Докато Ариа четеше книгата, всичките й притеснения, че Езра я е забравил, излетяха през прозореца. Писането на романа сигурно бе продължило много дълги, трудни, изпълнени с мислене месеци — и сигурно той си бе спомнял за Ариа през цялото време.

— Здрасти, може ли да поговорим?

Ариа вдигна глава и видя как Хана придърпва стол към нея. Тя прикри ръкописа с ръка.

— Разбира се. Какво има?

Хана прехапа долната си устна.

— Наистина ли мислиш — тя се огледа нервно, — че Келси е нали се сещаш кой?

Ариа изкриви уста и сърцето й затупка нервно.

— Не знам. Може би.

Хана изглеждаше разтревожена и сигурно си имаше основателна причина за това. Ариа се изненада, когато научи, че Хана е помогнала на Спенсър да избегне затвора.

Тя си спомни паникьосаното телефонно обаждане, когато Спенсър й каза, че са я хванали с дрога. Почувства се ужасно, когато й затвори, но нямаше да е редно да й помага. На всичкото отгоре все още се чувстваше засегната от последния път, няколко седмици по-рано, когато я бе видяла на купона у Ноъл.

Спенсър беше дошла заедно с Келси и очевидно и двете се бяха надрусали с нещо. Някъде по средата на забавленията, когато момчетата се впуснаха в игра на надпиване с бира, Ариа беше придърпала Спенсър настрани, където беше по-тихо.

— Осъзнавам, че всеки има нужда да поизпусне малко пара — прошепна тя, — но наркотици, Спенс? Наистина ли?

Спенсър беше завъртяла очи.

— Двете с Хана сте по-зле и от родителите ми. Безопасно е, гарантирам ти. Всъщност, Ариа, ако някога скъсаш с Ноъл, няма да е зле да опиташ дилъра ми — той е готин и е напълно твой тип.

— Заради приятелката ти ли го правиш? — Ариа забеляза Келси в другия край на обширната поляна. Тя седеше в скута на Джеймс Фрийд и блузата й се беше свлякла от раменете й, разкривайки дантелената чашка на сутиена й. — Тя ли те въвлече в това?

— Какво ти пука? — Лицето на Спенсър беше студено и затворено.

Ариа я гледаше. Защото сме приятелки? Защото споделяме едни и същи ужасни тайни? Защото ме видя да бутам Алисън Дилорентис към смъртта й и аз ти повярвах, че няма никога да го кажеш на някой друг?

— Не искам да те видя наранена — каза Ариа на глас. — Можем да ти намерим някоя рехабилитационна програма. Аз ще стоя до теб, докато се изчистваш — колкото и време да отнеме. Не ти трябват наркотици, Спенсър. И без тях си страхотна.

— Точно ти ли ще ми говориш така? — Спенсър я беше побутнала полуигриво, полугрубо. — Все едно не си вземала разни шантави дроги в Исландия? Когато се върна, определено се държеше така, сякаш си надрусана. И сигурно си била дрогирана, за да хукнеш подир учителя по литература. Вярно, готин е, Ариа, но я си помисли? Учител?

Ариа я беше зяпнала изненадано.

— Опитвам се да ти помогна — рече сковано тя.

Спенсър беше скръстила ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, държиш се така, сякаш си разкрепостена и готина, но всъщност дълбоко в себе си ти се страхуваш от всичко. — След това се беше обърнала и беше тръгнала към Келси. Приятелката й се беше освободила от ръцете на Джеймс, двете бяха погледнали към Ариа и бяха започнали да си шепнат нещо.

Няколко типични роузуудски момичета, понесли списания „Тийн воуг“, изтръгнаха Ариа от спомените й. Хана въртеше в ръцете си закопчалката на чантата си.

— Получих ново послание — призна тя, а очите й се стрелкаха из залата. — Който и да е А. — Келси или някой друг, — той наблюдава всяко наше движение.

След тези думи Хана рязко преметна чантата си през рамо, скочи от стола и се измъкна през вратата. Ариа се загледа в полюляващата се двойна врата и изведнъж я побиха тръпки. Може би Келси наистина беше А. — тя определено изглеждаше като излязло от релси момиче. Но как би могла да знае толкова неща за тях? Как би могла да разбере за Ямайка — и че Ариа е хладнокръвна убийца?

Зад гърба й се разнесе тихо покашляне и Ариа изпита острото усещане, че някой я наблюдава. Когато рязко се обърна, тя едва не се сблъска с Клаудия.

— Господи!

— Ш-ш-шт! — изсъска библиотекарката госпожа Нортън от мястото си в началото на залата и погледна строго Ариа.

Ариа примигна при вида на Клаудия, чието униформено сако изглеждаше поне с два номера по-малко и прилепваше плътно около щръкналите й гърди. Клаудия отвърна на погледа й, но вниманието й беше привлечено от бюрото. Веждите й се повдигнаха с любопитство. Ариа погледна надолу и забеляза титулната страница на ръкописа на Езра. Както и страницата с посвещението:

„На Ариа, която направи всичко това възможно.

