Sara Shepard - Безпощадно

— Радвам се, че съм тук — отвърна Хана и хвърли поглед към баща си. Той изглеждаше толкова щастлив, че е приела предложението му да остава у тях няколко нощи седмично. Времето беше толкова неподходящо, предвид новата й връзка с Лиъм. Ами ако се случеше така, че Хана извика името му насън? Ами ако баща й прегледа телефона й и открие есемесите, които си бяха разменяли, включително днешните, изпълнени с горещи намеци?

— Ела, ще ти покажа стаята. — Господин Мерин вдигна чантите на Хана и ги понесе към витата стълба. В къщата се усещаше тежка миризма — Хана беше забравила колко обсебена е Изабел от пликчетата с лавандула, които поставяше във всички чекмеджета и купите с потпури, които бе наредила по всички свободни повърхности.

Баща й се изкачи на втория етаж и тръгна към третия.

— Чак горе ли са спалните? — попита нервно Хана. Когато беше малка, тя изнизваше необясним страх, че къщата им ще се подпали и настояваше спалните им да се намират на първия етаж, за да могат да избягат по-лесно — не че родителите й се съгласиха. Може би още тогава предусещаше, че някой ще я затвори в горяща сграда.

— Нашите са на втория етаж, но стаята за гости е на третия. — Господин Мерин погледна през рамо и повдигна вежди. — Наричаме я галерията.

Двамата влязоха в обикновена, бяла стая със скосени тавани и малки квадратни прозорчета. Хана се почувства като в приказката, в която бащата затваря дъщеря си във висока кула, но стаята наистина имаше грамадно легло с пухени завивки, голямо бюро, широк гардероб и телевизор с плосък екран, монтиран на стената. А това дали не беше… балконът на Жулиета? Хана бързо прекоси стаята и отвори плъзгащата се врата. Там наистина имаше мъничко балконче, от което се разкриваше гледка към задния двор, оформен като парк. Тя винаги бе искала да има нещо такова вкъщи.

— Добре ли е? — попита господин Мерин.

— Страхотно е. — Ако не друго, определено беше уединено.

— Радвам се, че мислиш така. — Господин Мерин остави чантите на Хана до гардероба, потупа Дот по главичката и се запъти към вратата. — А сега ела с мен. Ще гледаме новите реклами за кампанията. Бих искал да чуя мнението ти.

Хана го последва обратно по стълбите. Докато минаваше край прозорчето на междинната площадка, тя зърна някакъв проблясък. Навън беше вече тъмно и определено не беше време за разходка из квартала. Мислите й се върнаха към последното послание на А.: И двамата умират в пето действие. Това заплаха ли беше?

Баща й я поведе към всекидневната, където имаше кожено разглобяемо канапе с цвят коняк, кожен диван, маса в същия цвят и голям телевизор, включен на CNN. Кейт седеше в ъгъла на дивана, подвила крака под себе си. До нея седеше не кой да е, а Шон Ейкърд, и я държеше за ръката.

— О… — Хана рязко спря.

Лицето на Шон пребледня.

— Хана. Не знаех, че ще бъдеш тук.

Хана погледна към Кейт, която я дари със захаросана усмивка. Ясно бе, че тя знаеше за идването на Хана… и че беше поканила Шон, за да подчертае, че сега той е неин.

— Здрасти, Шон — поздрави хладнокръвно Хана, изпъна рамене и седна колкото се може по-далеч от щастливата двойка. Какво й пукаше, че Кейт излиза с Шон? Все пак тя също си имаше страхотен приятел.

Не че можеше да каже на някого за него.

Хана отново погледна към Кейт. Доведената й сестра беше сбърчила вежди, сякаш беше очаквала по-силна реакция от нейна страна. Тя наклони тялото си към Шон и облегна брадичката си на рамото му. Шон потрепна; очевидно се чувстваше неудобно. Хана искаше да подметне нещо за това, че ги е видяла заедно на срещата на клуб „Д“, но не посмя.

Изведнъж на екрана на телевизора се появи познато лице и Хана едва не изпищя. Беше снимка на Табита.

— Пиенето по време на пролетната ваканция: трябва ли да сложим край на това? — обяви водещият. Хана скочи, натисна бутона на дистанционното и екранът потъмня. Кейт я изгледа странно.

— Очевидно някой очаква с нетърпение да види рекламите ми — пошегува се господин Мерин. Той пъхна едно дивиди в плейъра и на екрана се завъртяха рекламите на предизборната му кампания. Хана се облегна назад и се опита да се успокои. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше снимката на Табита пред очите си.

