Sara Shepard - Безпощадно

По-късно същия следобед Спенсър паркира мерцедеса си на алеята пред къщи след дългото учене в обществената библиотека в Роузууд.

— „Лъка на смелостта си изпъни, и няма да пропаднем“ — изрецитира тя. Това беше откъс от речта на лейди Макбет, в която тя убеждаваше съпруга си да убие крал Дънкан. „Когато Дънкан, уморен от пътя, захърка здраво…“

Изведнъж главата й се изпразни от съдържание. Какво идваше след това?

Тя превключи лоста на паркиране. Направо беше бясна. В десети клас, докато учеше за теста CAT, работеше като доброволка в роузуудската благотворителна кухня, играеше хокей на трева и посещаваше шест различни кръжока, беше успяла да наизусти всичките си реплики от „Укротяване на опърничавата“ за нула време. Колкото и да й беше неприятно да достави удоволствието на Бо да я обучава на следващия ден, тя може би наистина имаше нужда от това. Спенсър си пое дълбоко дъх, както се беше научила на курса по йога, уви се в палтото си и грабна от съседната седалка златистата си чантичка „Диор“, която си беше купила като подарък заради приемането в „Принстън“.

Когато се измъкна от колата, едва не се блъсна в паркирания отляво черен рейндж роувър. Погледна намръщено лъскавите му хромирани джанти, навигационната конзола и жизнерадостния стикер на бронята с надпис: „Горд родител на почетна ученичка в «Сейнт Агнес»“. Господин Пенитисъл притежаваше цяла орда возила, но рейндж роувърът не беше от тях. Което означаваше, че имат гости.

Когато отвори входната врата, тя дочу мек глас откъм дневната, последван от момичешко кискане. Спенсър потисна един стон. Амилия определено беше взела твърде на сериозно директивата на госпожа Хейстингс „Чувствай се като у дома си“. Почти всеки ден канеше приятели и всяка нова гостенка изглеждаше още по-голяма зубрачка от предишната.

Спенсър тръгна по коридора, вдигайки колкото се може повече шум, за да покаже на Амилия, че идва. И разбира се, когато влезе в дневната, където се намираха гигантският телевизор и удобните кръгли дивани, Амилия вдигна поглед към нея. В скута си държеше лъскава черна флейта — типичният аксесоар на зубъра. Из стаята се виждаха още десетина момичета с музикални инструменти в ръце. Смотанячки.

— Какво става тук? — попита раздразнено Спенсър.

— Благотворителната група за камерна музика на „Сейнт Агнес“ — отвърна Амилия със същия раздразнителен глас. — Забрави ли, че ви казах за концерта? Вероника разреши да репетираме тук.

Спенсър мразеше Амилия да нарича майка й Вероника, сякаш бяха дружки на някое коктейлно парти. Тя се накани да й отвърне с рязка реплика, но тогава забеляза червенокосото момиче, което седеше на един от диваните. В първия момент се стресна. После погледна още веднъж. Сякаш бе видяла призрак.

— К-келси? — заекна Спенсър.

— Спенсър. — Момичето прибра цигулката обратно в калъфа й и примигна, сякаш също не можеше да повярва на очите си. — Леле. Отдавна не сме се виждали.

Стаята се завъртя. Това беше Келси Пиърс, приятелката на Спенсър от лятното училище в „Пен“. Същата, чийто живот беше съсипала.

Спомените я върнаха в бара, където двете се бяха запознали. Финиъс беше отвел двете в малката тоалетна отзад. Стените бяха изписани с графити, а в ъгъла имаше мръсна тоалетна и умивалник с шкаф. В помещението миришеше силно на повърнато и вкиснала бира.

Финиъс бръкна в джоба си и подаде на всяко момиче по едно бяло хапче.

— Ето как ще изкарате шестици на изпитите си.

— Какво е това? — Спенсър извърна глава. Не си падаше по хапчета. Не пиеше дори аспирин против главоболие.

— Нарича се „Лесно шест“ — обясни Финиъс. — Невероятно е. Часове наред те поддържа концентриран. Само с негова помощ успях да изкарам първата година.

— Откъде го взе? — попита Келси с треперещ глас.

— Има ли значение? — Финиъс се облегна на мивката. — Готов съм да ви дам да го опитате. Да споделя богатството си, един вид, нали?

