— Може би те е страх да се пробваш. Методът може да освободи някои вътрешни демони.

— Не ме е страх. — Спенсър скръсти ръце на гърдите си.

Бо се надигна от стола и се приближи до нея.

— Добре, значи не те е страх. Но го правиш, за да изкараш шестица, нали? А не защото театърът те интересува. Не защото си загрижена за целостта на пиесата.

Спенсър усети как се изчервява.

— Знаеш ли какво, нямам нужда от това.

Тя се завъртя и тръгна към изхода. Арогантен негодник.

— Почакай. — Бо я хвана за ръката и я завъртя към себе си. — Предизвиквам те. Според мен ти си добра, по-добра, отколкото осъзнаваш. Но освен това мисля, че можеш да преминеш и в следващото ниво.

Остра миризма на сандалово дърво погъделичка обонянието й. Спенсър погледна към големите му, топли пръсти, които бяха стиснали здраво нейните.

— Т-ти смяташ, че съм добра? — едва прошепна тя.

— Мисля, че си много добра — каза Бо с изненадващо нежен глас. — Но първо трябва да се освободиш от доста неща.

— Какви?

— Трябва да се превърнеш в лейди Макбет. Да откриеш онова специално място в себе си, за да разбереш мотивите й. Да почувстваш онова, което чувства тя. Да осъзнаеш какво би направила ти, ако се озовеш в нейното положение.

— Защо е важно какво бих направила аз? — възрази Спенсър. — Тя е героиня, измислена от Шекспир. Репликите й са написани на страницата. Тя помага в убийството на краля и седи тихомълком встрани, докато съпругът й избива всички, които застават на пътя му. След това откача.

— Добре, ти не би ли откачила, ако убиеш някого и пазиш ужасни тайни в себе си?

Спенсър погледна встрани и усети как на гърлото й засяда буца. Това далеч не беше отпускащо.

— Разбира се. Но никога не бих го направила.

Бо въздъхна.

— Приемаш нещата твърде буквално. Ти не си Спенсър Хейстингс, добро момиче, отличничка, любимка на учителите. Ти си убедила съпруга си да убие невинен човек. Ако не си била ти, тази мисъл може никога да не му мине през главата. Какво е усещането да си отговорна за толкова ужаси?

Спенсър улови една скъсана нишка на кашмирения си пуловер, смутена от изпитателния поглед на Бо.

— А ти как успяваш да се слееш с Макбет? Къде е специалното място, в което се оттегляш?

Бо отмести поглед.

— Няма значение.

Спенсър сложи ръце на хълбоците си.

Бо сви устни.

— Добре. Ако искаш да знаеш, като малък много ме биеха. — Гласът му изтъня. — Мислех твърде много как да си отмъстя. Там отивам. Мисля за… тях.

Спенсър отпусна ръцете си. Думите му увиснаха тежко във въздуха.

— Искаш ли да поговорим за това?

Бо сви рамене.

— Бяха едни задници от осми клас. Толкова исках да си отмъстя. Не е същото като амбицията на Макбет, но ми дава подходящото настроение.

Той прекоси всекидневната и започна да върти големия глобус. Раменете му се прегърбиха, главата увисна и той изглеждаше почти уязвим. Спенсър се размърда смутено.

— Ужасно съжалявам за това.

Устните на Бо се разтеглиха в крива усмивка.

— Предполагам, че двамата с теб имаме нещо общо, а? И ти си била тормозена.

Спенсър се намръщи. Никога не беше мислила за действията на А. като за тормоз, но и не беше нещо по-различно. И сега, като се замислеше, Тяхната Али също ги беше тормозила… макар да бе най-добрата им приятелка.

Тя вдигна глава и с изненада установи, че Бо отново я гледа. Двамата не свалиха погледи няколко продължителни секунди. И тогава, с едно неуловимо движение, Бо се озова до нея и я придърпа към себе си. Дъхът му ухаеше на мента. Спенсър беше сигурна, че ще последва целувка. И още по-странното бе, че тя копнееше за нея.

Лицето му се озова изкушаващо близо до нейното. Той плъзна ръце по гърба й, пръстите му се заровиха в косата й и тя потръпна от удоволствие. Но точно тогава той се отдръпна от нея.

— Това е един от начините да освободиш съзнанието си — каза тихо той. — Хайде сега. Чака ни работа.

Обърна се и излезе в коридора. Спенсър го проследи с поглед. Кожата й беше влажна, чувствата — объркани. Може би беше успяла да се освободи за миг, но едва ли щеше да успее да го направи по нужния начин, за да се свърже с лейди Макбет. Това би означавало да се изправи очи в очи с онова, което бе причинила на Табита. Да се изправи срещу вината си.