Първата реклама бе направена с накъсани кадри, като в екшън филм. Втората бе в документален стил, като в сериала „Офисът“.

— Искам честното ви мнение — каза господин Мерин. — Смятате ли, че тези реклами ще повлияят на младите хора?

— Много са забавни и креативни — рече замислено Кейт и се наведе напред. — Но не съм сигурна, че младите гледат реклами. Обикновено ги превъртат.

— Можеш да ги качиш в Ю Тюб — едва успя да произнесе Хана с разтреперан глас.

Господин Мерин изглеждаше напрегнат.

— Но ще продължим да пускаме туитове, нали? И дали да не организираме още някой флашмоб? Миналата седмица се получи много добре.

— Така е, нали, Хана? — пропя Кейт и впери поглед в Хана. Тя трепна. Какво ли означаваше този поглед? Дали Кейт беше забелязала, че през по-голямата част на презентацията нея я нямаше? Дали беше видяла момчето, с което бе избягала?

— Може този път да опитаме в „Холис“. — Господин Мерин спря плейъра. — Или пък в „Брин Маур“? Може да се прехвърлим и в града, да опитаме в „Темпъл“ или „Дрексъл“.

Кейт прокара пръсти през дългата си кестенява коса.

— Какво мисли конкуренцията на флашмобите? — И отново впери поглед в Хана.

Тя усети как настръхва.

— Откъде да знам?

Кейт сви рамене.

— Не питах точно теб.

Хана прехапа устни и си припомни различните случаи, когато беше с Лиъм. Дали все пак Кейт не ги беше видяла в църквата? Дали знаеше? Хана я погледна. Кейт я гледаше втренчено, сякаш я предизвикваше да мигне.

Шон разхлаби яката си, погледът му шареше между двете момичета. Господин Мерин се намести на стола си и повдигна вежда.

— Какво става, момичета?

— Нищо — отвърна бързо Хана.

— Не питай мен. — Кейт разпери ръце. — Тя се държи странно.

Внезапно Хана се почувства изтощена. Тя криеше твърде много тайни.

— Хм, аз трябва да… — Тя скочи от дивата и изтича към вратата. Кейт издаде тих звук, нещо средно между изсумтяване и въздишка.

Тя забърза по коридора и се спря пред дамската тоалетна, забелязвайки един почти изпразнен кашон и нещо, което се подаваше над дивана в трапезарията. Това беше поизтъркан плюшен ротвайлер, с едно почти откъснато ухо. Баща й го беше купил за Хана, след като двамата си бяха измислили героя Корнелиус Максимилиан, с който обичаха да се шегуват. През годините Хана беше изгубила следите на плюшения Корнелиус и реши, че е изчезнал завинаги. Наистина ли баща й го беше запазил толкова дълго?

Тя докосна плюшената му глава, изпълнена с вина и съжаление. Баща й се опитваше да възроди връзката им, а Хана му се отплащаше, като се свързваше с врага. Трябваше да скъса с Лиъм още сега, преди нещата да се задълбочат. Вече криеше твърде много тайни.

Тя бръкна в джоба си и извади телефона. Но когато отвори формуляра за нов есемес, се спря. При мисълта, че повече няма да види Лиъм, коремът й се сви и очите й се напълниха със сълзи.

Нечия ръка я докосна по рамото. Тя изписка и се обърна.

Зад нея стоеше Кейт с ръка на хълбока.

— Всичко наред ли е? — попита тя с фалшива загриженост в гласа. Погледът й прескочи от лицето на Хана към телефона й.

— Супер е — отвърна троснато Хана и покри екрана с длан. Добре, че още не беше въвела номера на Лиъм.

— А-ха. — Кейт присви очи. — Не ми изглеждаш супер.

— Какво ти пука?

Кейт пристъпи към нея и Хана долови миризмата на лосиона й за тяло.

— Криеш нещо, нали?

Хана отмести поглед, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Не знам за какво говориш.

Устните на Кейт се разтеглиха в гадна усмивка.

— Нали чу какво каза Том — предупреди тя, заканвайки се с пръст. — Ако някоя от нас има тайни, врагът ще ги разкрие. А ти не искаш това да се случи, нали?

След това, преди Хана да успее да отговори, Кейт отметна през рамо дългата си коса, завъртя се и тръгна обратно към дневната. Докато се отдалечаваше, тя се изкиска тихо и смехът й накара Хана да потрепери.

Той звучеше точно като на Али. Като А.