Освен това са невероятно готини. Стела все разправя, че Ню Йорк е модната столица на света, но тук всички ми изглеждат невероятно стилни. И всичко е много нагласено. Вземете например парите. Много ми харесва, че са с различен размер и са сложили главата на кралицата. Доларите са толкова скучни и зелени, да не говорим колко си приличат.

Ами черните таксита! Нашите жълти едва побират двама човека отзад, коленете ми винаги опират в предната седалка, а одеве видях как цяло семейство се качи в едно от черните таксита. При това с багажа. Направо невероятно.

Когато се опитвах да пресека на пешеходна пътека, поех в неправилната посока и за малко да ме блъсне едно такси. (Повтаряй след мен, Емили: гледай надясно, не гледай наляво; гледай надясно, не гледай наляво.)

— Къде си тръгнала, красавице — изревава якия таксиджия, след като набива спирачки.

Господи, какъв акцент само! Това ли е селският им кокни? Усмихвам му се виновно и тръгвам в другата посока. Страшно ми харесва тук. Същата работа като в „Две димящи дула“. Направо бих убила за този сладурски акцент.

— Паркирали сме ето там — чурулика госпожица Сотин, докато бързаме през паркинга. — Нашият автобус е синият с бяло, най-накрая. — Тя посочва огромен автобус и на мен ми става още по-приятно. Страхотен е. Сигурно е от автобусите с климатик и луксозна тоалетна.

Знаех си аз, че не става въпрос за някой стар очукан минибус, както се опитваше да ме убеди снощи Стела.

Вратите изсвистяват и се отварят. Госпожица Сотин се хвърля напред.

— Остави багажа си там, миличка — нарежда тя, обръща се от стъпалото и ме поглежда. — Ърни ще се погрижи да го сложи в багажника. — Тя посочва седналия зад волана шофьор, разлистил вестник, а островърхата му шапка е подметната на таблото. Той оставя закуската си, която по аромата, изглежда, е сандвич с пържен бекон, и вдига поглед.

— Внимавай, доста тежи… — започнах притеснено аз. Май не трябваше да нося чак толкова книги.

— Не се притеснявай — той намигва и се прави, че надува бицепси.

Избухвам в смях, прибирам дръжката на куфара, оставям го на асфалта и се качвам нетърпеливо по стълбите.

— Автобусът е пълен, останали са само две места — обяснява екскурзоводката. — Мисля, че едното е до Мейв.

Усмихвам се щастливо. Толкова съм доволна, че не послушах Стела. Знам, че екскурзията ще бъде страхотна. Обръщам се навътре.

В същия момент усмивката ми застива.

Пред мен се е ширнало море от сиви къдрици. Те са навсякъде. Сивотата се простира докъдето погледът ми стига, чак до луксозната тоалетна. Все едно, че съм на излет с някой пенсионерски клуб.

Неочаквано някой включва запис в главата ми и гласът на Стела започва да повтаря: Шантави типове, самотници и старци. Шантави типове, самотници и старци…

— Насам…

Ирландски акцент прекъсва мислите ми и аз поглеждам към вирната ръка почти в края на автобуса, която ми маха над облегалката. Все още замаяна, аз се усмихвам нещастно и тръгвам към мястото си.

— Извинете…

Виждам почти скрита от предната седалка дребна жена с къса посивяла коса и огромни очила за четене. Подпъхва набрана пола от полиестер, спира да гризе буца сирене и ми се усмихва срамежливо.

— Не ни дадоха нищо за ядене на полета от Дъблин — добавя тя вместо извинение и се опитва да покрие устата си със салфетка, която в същото време се надига и трохите се разпиляват навсякъде. — Боже, какво направих… Какво съм прасе… Извинявай…

Зяпнала съм я недоумяващо. Обзема ме паника. По дяволите! Какво направих? Какво да правя? Това ме чака през цялата седмица. Вързана съм с група пенсионери.

Докато тя се суети около мен, аз успявам да се промуша покрай нея и да се настаня на мястото си.

— Ами ти? Откъде беше полетът ти?

