— Да поздравим Том Мерин!

Господин Мерин излезе на подиума и махна с ръка, а тълпата наистина го приветства с викове.

Хана се потопи в атмосферата. Може би това щеше да спечели изборите за баща й. Може би Хана има бъдеше в кампанийния мениджмънт. Тя си се представи на корицата на „Венити феър“ в лъскав костюм на Армани. Как посещава Белия дом. Вози се на „Еър форс едно“, носи големи слънчеви очила „Джаки О“…

— Бандата не е лоша — разнесе се нечий глас.

Хана подскочи. До нея стоеше високо момче с вълниста кестенява коса, тъмни вежди над благите, блестящи кафяви очи и квадратна като на супер героите челюст. Той беше облечен с избеляла синя тениска, на която имаше надпис ХАЙД, тесни дънки и поизтъркани кецове „Спери топ-сайдър“. Освен това беше застанал достатъчно близо, за да помирише одеколона му „Том Форд“, който бе нейният абсолютен фаворит. Момчето някак си й изглеждаше познато, но не беше сигурна защо. Може би го е сънувала. Определено беше готин.

— Знаеш ли как се казват? — попита момчето, без да сваля очи от Хана.

— Ами „Егплант суперкар“ — отвърна тя, несъзнателно завивайки кичур от кестенявата си коса около пръста си. Слава Богу, че наскоро беше освежила цвета й във фризьорския салон в мола „Кинг Джеймс“.

— Харесват ми. — Момчето пъхна ръце в джобовете си. — В „Хайд“ обикновено няма такива яки неща. Дори мисля, че бяхме избрани за Най-скучния университет в няколко списания.

Хана си пое дъх и се накани да му каже, че би трябвало да благодари на нея за организирането на концерта, но внезапно между тях се врязаха три едри момчета с бири в ръце. След като преминаха, момчето отново си проправи път до Хана.

— Не ти ли се струва, че вокалистът прилича точно на Бърт от „Улица Сезам“? — попита той, сочейки момчето с дългата глава. То беше прегърнало микрофона така, сякаш бе влюбено в него.

— Абсолютно — изкиска се Хана. — И аз си го мислех същото.

— Разбира се, точно аз не би трябвало да казвам такива неща — рече смутено момчето. — Докато бях малък ми викаха Хари Потър.

— Наистина ли? — Хана вирна глава и го огледа внимателно. Той беше висок, но не прекалено, а крайниците му бяха дълги, без да са твърде кльощави. — Не виждам особена прилика.

— Тогава носех очила с телени рамки. Сам си ги избрах в оптиката. Човек би си помислил, че майка ми ще прояви здрав разум, но тя всъщност даже ме подтикна да си ги взема.

Хана се засмя.

— Когато аз носех очила, бях си избрала пластмасови рамки на цветчета и розови стъкла. Изглеждах като болна от нещо. Снимката ми от трети клас е ужасна.

— Не ме карай да започвам с училищните снимки. — Момчето потрепна. — На снимката ми от пети клас носех зъбни скоби с черни гумени ленти. Изглеждах така, сякаш от устата ми тече катран.

— А моите бяха в розово и зелено. Кошмар. — Думите се лееха от устата на Хана преди да успее да се спре, а откровеността й изненада самата нея. Тя никога не признаваше доброволно каква смотанячка е била някога, особено пред някой толкова сладък. Но в това момче имаше нещо топло и подканящо, което всъщност правеше оплакванията забавни.

Той се изпъна и я погледна предизвикателно.

— Добре, аз бях твърде кльощав като малък. С хлътнали гърди, винаги ме избираха последен в отборите по физическо. Да видим дали ще можеш да надминеш това.

— Аз бях пълна. — Хана се засмя нарочно. — Дебела, всъщност. В сравнение с приятелките ми изглеждах като животно. Дори веднъж татко ме нарече „прасчо“ — все едно е казал нещо смешно. — Тя затвори очи.

— А мен ме наричаха плашило. Анорексик. Изрод.

— И какво? Аз бях Слончето Нели. Хана Дебелана. — Жегна я обида. Всъщност Тяхната Али й беше измислила тия прякори, докато бяха приятелки.

Момчето протегна ръка и докосна китката й. Усещането бе наелектризиращо.

— Обзалагам се, че вече никой не те смята за смотанячка, а?

Тя преглътна тежко и го погледна.

— Нито пък теб.

Тълпата отново се размърда, като този път ги тласна един към друг. Хана залитна настрани и момчето плъзна ръка през кръста й. Когато околните се залюляха за пореден път, двамата не се разделиха. Хана вдъхна аромата му и сърцето й се качи в гърлото. Той облегна брадичка на главата й. Хълбокът му се притисна към кръста й. Тя усещаше гладките му твърди гърди под тениската. Нещо дълбоко в нея запърха и я заля вълна от топлина. Когато той се наведе да я целуне, тя беше поразена. Но целувката беше толкова хубава, толкова на място, че не можа да не му отвърне.

