Хапа подскочи и се обърна. Лиъм стоеше в сенките под един стар стълб за фенер. Тя успя да различи смутената му усмивка. Изпита силно желание да изтича към него, но вместо това остана на мястото си и го погледна несигурно.

— Ти дойде. — Гласът му прозвуча изненадано.

— Няма да остана дълго — отвърна бързо Хана.

Докато се приближаваше към нея, краката му издаваха жвакащи звуци. Той я хвана за ръцете, но Хана бързо ги отдръпна.

— Това не е редно — каза тя.

— Тогава защо го чувствам така?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм с теб. Няма ли и твоят да реагира по същия начин? Това не е някаква постановка, нали?

— Разбира се, че не е. — Лиъм докосна бузата й. — Баща ми няма представа, че съм тук. Всъщност аз смятах да те питам дали не е постановка. Споделих с теб една голяма тайна, преди да разбера коя си.

— Няма да кажа на никого — промърмори Хана. — Това е твой проблем, не мой. Освен това баща ми не обича да играе мръсно. „Като твоя“, едва не додаде тя, но замълча.

Лиъм изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти. Освен това, Хана, на кого му пука за политическата кампания?

Хана изкриви устните си. Изведнъж осъзна, че не знае какво да мисли.

— Не мога да преживея още един ден, без да те видя. — Лиъм зарови пръсти в косата й. — Досега никога не съм се чувствал толкова силно свързан с някого. Не ме интересува чия дъщеря си. Не бих заменил това за нищо.

Сърцето на Хана се размекна и когато Лиъм започна да я целува, тя вече не усещаше леките дъждовни капки по лицето си. Тялото й бавно се притисна към неговото и тя вдиша аромата на меката му коса.

— Да избягаме заедно — прошепна той в ухото й. — Не в Маями. Някъде по-далеч. Къде искаш да отидем?

— Ами… Париж? — прошепна Хана.

— Париж е страхотен. — Лиъм плъзна ръцете си под ризата на Хана. Тя леко подскочи, когато усети студените му длани по гърба си. — Бих могъл да наема апартамент на брега на реката. Няма да се притесняваме от никакви изборни глупости. Просто ще изчезнем.

— Да го направим тогава — реши Хана, погълната от мига.

Лиъм се отдръпна, бръкна в джоба на сакото си и извади мобилния си телефон. Натисна няколко бутона и го притисна към ухото си. Хана се намръщи.

— На кого се обаждаш?

— На пътническия ми агент. — Екранът на телефона светна зелено. — Обзалагам се, че ще успея да уредя места за утрешния полет.

Хана се изкиска, поласкана.

— Всъщност не говорех сериозно.

Лиъм прекъсна позвъняването.

— Само кажи и заминаваме.

— Първо искам да науча всичко за теб — каза Хана. — Например… какво учиш?

— Английска литература — отвърна Лиъм.

— Наистина ли? А не политически науки?

Лиъм отвратено сбърчи лице.

— Политиката не ме интересува.

— А защо номерът на пътническия ти агент е в списъка за бързо набиране?

— Той е стар семеен приятел — отвърна Лиъм.

Хана се запита дали семейство Уилкинсън имат много стари семейни приятели — на които политикът сигурно плащаше.

— Бил ли си в Париж досега?

— Веднъж с нашите и брат ми, когато бях на девет. Занимавахме се с обичайните туристически глупости, а аз исках просто да седна в някое кафене и да наблюдавам хората.

Хана се облегна на влажната каменна стена, без да се интересува от мокрите отпечатъци на дупето й.

— Аз ходих веднъж с нашите в Испания. Те се караха през цялото време, а аз се чувствах нещастна. — Лиъм се засмя, а тя изтръпна. Как можа да го изтърси точно сега? — Това не трябваше да ти го казвам.

— Хей, всичко е наред. — Лиъм докосна ръката й. — Нашите също се караха като полудели. Но сега просто… не си говорят. — На лицето му се появи отнесено изражение и Хана веднага разбра, че той си мисли за проблемите на родителите му. Тя нежно докосна ръката му, без да е сигурна как може да го утеши. Изведнъж вратите на църквата се разтвориха с трясък. Лиъм я хвана за ръката и я придърпа в сенките. Навън изскочиха група тийнейджъри, последвани от позната русокоса жена, облечена със сако, имитация на „Бърбери“, но Хана не можа да се досети коя е.

— Съжалявам — каза Лиъм в ухото й. — Поисках да се срещнем тук, защото мислех, че няма да има жива душа.

От църквата наизлязоха още хора. Изведнъж Хана видя позната глава с кестенява коса и настръхна. Това беше Кейт, хванала ръката на Шон Ейкърд. Той вървеше вдървено, сякаш малко се страхуваше от докосването на Кейт. В ръката си държеше флаер, на който с големи букви беше написано „КЛУБ Д“.

