След като цял живот съм била заобиколена от евтини мебели от „Икеа“, сега съм почти в шок. Истински мебели! Все неща, които сякаш са взети от някой музей, казвам си аз, докато прокарвам ръка по една от вратичките на гардероба и усещам гладкото старо дърво.

Прекъсва ме звънът на мобилния ми телефон. Грабвам чантата от кувертюрата, започвам трескаво да ровя в нея, за да открия телефона, преди да е спрял. Може да е само един човек.

— Buenos dias.7

— Стела! — провиквам се аз ухилена. Да си независима, импулсивна и все разни подобни въздействащи прилагателни е чудесно, но няма нищо по-хубаво от това да ти звънне най-добрата ти приятелка, когато си на непознато място. — Страшно се радвам, че ми звънна. Казвай какво правиш?

— Напивам се — смее се тя. — Тук е ранна утрин, току-що пристигнахме, но текилата ме държи будна. — Тя млъква, за да сръбне шумно, и в далечината долавям невъобразим хаос от музика и смях. — Как е при теб?

— Супер — отвръщам ентусиазирано аз и се опитвам да не мисля за неприятната случка с англичанина. — Кажи ти.

— Страхотно е. Бели пясъци, двайсет и седем градуса, пълно е с мъже, да не говорим, че правят най-хубавите маргарити на света. Тази ми е… ами… май им загубих бройката. — Тя избухва в пиянски смях.

— Ние пък току-що се настанихме в един невероятен хотел… — Надничам през прозореца и ахвам. — Намираме се сред великолепна местност — продължавам аз, загледана в ширналите се поля, осеяни с овце и на места с каменни дувари. Все едно съм попаднала на гигантска шахматна дъска.

— Сериозно? — мънка Стела.

— А мебелите са направо антикварни. — Тръшвам се на кувертюрата и се подпирам на лакти.

— Сериозно?

Вече ми е ясно, че Стела не ме слуша. Вероятно точно в този момент античните мебели не я интересуват особено. Ако изобщо е проявявала интерес.

— Както и да е, тук е обяд, така че ще похапнем по нещо, след това отиваме да разглеждаме забележителности — обяснявам аз бързо.

— Срещна ли вече мечтания господин Дарси? — шегува се тя.

— Ха, ха, много смешно — отвръщам. Протягам ръка към несесера ми с тоалетните принадлежности и вадя дезодорант. — Не съм, но се запознах с един съвършен кретен.

— Готин ли е?

— Пълен досадник.

— Ама готин ли е? — настоява тя.

Замислям се за момент и си го представям в износеното кадифено сако, накриво закопчаната риза, под която сигурно се крият доста натрупани сланинки, а също и рошавата му коса, която определено има нужда от подстригване.

— Не, няма начин да го наречеш готин — отвръщам убедено аз.

— Хм. Съвършените кретени обикновено са готини — заявява силно изненаданата Стела. — Жалко. Един ваканционен флирт щеше да ти се отрази добре.

— Добре ли? — Потръпвам, като си представям флирт с господин Дръвник. — Не, благодаря. Както и да е, вече съм отписала мъжете. Искам да прекарам една спокойна ваканция и да наваксам с четенето.

— Не забравяй да се оглеждаш. Заради някакви провалени срещи…

— Някакви ли?

— Престани, Емили. Живей за мига. Не си ли чела „Силата на сегашния момент“?

Чакай малко. Тя да не би да каза онова, което ми се струва, че каза? Откакто познавам Стела, тя чете само хороскопа си и етикетите на дрехите, за да знае на каква температура да ги пусне в пералнята.

— Не съм. Хубава ли е? — питам силно впечатлена аз.

— Аз лично не съм я чела — признава тя. — Но се запознах с един, който ми разказа. Не трябвало непрекъснато да се тормозим какво ще стане в бъдеще, а да оставим нещата, които трябва да се случат, просто да се случат.

— Кой е той? — питам подозрително аз. Да не се тормозим какво ще стане в бъдеще и да живеем за мига означава, че въпросният някой се опитва да вкара Стела в леглото.

— Казва се Скот — обявява доволно тя. — Искаш ли да му кажеш здрасти?

— Няма нужда — бързам да отвърна аз. Много мразя, когато някоя приятелка ми натресе непознат тип да се запознаваме по телефона. Добре де, ясно ми е, че двамата са в някой полутъмен бар, наливат се с алкохол, тя се опитва да привлече мъжкото внимание, а аз до момента така и не мога да разбера къде му е кефът? За мен никога не е кеф. В деветдесет процента от случаите, когато се чуваме, аз съм си вкъщи, намъкнала старото провиснало долнище на анцуга, и пера разни дрехи. Пера на ръка! Последното, което имам желание да направя, е да проведа тъп до безумие разговор с някакъв тип, когото не съм виждала никога през живота си и с когото нямам абсолютно нищо общо.

Не, имам, приятелката, с която той иска да преспи.

— Хайде де, той е до мен…

— Не, виж…

Закъснях. Чувам я как подава телефона. Сърцето ми започва да блъска. Моля те, който и да си ти, откажи й.

— Казвай — сопва се мъжки глас.

— Здрасти — мръщя се аз. — Казвам се Емили.

— Скот — изръмжава той.

Следва неловко мълчание. Чудя се какво да кажа.

— С какво се занимаваш, Скот? — питам сковано аз. Господи, говоря като майката на Стела.

— Ходя по партита — избухва в гръмък смях той.