После двамата се откъснаха един от друг и се погледнаха в очите. Момчето изглеждаше също толкова шокирано. Той се прокашля.

— Искаш ли…

— Мисля, че трябва… — каза едновременно с него Хана.

Двамата спряха и избухнаха в смях. Той я хвана за ръката и я поведе през тълпата, докато не се озоваха в една тъмна алея между университетската сграда и едно интернет кафе, наречено „Мрежата“. Те тръгнаха по нея, хванати за ръце, препъвайки се в празни кашони и захвърлени кутийки от кола и бира. Момчето спря, притисна Хана към стената и започна да я целува трескаво. Хана отвръщаше на целувките му, вкусваше леко солената му кожа, докосваше стегнатите мускули на ръцете му, заравяше ръце под тениската му. Никога досега не се беше чувствала толкова запленена.

Най-накрая двамата се откъснаха един от друг, дишайки тежко.

— Леле — прошепна момчето, останало без дъх. — Това е… лудост.

— Знам — отвърна Хана.

Той я хвана за ръцете.

— Как се казваш?

— Хана.

— Аз съм Лиъм — рече той.

— Това е най-красивото име, което съм чувала — промърмори тя отнесено, без дори да осъзнава какво изрича. Не знаеше какво прави тялото й. Баща й беше излязъл на сцената и изнасяше реч за гласуването и промяната към по-добро и всякакви подобни оптимистични политически обещания. Хана знаеше, че трябва да е там, да бъде добрият кампаниен стратег, но не можеше да се откъсне от прегръдката на Лиъм. Тя искаше да остане до края на живота си в затънтената алея заедно с него.

9.

Емили си има образец

— Усмихни се! — Кей придърпа Емили към себе си и насочи срещу тях камерата на телефона си, докато двете стояха под огромния навес на „Електрик фактъри“, клуб в центъра на Филаделфия — след час на сцената излизаха „Дъ Чембърмейдс“, любимата група на Кей. Емили се усмихваше, когато светкавицата проблесна, а после Кей погледна към екрана.

— Много си сладка! Сестра ти ще я хареса.

Кей натисна няколко бутона и изпрати снимката на Бет, която беше излязла с приятел, но беше настояла Емили да отиде сама.

— Кей иска теб — подтикна я тя. — Гарантирам ти, че до края на вечерта двете ще сте заедно.

Всъщност Емили беше във възторг, когато Кей й се обади сутринта и я попита дали иска да излязат. Единственото, за което можеше да мисли, бе наелектризиращата целувка на партито, танцуващата Кей и онова, което беше казала в края на вечерта: „Ще умра, ако не станем приятелки“. В това момиче имаше нещо опасно и непредсказуемо. Присъствието й даваше на Емили същото прекрасно усещане за нещо забранено, което получаваше, когато заедно с Али гледаха филми, забранени за деца; те не бяха допускани в дома на семейство Фийлдс, което само засилваше любопитството й. Когато малко по-рано двете с Кей се срещнаха във фоайето, тя беше приятно изненадана: без роклята на русалка и зелената перука Кей беше дори още по-готина, отколкото си беше представяла Емили. Тя имаше дълга червеникава коса, която стигаше почти до кръста й. Сивата й тениска прилепваше към тялото, подчертавайки щръкналите й гърди и плоския корем. Когато видя Емили да се появява сред тълпата, очите на Кей грейнаха, сякаш и тя хареса онова, което вижда.

Портиерът скъса билетчетата им и двете момичета бутнаха входната врата.

— Питиета — каза твърдо Кей, заобикаляйки група хлапета, струпани пред сцената. Те се наредиха зад две момичета с еднакви тениски на „Дъ Чембърмейдс“. Странно, че членовете на групата бяха само момчета — и то готини. Емили си беше представяла момичета в униформи на камериерки.

— Откъде научи за тази група? — попита тя.

— Чух ги по „Пандора“ миналото лято. — Кей завъртя кичур коса около пръста си. — Преживявах труден период.

Емили докосна обеците от пера, които висяха на ушите й.

— Какъв труден период?

Кей погледна към подредените край стената тонколони.

— Известно време бях далеч от дома. Всъщност това е доста отегчителна история.

— Знам всичко за трудните периоди — призна си Емили, навеждайки глава. — И нашите ме изпратиха надалеч. Отидох да живея в Айова с братовчедите ми. Беше ужасно и избягах.

Очите на Кей се разшириха.

— Добре ли си сега?

Емили сви рамене.

— Да. Но преживях и други неща. Ако нашите разберат, няма да ми се размине само с отпращане надалеч. — Тя затвори за миг очи и се опита да си представи реакцията на майка си, ако разбере, че Емили е била бременна, но просто не можа да си представи нищо по-крайно от това главата на майка й да експлодира. И дори не посмя да си помисли какво би последвало, ако разбереше за Табита.