Ето защо фалшивото сако „Бърбери“ й беше познато — това бе Кендис, шефката на клуб „Девственици“, чието парти Хана беше съсипала в опитите си да се събере отново с Шон. Сигурно бяха преместили сбирките си тук. Значи Шон все още беше девственик! Хана умираше от желание да попита Кейт как с била първата й среща с клуб „Д“. Бяха ли се заклели да не се докосват? Шон беше ли й купил вече пръстена с обещание за никакъв секс? Хана несъзнателно се изсмя.

Кейт замръзна и Шон се спря до нея. Тя се огледа.

— Има ли някой тук?

Хана притисна длан към устата си. Лиъм стоеше безмълвно до нея.

— Сигурно е миеща се мечка — рече най-накрая Шон и я поведе към паркинга.

— Познаваш ли я? — прошепна Лиъм, когато двамата се отдалечиха достатъчно.

— Това е доведената ми сестра — отвърна Хана. — Ако ме види с теб, мъртва съм.

Лиъм се вцепени.

— Аз също. Баща ми сигурно ще спре да плаща таксата в „Хайд“. Ще ми вземе колата. Ще ме изрита от вкъщи.

— Значи ставаме двама. — Тя склони глава на рамото му. — Двама бездомници.

— Не мога да се сетя за по-ужасно наказание — рече Лиъм.

Хана наведе глава.

— Това сигурно го казваш на всички момичета.

— Не, не е така. — Той изглеждаше толкова искрен, че Хана се притисна към него и жадно го целуна по устата. Той отвърна на целувката й, след което се прехвърли на бузите, очите, челото й. Ръцете му обгърнаха талията й. Какво като го беше срещнала само няколко дни по-рано? Какво като не беше редно? Какво като семействата им се мразят? Лиъм беше прав: подобна връзка не може да бъде пренебрегната. Тя бе като онези редки комети, които се появяват на няколко хиляди години.

Два часа и милион целувки по-късно Хана се качи в колата си и се отпусна в седалката. Чувстваше се блажена и изтощена. Едва тогава забеляза малката проблясваща зелена светлинка на телефона си. Извади го от джобчето на чантата си и докосна екрана.

„Имате ново съобщение“.

Тя вдигна глава и огледа паркинга. Уличните лампи хвърляха идеални златисти кръгове светлина върху тротоара. Вятърът поклащаше изпочупените знаци и при един свой порив запрати една смачкана хартийка от дъвка в тревата. Нямаше никой. С треперещи ръце тя докосна екрана, за да прочете съобщението.

Ханакинс: Знам, че вие двамата изживявате своята лична история на Ромео и Жулиета, но не забравяй: и двамата умират в пето действие.

А.

18.

Всички велики актриси халюцинират!

— „Плам, пламти! Котел, бълбукай!“ — крещяха в понеделник следобед Наоми, Райли и Кейт, докато обикаляха около казана на сцената в „Роузууд дей“. — „Адска смес, мехури пукай“.

Трите момичета привикаха Бо-Макбет към себе си, поклащайки гърдите си и изпращайки му въздушни целувки, което със сигурност го нямаше в сценария. Те бяха захвърлили училищните униформи и се бяха преоблекли в тесни дънки, къси туники и вещерски шапки в стил Хелоуин. Джасмин Брайър, кестенявата второкурсничка, която играеше ролята на лейди Макдъф, сбута Скот Чин, нейния сценичен съпруг.

— Те приличат по-скоро на проститутки, а не на вещици.

— Ядосваш се само защото вчера те отсвириха, когато поиска да седнеш при тях в „Стийм“ — отвърна многозначително Скот и пусна балонче с дъвката си.

Спенсър се сви в стола си и зачовърка несъзнателно с пръст една мъничка дупчица на чорапите си. Залата миришеше на стари обувки, сандвичи със салам, които инструкторът им винаги си носеше за следобедна закуска, и масло от пачули. От сцената се усети някакво вълнение и когато Спенсър погледна натам, Кейт, Наоми и Райли слизаха от подвижния подиум с шапки в ръцете.

— Ъ-ъ-ъ, може ли минутка внимание? — извика Наоми. — Искаме да ви напомним за партито след представлението в петък. Ще се проведе в „Ото“. Надяваме се всички да дойдете. — Докато казваше това, тя гледаше директно в Бо.

Спенсър завъртя очи. Само Наоми, Райли и Кейт биха организирали купон в „Ото“, намиращото се наблизо луксозно бистро. Обикновено партитата за екипа се организираха в залата или в салона по физическо. Две години по-рано го бяха организирали в кафенето.

— Освен това предлагаме да се облечете по-изискано, защото ще има репортери от „Филаделфия сентинъл“ — добави Райли с носов глас, поглеждайки към останалите актьори, които обикновено изглеждаха така, сякаш отиват на Ренесансов панаир — дори когато не репетираха Шекспир. — Надявам се, че ще интервюират всички ни.