Sara Shepard - Безпощадно

Хана бавно се отдалечи, разстроена от срещата. Веднага след това Келси изтича до Спенсър и започна да й шепне нещо. Спенсър хвърли поглед към Хана и се засмя. Дори смехът й беше различен от обичайното, в него се усещаше нещо остро и грозно, и злобно.

Може би точно затова един месец по-късно Хана не почувства големи угризения заради натопяването на Келси. Сигурно тя беше причината Спенсър да се обърне към наркотиците и Хана просто спасяваше следващото момиче, което щеше да се хване на въдицата й. Точно по същия начин беше разсъждавала и в Ямайка, когато бяха решили, че са убили Али: ако не го бяха направили, Али отново щеше да започне да убива.

Но Табита не беше Али. А сега някой може би знаеше какво беше причинила на Келси.

Някой се надвеси над нея и Хана вдигна глава. Там стоеше Лиъм, още по-готин, отколкото на флашмоба. Беше облечен с раирана риза и дънки, които идеално му подхождаха. Вълнистата му коса беше пригладена назад и разкриваше изумителните му скули. Достатъчно й беше да го погледне, за да усети как я обливат вълни от удоволствие.

— Здравей — каза той и се усмихна широко и въодушевено. — Изглеждаш невероятно.

— Благодаря — отвърна Хана свенливо. — Ти също.

Тя се плъзна настрани, за да може Лиъм да седне до нея. Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си за прегръдка, която бързо премина в целувка. Музиката в заведението леко се усили. Няколко от момчетата в ъгъла се изсмяха силно и пресушиха чашите си.

Най-накрая Лиъм се отдръпна от Хана и се засмя смутено, прокарвайки пръсти през косата си.

— Държа да ти кажа, че не съм от момчетата, които придърпват момичета в задните улички, за да се натискат с тях.

— Ужасно се радвам, че го каза. — Хана въздъхна. — Аз също не съм такова момиче.

— Просто когато те видях и след като поговорихме… — Лиъм я хвана за ръцете. — Не знам. Случи се нещо вълшебно.

Ако някое друго момче го беше казало, Хана щеше да завърти очи и да си помисли, че й е писнало от евтини реплики. Но Лиъм изглеждаше ужасно откровен и уязвим.

— Дори не знам защо отидох вчера на площада — продължи Лиъм, без да сваля поглед от Хана, дори когато три много красиви, много слаби студентки с разголени рокли влязоха през въртящата се врата и се запътиха към бара. — Просто трябваше да се измъкна от общежитието. От дни стоях затворен в стаята си и се опитвах да забравя бившата си приятелка.

— И аз наскоро приключих една връзка — рече тихо Хана, мислейки си за Майк, макар че когато се опита да си представи лицето му, пред очите й се въртяха само някакви драсканици с молив.

— Можем да ги забравим заедно — каза Лиъм.

— Много приятелки ли си имал?

Лиъм сви рамене.

— Няколко. Ами ти? Обзалагам се, че момчетата те обожават.

На Хана й се прииска да изсумти. Но тя нямаше да му разкаже за провала с Шон Ейкърд и как двамата с Майк се бяха сблъскали и изгорели в пожара.

— Справям се — призна си тя.

— Но никой не е толкова специален като мен, нали? — ухили се Лиъм.

Хана игриво докосна върха на носа му.

— Мисля, че преди да стигна до този извод, трябва да те поопозная по-добре.

— Какво искаш да знаеш? За теб съм разтворена книга. — Лиъм се замисли за миг. — Когато става въпрос за какаовите бисквити на „Деъри куин“, съм като разгонена котка. Плача на романтични комедии и когато „Филис“ печелят Световните серии. Най-тъжното нещо в света беше, когато трябваше да занеса дванайсетгодишния ми мастиф при ветеринаря, за да го приспят и страшно, ама страшно много се страхувам от паяци.

— От паяци? — Хана се изкиска. — Горкото бебе.

Лиам погали с пръст една веничка от вътрешната страна на китката й.

— А ти от какво се страхуваш?

Изведнъж като че ли всички лампи в бара притъмняха. Хана усети нечий поглед от другия край на залата, но когато се обърна, никой не я гледаше. „От А.“ — й се искаше да каже на Лиъм. „От усещането, което изпитах, когато Табита поиска да ме бутне от покрива. От факта, че всъщност убих човек… и някой знае за това“. Но вместо да изрече тези неща, тя просто сви рамене.

— Ами, не обичам затворени пространства.

— А ако някой много, много силно желае да се озове в затворено пространство с теб? — Лиъм я прегърна и се взря в очите й.

— Сигурно няма да имам нищо против — прошепна Хана.

