заковани с дъски прозорци и стени, одраскани с графити. По верандите седяха младежи, които се оглеждаха нервно. Някакви се сбиха зад ъгъла и Келси изписка. Спенсър се зачуди дали е постъпила правилно — може би това изобщо не беше добра идея.

Но съвсем скоро те отново се озоваха в колата с хапчетата в ръце и се отправиха към общежитието. Спенсър подаде една таблетка на Келси и двете ги изпиха с топъл спрайт. Когато се отдалечиха достатъчно, Келси въздъхна с облекчение.

— Повече никога няма да ходим там.

— Съгласна съм — отвърна Спенсър.

Когато завиха към портала на „Пен“ в огледалото за обратно виждане проблеснаха две ярки светлини. Измяука сирена. Келси и Спенсър се обърнаха и видяха как университетската патрулка се приближава към тях.

— Мамка му — изсъска Спенсър и изхвърли шишенцето през прозореца.

Полицейската кола отби встрани и даде сигнал на Спенсър да направи същото.

Келси я погледна с ококорени очи.

— Какво ще правим сега, по дяволите?

Спенсър погледна към изплашеното лице на Келси. Внезапно я изпълни абсолютно спокойствие. В сравнение с всичко, което беше преживяла с Али, всички послания на А. и моментът, в който едва не загина, това тук изглеждаше като игра.

— Чуй ме — каза тя на Келси. — Нищо лошо не сме направили.

— Ами ако са ни проследили от квартала? Ами ако това е капан? Ами ако намерят хапчетата?

— Ние… — Един полицай почука по прозореца. Тя го свали и погледна невинно сериозното му лице.

Ченгето впери поглед в тях.

— Ще слезете ли от колата?

Келси и Спенсър се спогледаха. Никоя от тях не каза нищо. Ченгето въздъхна шумно.

— Излезте. От. Колата.

— Келси е права. Да си починем малко, момичета — каза Амилия. Спенсър се сепна, изтръгната от спомените. Всички музикантки наставаха от местата си.

Спенсър изпадна в паника, отстъпи назад и се шмугна в килера, където се съхраняваха зимните палта, една стара кучешка вратичка, три различни прахосмукачки и кучешка козина. Тя изчака докато всички отидат в кухнята, молейки се никой да не я забележи. През процепа на вратата се виждаха чантите и палтата на гостенките, струпани върху дървената пейка в коридора. Сред мантата „Бърбъри“, якетата „Джей Крю“ и чантите „Кейт Спейд“ се забелязваше една блестяща златиста торба, същата като нейната.

„Еднакви сме!“ — беше казала Кел си няколко дни по-рано, когато беше видяла чантата й.

Може би имаше някакъв начин да разбере дали Келси знае повече. Спенсър изчака края на почивката, после се стрелна към входната врата и грабна собствената си чанта „Диор“. След това изтича до купчината дрехи, взе чантата на Келси и сложи своята на нейно място. Чуждата чанта миришеше различно, на плодови свещи. Трябваха й само няколко минути, за да я прегледа. Келси дори нямаше да разбере, че липсва.

Тя се затича нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, затвори вратата на спалнята зад гърба си и разтвори чантата на Келси. Вътре имаше същото портмоне от змийска кожа, което Келси носеше миналото лято в „Пен“ и едни пинцети „Туизърман“ — тя никъде не отиваше без тях. В чантата се въргаляха комплект резервни струни, флаер на някаква си група „Дъ Чембърмейдс“, върху който бе надраскан номерът на някой си Роб, гилза гланц за устни и няколко разноцветни химикала. Спенсър се облегна назад. Вътре нямаше нищо уличаващо. Може би наистина я беше връхлетяла параноята.

В този момент забеляза айфона на Келси, пъхнат в предния джоб. Тя го измъкна и прегледа папката с есемеси за някакви съобщения от А. Такива нямаше, но това не означаваше нищо — Келси можеше да има втори телефон, също като Мона. На главния екран имаше папка, озаглавена „Снимки“. Спенсър чукна по нея и на екрана изскочиха няколко поддиректории. Имаше снимки от бала, от дипломирането, Келси с група усмихнати момичета от „Сейнт Агнес“ — нито едно от тях не беше в групата музикантки. И тогава тя зърна папката, от чието заглавие кръвта й се смръзна. Ямайка, пролетна ваканция.

От долния етаж отново се разнесе оркестрова музика, тромава и нехармонична. Спенсър погледна към папката. Това беше просто съвпадение, нали?

Много хора ходеха в Ямайка през пролетната ваканция — не беше ли прочела в „Ю Ес уикли“, че това е най-предпочитаната дестинация от гимназисти и студенти?

С треперещ пръст тя натисна бутона за достъп до съдържанието на папката. Когато на екрана се появи първата снимка, Спенсър видя познатите скали, от които те четирите бяха скочили в първия си ден в курорта. На втората снимка беше ресторантът на покрива, където четирите вечеряха почти всеки ден. На една снимка Келси позираше заедно с Жак, барманът, който им правеше силен пунш с ром.

Стомахът й се сви. Това бяха „Скалите“.

Тя бързо прегледа и останалите снимки, на които се виждаше огромният басейн, синият, облицован в мозайка коридор, който водеше към спацентър, петнистите кози, които се мотаеха край хоросановите стени на хотела. И там, посред бял ден, почернял и облечен с тениската от отбора по лакрос, седеше Ноъл Кан. До него се виждаше Майк Монтгомъри, който държеше в ръка бутилка бира. Ако край тях не бяха минали няколко гости на хотела, Кейси щеше да е запечатала на снимката и тях четирите.

Спенсър премина на следващата снимка и едва не изкрещя. В нея се взираше Табита, щастлива и жива, облечена със златистата рокля, която носеше в нощта, когато Спенсър и останалите я бяха убили.

Айфонът се изплъзна от ръцете й. Сякаш нещо голямо и тежко се беше стоварило върху гърдите й и пречеше на въздуха да стигне до дробовете й. В съзнанието й изкристализираха подробностите. Келси е била в „Скалите“ по същото време, когато там са били Спенсър и приятелките й. Може би Келси е познавала Табита. Може би Келси е видяла какво са сторили с нея. И когато Спенсър натопи Келси за нещо, за което виновна бе самата тя, Келси бе решила да си отмъсти… като новия А.