Твой Езра“

Тя бързо покри страниците с чантата си от кожа на як.

— Какво искаш? — попита тя Клаудия.

— Трябва да поговорим за проекта по история на изкуството — прошепна Клаудия.

— Да се видим в сряда, в шест часа в „Уърдсмит“ — отвърна бързо Ариа, изпълнена с желание да се отърве колкото се може по-бързо от Клаудия. — Ще поговорим тогава.

— Хубаво — рече Клаудия с нормалния си глас, обърна се и се понесе към дъното на залата, където я чакаха Наоми, Райли и Кейт. Щом стигна до тях, четирите тихичко се разкикотиха. Наоми измъкна телефона си и показа нещо на екрана. Те погледнаха отново към Ариа и се разхилиха.

Ариа събра ръкописа на Езра и го напъха в чантата си, чувствайки се напълно разголена. Когато собственият й телефон иззвъня, главата на госпожа Нортън се опъна като на щраус:

— Госпожице Монтгомъри, веднага го изключете!

— Извинете — промърмори Ариа, ровейки в чантата си за телефона, който беше паднал на дъното. Когато видя екрана, сърцето й замръзна в гърдите. „НОВО СЪОБЩЕНИЕ ОТ АНОНИМЕН НОМЕР“. Тя си пое дълбоко дъх и натисна бутона за прочитане.

Какъв роман щеше да напише Езра, ако знаеше какво си направила?

А.

Ариа пусна телефона си обратно в чантата и огледа стаята. Кирстен Калън надигна глава от компютъризирания каталог. Наоми, Райли и Кейт все още се кискаха в ъгъла. Някой се шмугна между рафтовете, преди да успее да го види.

Хана беше права. Който и да беше А., той ги наблюдаваше отблизо и проследяваше всяко тяхно движение.

17.

Целувки в двора на църквата

Същата вечер Хана се спускаше по стръмния склон към тъмните прозорци на старата църква „Хънтли“, внушителна каменна сграда, която се издигаше върху дванайсет акъра земя в южната част на Роузууд. Някога църквата бе подслонявала богат възрастен железопътен магнат и неговия отбор фехтовачи-олимпийци. Железопътният магнат полудя, уби неколцина фехтовачи и избяга в Южна Америка. Скоро след това имението му беше превърнато в манастир, но хората твърдяха, че откъм най-високите кули продължават да се чуват звуци от фехтовка и призрачни, измъчени викове.

Токчетата на ботите й потъваха в разкаляната почва. По лицето я перна клонка. Две големи дъждовни капки улучиха челото й и кожата й настръхна, и непрекъснато й се струваше, че две огромни очи я гледат откъм дърветата. Къде й беше умът да се съгласи да се срещне с Лиъм тук? Защо въобще се съгласи да се среща с него?

Каква идиотка. Как може толкова безумно да се влюби в момче, за което не знае абсолютно нищо, и то само защото й бе направил няколко комплимента и се целуваше страхотно? Историята беше същата като с Патрик, а виж тя докъде я докара. Когато предишната вечер си беше тръгнала от „Рю Ноар“, тя се закле да остави всичко това зад гърба си — в никакъв случай нямаше да се занимава със сина на най-големия враг на баща й. А когато сутринта се срещна с татко си в „Старбъкс“, за да обсъдят успеха на флашмоб кампанията, той се мръщеше на нещо, написано във вестника. Хана надникна през рамото му; беше статия за Тъкър Уилкинсън и това колко пари дава за благотворителност.

— Все едно наистина се интересува от множествената склероза — промърмори под носа си господин Мерин. — Цялото му семейство е жива напаст.

— Не и децата му — изписка Хана преди да се усети и да млъкне.

Баща й я погледна остро.

— Всички в това семейство са еднакви.

Но оттогава досега в нея се трупаше болезнен копнеж. Тя не спираше да мисли за начина, по който я гледаше Лиъм, сякаш във вселената не съществуваше друго момиче. Как беше признал тайната на баща си, изглеждайки съкрушен и тъжен. Как искаше да я отведе в Маями, за да я има само за себе си. Как когато беше с него непоносимата самота, която изпитваше след скъсването с Майк, изчезваше и тя забравяше за А., Табита и Келси. Затова когато по-рано същия ден получи есемес от Лиъм, в който той я молеше да се срещнат тук — на достатъчно уединено място, за да не ги види никой, отбеляза тя — Хана не можа да не се съгласи.

Старото имение, превърнато в църква, се издигаше пред нея, огромна сграда с каменни стени, кули и антични цветни стъкла. Изрисуваните по прозорците свещи като че ли се взираха осъдително в Хана. Нещо изшумоля зад ъгъла и тя замръзна.

— Пс-с-т.