Свивам се още повече и продължавам да питам:

— Забавляваш ли се?

Защо просто не лепна едно „сладурче“ накрая и да пратя всичко да върви по дяволите.

— Много е яко, а приятелката ти Стела е самият хитър връх. Добре, няма да правя преценки. „Яко“ и „самият хитър връх“ са съвсем обичайни ежедневни изрази.

— Леле, как се кефи, кат тръгне да куфее — изревава той.

Няма да стане. Ще правя преценки колкото си искам. А Скот е пълен кретен.

— Би ли върнал телефона на Стела? — моля аз, но се налага да крещя, защото той вие като куче.

Чувам някакво шумолене, след това долита гласът на Стела.

— Ем?

От една страна, съм облекчена, но, от друга, знам какво следва.

— Кажи какво мислиш? — прошепва тя.

— Много ми е трудно да преценя по телефона — отвръщам тактично аз.

— Той има много успешна кариера. Има си рекламна агенция — доверява ми тя. — И е страшен красавец.

— Сигурно — съгласявам се аз. Че кой няма да е див красавец, след като цяла нощ си се наливала с маргарити? Веднъж целунах собственото си отражение в огледалото в дамската тоалетна.

— Страшно е забавен, Ем. Много е шантав и ме кара да се смея. Познавам го от два часа. Имам чувството, че между нас се поражда връзка.

Мама му стара! Това вече не е добре. Опитвам се да я върна към действителността.

— Чувала ли си се с Фреди? — питам аз с надежда.

— Да, изпрати ми поне десет есемеса, за да пита дали съм пристигнала, как е хотелът, дали съм добре…

— Колко е мил — натъртвам аз. — Имаш късмет. Фреди наистина държи на теб.

— Ще ми се да не държеше чак толкова, защото ме побърква — мърмори недоволно Стела. — Не може ли да ме остави на мира, за да си карам спокойно ваканцията?

— Въпреки че говориш така, знам, че ще ти липсва, ако не ти се обажда.

— Как ли пък не.

— Добре, както кажеш — предавам се аз. — Само че внимавай какво си пожелаваш…

Предупреждението ми се удавя в пиянски кикот. Започвам да се дразня. Тя чу ли поне една дума от онова, което казах? Оставам заслушана. Не може да бъде. Тя да не би да се целува със Скот?

— Стела? — викам я аз.

— Кажи — отвръща разсеяно тя.

По дяволите! Те двамата наистина се целуват.

— Ще ти звънна по-късно.

— Добре — съгласява се веднага тя. — Забавлявай се в музея.

Господи, чувствам се като последната смотанячка.

— Не е музей, тук Джейн Остин… — започвам аз, но млъквам, когато чувам пъшкането на Стела. Господи! Имам чувството, че съм набрала някой секс телефон.

— Добре… пази се.

— Да… чао.

Затварям с огромно облекчение и си поглеждам часовника. Както обикновено съм закъсняла, затова само си слагам малко гланц на устните, грабвам си палтото и дръпвам ръчната чанта. Навеждам глава, за да не се ударя във вратата, затварям, врътвам ключа и тръгвам по мрачния коридор. Зървам отражението си в огледалото на площадката и спирам. Косата ми е провиснала, а бретонът е щръкнал като метла, наелектризиран от мохерния шал. Издухвам кичурите от лицето си, но те бързо се връщат на място.

Мръщя се. Понякога мразя дългата коса. Толкова разправии са да срешеш оплетените краища, докато се къпеш, да не говорим, че задръстват канала и трябва да ги изгребваш с пръсти. Да не споменавам и какво състояние профукваш за балсами, серуми и разни ампули с подхранващи масла. Запасила съм се с цял шкаф такива продукти, а косата ми продължава да си е същата — до раменете, тъмнокестенява, с цъфнали краища, заради които всеки фризьор, при когото отида, започва да цъка възмутено с език. Не знам защо не я отрежа. Май точно това ще направя. Две думи: Сиена и Милър8.

Не че има някакво значение как изглежда косата ми. Тук никой не ме познава, така че няма никаква нужда да се напрягам и притеснявам. Въпреки това няма да е зле да наведа глава и…

— Ъъъ, извинете.

Чувам глас зад себе си в мига, в който се виждам в огледалото. Виждам три неща:

1. Косата е размазала гланца по лицето ми и приличам на картина на Джаксън Полък9.

2. Кръвта се е качила в главата ми и вените около очите ми са изпъкнали, а цялото ми лице е поаленяло.

3. Господин Дръвник е точно зад лявото ми рамо.

Господи! Колко ли време е стоял там?

Безкрайно смутена, че съм хваната, докато размятам буйна грива, усещам как две червени петна се опитват да прогорят бузите ми. Обръщам се и с всичкото самообладание, на което съм способна, избърсвам гланца от бузите си, след което небрежно подхвърлям:

— Да. Искаш ли нещо?

Затворил е едното си око и разтрива ъгълчето с палец.

— Искам да не навираш косата си в лицето ми — оплаква се той.

— Извинявай… — започвам аз, но той ме прекъсва:

— Не гледаш ли какво правиш? За малко да ми извадиш окото — сопва се той.

Обзема ме раздразнение.

— Жалко, че ти се е разминало със „за малко“. По дяволите, обикновено мерникът ми е по-добър — отвръщам аз, преди да успея да се въздържа. Но той се държи толкова противно, че има нужда да вкуси от собственото си лекарство.