Те отново започнаха да се целуват. Хана не беше сигурна колко минути са минали и дори не чу звъненето на телефона в джоба на Лиъм. Най-накрая той се откъсна от нея, погледна екрана и потръпна.

— Майка ми звъни.

— Ще се обадиш ли?

Лиъм доста се поколеба, но накрая остави да се включи гласовата поща.

— В момента й е доста напрегнато.

Хана се притисна към него.

— Говори ли ти се за това?

Тя си мислеше, че Лиъм ще откаже, но той преглътна тежко и я погледна.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого за това? — Хана кимна. — Миналата година мама хвана татко, че си има любовница. Жената забременяла, но той й дал пари, за да направи аборт и да се махне.

Хана усети горчивина в устата си.

Лиъм затвори очи.

— Съжалявам, че те натоварих. Просто няма с кого да говоря за това.

— Няма нищо. — Хана докосна крака му. — Радвам се, че ми каза.

— Сега двамата се мразят. Ужасно е да ги гледа човек. Помня как някога те съществуваха само един за друг. От тях научих всичките си уроци за любовта… а сега се чувствам така, сякаш всичко е било лъжа.

— Хората се разлюбват — каза тъжно Хана.

Лиъм погледна към телефона си, после го пъхна обратно в джоба си и улови Хана за ръцете.

— Имам една идея. Искаш ли да се махнем за известно време оттук? Как ти се струва Саут бийч? Обзалагам се, че ще си великолепна по бански.

Хана се изненада от рязката смяна на темата, но положи всички усилия да се адаптира.

— Звучи ми страхотно. Обожавам океана.

— Мога да резервирам само за нас едно от наколните бунгала, директно във водата. Ще си имаме частен иконом, който ще ни сервира храната в леглото.

Хана се изчерви и се изкисна смутено при думата легло. Но макар това да беше лудост, тя се изкушаваше да приеме предложението на Лиъм. Той не само бе невероятен, а и Маями се намираше на милиарди километри от А.

Изведнъж, като по поръчка, телефонът й изпиука силно в чантата й. Тя раздразнено бръкна вътре, за да го изключи, но забеляза надписа на екрана. „ИМАТЕ ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. Пулсът й се ускори. Тя погледна към бара, за да провери дали някой я гледа. Около най-близкия му край се бяха събрали група момичета, които се кискаха на нещо. Барманът подаде питие и ресто на едно момче. Изведнъж тя забеляза как някой се шмугва зад завесите в дъното на залата. Фигурата не беше твърде висока и Хана усети, че той или тя са я наблюдавали.

— Само секунда — промърмори тя, отдръпна се от Лиъм и отвори съобщението. Стомахът й се сви, когато осъзна, че е от човека, който я плашеше ужасно.

Хана се намръщи. Шофьорската книжка? Какво толкова пишеше в нея, по дяволите? Че носи лещи за късогледство? Че е жител на Ню Джърси, а не на Пенсилвания?

Тя пусна телефона в чантата си и отново се обърна към Лиъм.

— Така. Нещо спомена за Саут Бийч?

Лиъм кимна и се плъзна към нея.

— Искам те цялата само за себе си.

А. може и да беше ужасяващ и плашещ, но Хана знаеше по-добре от всички, че информацията му обикновено е вярна. Какво щеше да стане, ако Лиъм имаше херпеси по цялата уста? Или се окаже, че има по-различен нос? Или — о, ужас! — ако Лиъм ужасно младееше и всъщност беше около четирийсетгодишен?

Тя се отдръпна от него.

— Знаеш ли, имам си едно правило — каза тя с треперлив гласец. — Преди да отида някъде на почивка с някое момче, първо трябва да видя шофьорската му книжка.

Устните на Лиъм се разтегнаха в смаяна усмивка.

— За щастие снимката ми в книжката е страхотна. — Той бръкна в портфейла си. — Ще ти покажа моята, ако ти ми покажеш твоята.

— Дадено. — Хана извади портмонето си „Луи Вюитон“ от чантичката и му подаде шофьорската книжка, която бе извадила само няколко месеца по-рано. Лиъм й подаде своята. Когато Хана огледа снимката му, тя усети вълна от облекчение. Той изглеждаше страхотно. Никакви херпеси. Никакви променени носове. Той беше с две години по-голям от нея, а не около четирийсетте. Тя огледа останалото. Очите просто пробягаха по името му, но изведнъж тя се сепна и го прочете отново.

Лиъм Уилкинсън.

Сърцето й се качи в гърлото.

Не. Не можеше да бъде.

Но когато отново го погледна, доказателството стоеше пред очите й. Той имаше същите кафяви очи като на Тъкър Уилкинсън. Същата мързелива, доволна усмивка. Дори гъстите им вежди бяха еднакви.