Ти майтап ли си правиш, Емили? Градът, който никога не спи ли? Шум и блъсканица ли? Ти си не по-малко любопитна от Мейв.

Сграбчвам облегалката пред мен и се надигам, за да зърна възрастната дама. Оказва се, че не е никаква възрастна дама. Това е той. Мъжът от реното.

Нещо в мен потрепва и ако не се познавах по-добре, щях да реша, че съм развълнувана. Не е възможно той да… Просто не мога да повярвам. Наистина ли него сме чакали?

Грешка. Той е потънал в разговор с госпожица Сотин, екскурзоводката ни, която му показва часовника си и се мръщи, а той ръкомаха оживено и се опитва да си натъпче ризата в панталоните, но тя отказва да остане вътре.

В този момент забелязва Ърни, шофьора ни, и спира по средата на изречението, за да го погледне намръщен. Леле, този тип е в шизофренично настроение. Обръща се и изтрополява по пътеката, лаптопът се удря в хората ту отляво, ту отдясно, докато той се придвижва назад. Неочаквано погледите ни се срещат и аз се усмихвам приветливо.

Той се намръщва още повече.

Какво, по…

Възмутена съм. Какъв дръвник! Аз просто се опитвах да се държа мило. Вбесена му отвръщам със същия страховит поглед. Той отминава и се тръшва на свободната седалка. Облягам се назад, настръхнала от презрение. Шофьорът пали автобуса и докато излизаме от паркинга, решавам да не му обръщам никакво внимание.

Дори да е красавец ли, обажда се предателско гласче в главата ми.

За частица от секундата се поколебавам, но това е само за частица от секундата. Какво като е хубавец? Това не променя нищо. Пак си е дръвник и аз няма да му обръщам внимание. Ама никакво внимание. Така ще бъде през цялата седмица. Само гледайте.

Пета глава

Сигурно съм задрямала, защото когато отворих очи, забелязах, че сме на магистралата — опа, много се извинявам, на аутобана — и сме някъде из Хампшир, на едно от най-тесните шосета, които съм виждала. Покрай нас профучават живи плетове, нижат се бели и зелени петна, ширнали се под сивото небе. Все още пръска и капките се стичат по стъклата, така че всичко навън прилича на протекъл акварел.

— Това е провинцията, която Джейн Остин е опознала още като дете… — Гласът на екскурзоводката звучи по микрофона. — И тя отразява познатите картини в много от романите си.

Настъпва оживление, когато всички се навеждат към прозорците. Влизаме в малко селце. Редици къщи от червени тухли опасват пътя и от двете страни, прозорците им блестят. Ние ги зяпваме, обзети от вълнение. Точно така си представях всичко. Ето я и поляната в центъра на селото с езерце за патиците, има дори истински патици, точно както си му е редът.

Наблюдавам ги как се плискат, как топват човки във водата и пернатите им дупета щръкват. Усмихвам се и се сещам за Сентрал Парк. Патиците, изглежда, обичат да им стърчат дупетата, независимо дали са в Англия или в Америка.

Те остават зад нас, ние завиваме и точно отпред виждам истински английски пъб. Господи, това трябва да е истински сламен покрив. Надписът наистина ли гласи „При старците“?

Лепвам се към прозореца и не мога да повярвам. Имам чувството, че съм заспала и съм се събудила преди двеста години. Наоколо не се вижда нито един хамър, нито един „Макдоналдс“, нито пък „Старбъкс“. Заобиколени сме от калдъръмени улички, наблизо е селската църква, хората са наклали истински огньове, ахкам аз, докато наблюдавам как димът излиза на спирала от комините. Наистина имам чувството, че тук се снима филм. Просто не мога да повярвам, че това не е фасада, направена специално за туристите, която ще бъде махната веднага щом отминем и ще я сложат, когато наближи следващият автобус с туристи.

— А сега, дами и господине… — прекъсва мислите ми гласът на госпожица Сотин и аз се обръщам напред.

Господине ли? Какъв господин е този, мисля си недоволно аз, когато си спомням какъв език държеше „господинът“ одеве. Извръщам се леко през рамо към виновника за закъснението ни. Той тъкмо се прозява и ме хваща, че съм го зяпнала. Оплезва ми се.

Тоя на колко години е? Да не е на пет?

Преструвам се, че гледам нещо зад него, но едва сега забелязвам, че той е на последната седалка и зад него се намира само тоалетната, и ми става неудобно. Въпреки това съм прекалено горда и не мога да му позволя да си въобрази, че ме е хванал, затова продължавам да гледам надписа „Свободно“, сякаш е най-интересното нещо, което съм виждала. Госпожица Сотин ме спасява.

— Това е старият манастир, където ще останем две вечери, преди да продължим за Бат.

С облекчена въздишка се обръщам, поглеждам отново през прозореца и…

Мама му стара!

Автобусът прави ляв завой и влиза през две внушителни порти от ковано желязо, под гумите изхрущява чакъл и ние бавно се отправяме по широка алея към въпросния манастир. Това е напълно достатъчно, за да ме накара да потръпна от нетърпение. Открай време си знам, че човек усеща нещата инстинктивно, както е тук, разбира се, още на алеята, дали мястото ще му хареса или не. Знам, че това място ще ме очарова.