И изведнъж се запита в какво, за Бога, се забърква.

15.

Не получаваш онова, което виждаш

В неделя сутринта Емили извъртя прането си, почисти банята, прочете една глава от домашното по история и дори доброволно отиде с майка си на църква, само и само за да избегне едно телефонно обаждане. Но в два часа, малко след като закара Бет на летището за полета й до Тусон, изпрати я до залата за отвеждане на пътниците и после се прибра, тя знаеше, че вече е отлагала твърде дълго.

Най-накрая, изнервена до крайност, тя набра номера на Спенсър. Трябваше да й разясни някои неща. Беше го обмисляла хиляди пъти, но не можа да открие причина някой толкова готин като Кей, някой, с когото Емили веднага бе намерила общ език, някой толкова неориентиран и крехък като нея да бъде А.

— Емили — произнесе Спенсър след третото позвъняване.

— Здрасти. — Емили захапа силно нокътя на кутрето си и пулсът й изведнъж се ускори. — Хм, трябва да ти кажа нещо. Става дума за Келси.

Спенсър помълча.

— Какво за нея?

— Може и да ти прозвучи странно, но всъщност аз се запознах с нея онзи ден. На един купон. Съвсем случайно. Тя се представи като Кей, но когато онзи ден ти ми показа снимката, това определено беше тя.

Спенсър си пое рязко дъх.

— Да, тя понякога се представя така — Кей, от Келси. Защо не каза нищо снощи? Това е доказателство, че ни преследва!

Емили погледна към отражението си в огледалото. Челото й беше набърчено, а бузите червени, както винаги, когато в нея се бореха смесени чувства. Стори й се, че Спенсър я обвинява в укриването на важна информация — а може би Емили просто приемаше тона й по този начин, защото се чувстваше виновна по същата причина.

— Н-не знам защо не казах нищо — заекна тя. — Сигурно, защото е много мила — и срещата ни въобще не изглеждаше нагласена. Освен това мисля, че тя няма представа коя съм, нито не съм приятелка с теб. Невъзможно е да е А.

— Разбира се, че е А.! — извика Спенсър с такава сила, че Емили отдръпна телефона от ухото си. — Емили, тя със сигурност знае коя си! Иска да се добере до нас, не разбираш ли?

— Мисля, че просто те е обзела параноя — възрази Емили и се спря до прозореца, за да наблюдава малко паяче, което плетеше мрежата си. — И честно казано, не мога да си представя, че си я натопила така! Никога не бих те подкрепила. — Тя се сети за съжалението, което беше пробягало по лицето на Кей — на Келси, — когато разговаряха как нито един университет не я иска и срамът в гласа й, когато разказваше, че родителите й не й вярват.

Спенсър въздъхна.

— Както вече казах, и аз не се гордея с това. Нима ти се гордееш с онова, което направи миналото лято?

Емили потрепна. Това беше подло.

— Не си права — каза тя след миг, опитвайки се да прогони от мислите си собствените си проблеми. — А. е някой друг. Някой, който е бил в Ямайка.

— Кой, Али? — Спенсър се засмя безрадостно. — Тя е мъртва, Ем. Наистина. Виж какво, Келси наистина изглежда много мила — аз също я харесвах. Но тя е опасна. Стой далеч от нея. Не искам да те нарани.

— Но…

— Направи го заради мен, моля те. Келси носи проблеми. Тя търси отмъщение. — От другата страна се чу нечий глас. — Трябва да вървя — каза Спенсър след кратка пауза и затвори.

Емили впери поглед в екрана. Мислите бушуваха в главата й. Почти веднага след това телефонът й изпиука. Тя го погледна, очаквайки да види есемес от Спенсър. Но всъщност беше имейл от Кей — Келси.

„Днес следобед ще се видим, нали?“

Емили седна на леглото си и се замисли за прекараните с Кей мигове. През цялото време тя беше забавна, сладка, невероятна. Тя не беше А. В никакъв случай. Беше Истинската Али. Емили беше сигурна в това.

Тя натисна бутона за отговор. „Абсолютно — написа тя. — До скоро“.

Няколко часа по-късно Емили вървеше към Роузууд лейнс, старата зала за боулинг, над чийто вход грееше голяма неонова реклама на гюлле, помитащо десет кегли. Тя забеляза Келси — Емили се чувстваше глупаво заради това, че бе помислила, че Кей е истинското й име, докато всъщност това бе само инициал.

Приятелката й чакаше до вратата, облечена с дънки, дълга жълта туника и зелен анорак с качулка, обшита с кожа. Тя отпи голяма глътка от бутилката с минерална вода. Когато забеляза Емили, Келси подскочи, пъхна бързо нещо в златистата си чанта и устните й се разтегнаха в леко неестествена усмивка.