Той отново им предложи хапчетата. Спенсър облиза устните си. Беше чувала за „Лесно шест“, разбира се, но само от глупавите обяви по телевизията и от флаерите, които бяха разлепени по вратите на тоалетните в „Роузууд дей“. Но думите на Финиъс кънтяха в ушите й. Часове наред те поддържа концентриран. Спенсър нямаше представа как ще изкара четири курса за шест седмици. Може би отчаяните времена се нуждаеха от отчаяни мерки.

Тя си пое дълбоко дъх, протегна ръка, грабна хапчето от шепата на Финиъс и го пъхна под езика си.

— Няма да съжаляваш. — Финиъс се обърна към Келси. — Ами ти?

Келси загриза нокътя на палеца си.

— Не знам. Когато бях по-малка, ме хванаха с наркотици. Опитвам се да стоя по-далеч от такива неща.

— Няма да загазиш — каза Финиъс.

— Никой няма да разбере — подтикна я Спенсър.

Келси продължи да се поклаща напред-назад на токчетата си. Гледаше като коте, попаднало в капан, също както гледаха Емили, Ариа, Хана и Спенсър, когато Тяхната Али ги предизвика да поплуват в Езерото на кълвачите, където полицията беше открила труп.

Най-накрая Келси протегна ръка.

— От малко няма да боли, нали? — Финиъс пусна хапчето в шепата й и тя го преглътна. — За пълно шест на изпитите!

Шест седмици по-късно Спенсър имаше само шестици. А Келси, благодарение на Спенсър, се намираше зад решетките.

— Да направим почивка — каза в този миг Амилия. Спенсър се върна в настоящето и огледа музикантките. Някои протягаха ръце над главите си. Други извадиха телефоните си и започнаха да пишат съобщения.

Келси прекоси стаята и се доближи до Спенсър.

— Като близначки сме — каза тя и взе една златиста чанта, която бе оставена до вратата. Беше същата „Диор“ като на Спенсър. — Е… отдавна не сме се виждали.

— Ами да — отвърна предпазливо Спенсър, въртейки нервно едно от месинговите копчета на ръкава на сакото си.

Часовникът във фоайето удари кръгъл час. Келси гледаше втренчено Спенсър и сякаш прогаряше кожата й с поглед. Стомахът на Спенсър се сви от притеснение. Тя не беше виждала приятелката си от онзи ден в полицейския участък.

Някой се прокашля. Спенсър се обърна и видя, че Амилия ги гледа с любопитство. Тя тръгна по коридора към кухнята, махвайки с ръка на Келси да я последва — последното нещо, от което се нуждаеше, бе Амилия да слухти наоколо. Кухнята ухаеше на свеж розмарин, който майката на Спенсър започна да слага във вази, след като разбра, че това е любимият аромат на господин Пенитисъл.

— Не знаех, че свириш. — Спенсър посочи лъка, който Келси стискаше в ръка почти като оръжие.

Келси погледна надолу.

— Свиря от малка. Оркестърът на Амилия изнася благотворителни концерти, а моят надзорник смята всички участия в благотворителни събития за общественополезен труд.

— Надзорник ли? — изтърси Спенсър, преди да се усети.

Келси я погледна предпазливо.

— Нали се сещаш. Заради онова, което се случи в „Пен“.

Спенсър отвърна поглед.

— Чула си, нали? — Келси стоеше вдървено, а лявата й ръка, с която държеше лъка, беше здраво стисната в юмрук. — Трябваше два месеца да изкарам в поправително училище. Ти извади голям късмет, че ти се размина само с предупреждение. — Тя повдигна вежди. — Как успя да го направиш?

Температурата в стаята рязко се вдигна с двайсет градуса. Спенсър се страхуваше да погледне Келси в очите. Чувстваше се объркана — винаги бе предполагала, дълбоко в себе си, че Келси знае кой е подхвърлил наркотиците в стаята й и е казал на полицаите за миналото й. Ами ако не знаеше?

Когато Спенсър отново вдигна глава, Келси продължаваше да я гледа.

— Както и да е, чух, че са те приели в „Принстън“. Поздравления.

Спенсър трепна.

— К-как разбра за „Принстън“?

— Едно птиченце ми каза — отвърна весело Келси.

„Амилия ли?“ — искаше да попита Спенсър, но не можа да отвори уста. Келси също искаше да кандидатства в „Принстън“, но университетът едва ли щеше да изпрати поздравително писмо в стаята в поправителното училище. Но пък нали бяха изпратили такова по погрешка на Спенсър.

— Келси? — разнесе се носовият глас на Амилия откъм дневната. — Трябваш ни! Ще свирим отново Шуберт!