Огромната величествена сграда е истинска прелест. Издига се в самия край на алеята, сякаш е извадена направо от страниците на „Гордост и предразсъдъци“ — точно така си представях „Недърфилд парк“, домът на господин Бингли. Гледам с истинско страхопочитание. Постройката е сред прекрасна градина, стените й са обрасли с бръшлян, входът е невероятен, има няколко пристройки. Изобщо тук виждам всичко, за което съм мечтала, дори много повече.

Автобусът спира пред хотела и следващия половин час всички слизат, грабват багажа, регистрират се, докато екскурзоводката се суети около нас с клипборда си също като вълнена пеперуда. Хотелът се оказва дори още по-забележителен отвътре: фоайето е с дървена ламперия, стълбището е великолепно, по стените има картини, изобразяващи ловни сцени, портрети на предци на собствениците, подовете са каменни — всичко тук е пропито с история.

— Вие сте в стая двайсет и осем — нарежда застаналата зад рецепцията госпожица Сотин. Зад нея има огромно табло, на което са закачени множество ключове. Тя ми подава един и ме отбелязва в списъка си, без да обръща никакво внимание на Джордж, управителя, който е застанал до нея и не е особено доволен, че е изместен.

— На втория етаж — добавя услужливо Джордж. — Тръгвате надясно и ще видите стаята в края на коридора.

— Супер! Благодаря — кимам аз и посягам към дръжката на куфара. — Асансьорът къде е?

Следва мълчание.

— Асансьор ли? — повтаря Джордж и върти неуверено копчето на маншета си. Забелязвам, че и други започват да ме оглеждат.

Господи, Емили, как е възможно да си толкова глупава? Разбира се, че тук няма асансьор. Тази сграда е на стотици години.

Тъкмо се каня да се поправя, когато чувам презрително сумтене зад гърба си и някой измърморва:

— Това са те американците.

Застивам на място. Веднага се сетих кой е този някой, още преди да се врътна и да го видя опрян на рецепцията, скръстил ръце, докато си чопли зъбите с клечка кибрит. Това е той — господин Дръвник. Поглеждам го предизвикателно.

— Какъв ти е проблемът? — питам аз и се опитвам да се направя на нахакана и самоуверена, за да не проличи, че се чувствам като пълна глупачка. За съжаление гласът ми отказва да ми се подчинява и прозвучава остър и носов. Вместо небрежно прозвучава раздразнително. Усещам как бузите ми пламват, стискам здраво дръжката на куфара и забивам нокти в дланта си.

Само че господин Дръвник не реагира. Зяпнал ме е леко развеселен.

— Аз нямам проблем — отвръща с пълно безразличие той и вади клечката кибрит от устата си. Оглежда я, след това я завърта между палеца и показалеца си и отново ме поглежда. — Само че като те гледам, май ти имаш — подсмихва се той.

— Нима? — Отвръщам на усмивката му с всичкия сарказъм, който успявам да събера. — И какъв е той?

Като изключим теб, нахално лайно такова.

Не откъсваме поглед един от друг. В този момент разбирам, че е настъпила тишина. Всички ни наблюдават, сякаш сме боксьори на ринга.

Дзън, дзън. Втори рунд.

— Това не ти е универсален магазин „Мейсис“ — продължава да се подсмихва той.

— Добре че ми каза — отвръщам сухо аз.

— Тези сгради са на над четиристотин и петдесет години.

— Известно ми е.

— И въпреки това питаш за асансьор.

Бузите ми продължават да горят.

— Очевидно сбърках. Не мислех. Уморена съм след полета, нищо повече…

— Ако искаш, мога да попитам дали няма ескалатор — прекъсва ме той и сините му очи доволно искрят.

— Благодаря, не е необходимо — отвръщам вече силно притеснена аз, посягам към куфара, тръгвам към стълбите и започвам да го качвам с шумно подрънкване на колелцата.

Джордж хуква да ми помогне.

— Дайте на мен, госпожице, аз лесно ще…

— Всичко е наред, ще се справя — настоявам аз, стискам с всички сили перилата и влача куфара след себе си, като се старая да не изпъшкам.

Боже, това чудо тежи цял тон. Какво, по дяволите, има вътре? Сигурно противният черен пуловер, който така и няма да облечеш, казвам си побесняла аз. Проклинам черния пуловер. Дрън, дрън, дрън. Точно така, за всичко е виновен черният пуловер. Дрън-дрън, дрън. Ако не беше черният пуловер, нямаше дори да помисля за асансьор.

Дрън-дрън, дрън. Ау!

Удрям си крака с един от ръбовете на куфара. Свивам се от болка и се навеждам, за да разтрия прасеца си. В същия момент забелязвам, че господин Дръвник ме е зяпнал от първото стъпало, затова се преструвам, че нищо ми няма и продължавам нагоре. Когато най-сетне се добирам до площадката, вдигам куфара и потеглям с бодра крачка по коридора.



Ще сервират обяда в трапезария в елизабетински стил, затова бързам да се освежа в стаята си. Имам си истинско легло с балдахин, на стената има акварел на ловна сцена (тези ловни сцени, изглежда, са доста популярни, защото са закачени из целия хотел), а в ъгъла се вижда стар дървен гардероб.