— От Ню Йорк — отвръщам аз и се опитвам да не мисля за шумния космополитен град, който изоставих заради това, което ме заобикаля в момента.

В същия момент се усещам. За бога, Емили, я се стегни. Всичко ще бъде наред. Няма да ходиш с тях по клубове, нали си на литературна обиколка.

— Ааа, Голямата ябълка. — Следва оживено шушукане и няколко къдрави сивокоси глави надничат към мен.

— Значи си американка — отбелязва едната.

— Точно така — кимам аз.

— Много вълнуващо — усмихва се друга.

„Американка.“ Каза го така, сякаш съм някакво извънземно.

Около мен започват да се споглеждат многозначително.

— С прекалено много пари и не спира да мисли за секс — прогърмява едра впечатляваща жена, която се надига от предната седалка. За разлика от останалите, косата й е боядисана в черно, подстригана е като на Клеопатра и се е намазала с яркочервено червило. Отива й, въпреки че е на седемдесет и няколко.

— Моля?

— Така казваха за янките през войната — уточнява тя и тъмните й любопитни очи заблестяват изпод изкуствени мигли и ярък грим. — Знам много добре, омъжих се за американец.

Из автобуса се разнася смях.

Тя протяга пухкавата си ръка, отрупана с едри диаманти.

— Роуз Биърман.

— Емили Олбрайт.

Ръкостискането й е стегнато и аз оставам с впечатлението, че ме преценява. Странно защо си мислех, че аз съм тази, която я преценява.



Десет минути по-късно все още не сме потеглили. Останало е едно свободно място и чакаме пристигането на последната от групата. Очевидно идва от Централен Лондон, така че ще се появи всеки момент.

Всички бърборят оживено, а въздухът е наситен с ароматен коктейл парфюми. Нетърпеливо поглеждам часовника си. Колко още ще чакаме? Оглеждам се и очаквам всички да започнат да роптаят, но те си разменят пликове със сладки, които незнайно защо наричат „кремки“, каквото и да е това, прехвърлят си снимки на внуците и сравняват дрехи, купени от магазин на име „Ем енд Ес“. Две от пътничките вече са задрямали, отпуснали глави назад, с отворени усти, и тихичко прохъркват.

— Ъъъ… искаш ли желирано меченце? — пита срамежливо Мейв и ми подава пликче.

— Не, благодаря — усмихвам се аз, не че имам някакво понятие какво е желирано меченце. Обръщам се към прозореца. Къде, по дяволите, е последната? Къде се е завряла? Аз идвам чак от Ню Йорк и успях да пристигна навреме. Защо се бави толкова?

Нетърпеливо притискам буза към стъклото, за да видя по-надалеч на паркинга, докато оглеждам за жена в пенсионна възраст. Паркингът е празен. Не се мярка никоя с къса сива накъдрена коса. Няма лилави пуловери, купени от странното място, наречено „Ем енд Ес“. Няма никой. Образували са се единствено локви, тъй като вали.

Отпускам се на седалката. По принцип не бих обърнала чак толкова внимание, но току-що съм прелетяла над Атлантическия океан и съм разбита. Единственото ми желание е да отида в хотела и да се поосвежа. Знам обаче, че няма какво да правя, затова вадя „Гордост и предразсъдъци“. Прозявам се, отварям на прегънатата страница, до която съм стигнала, и продължавам да чета. Господин Дарси е на бала…

… Така през първата половина от вечерта той бе център на всеобща възхита, до момента, в който обноските му рязко превърнаха възхитата във възмущение. Оказа се, че той бе горд, надменен и претенциозен — неща, които цялото му огромно имение в Дарбишър не можеше да компенсира. Господин Дарси имаше много неприятен и отблъскващ вид и бе недостоен да се сравнява с приятеля си.

„Гордост и предразсъдъци“. Прев. Снежана Милева. Изд. „Мърлин Пъбликейшън“, 2007.

Мъжки глас от другата страна на прозореца ме разсейва. Поглеждам навън и забелязвам мъж, който слиза от малко червено рено и измъква сак, лаптоп и огромен куфар. Доста е едър, небръснат и развлечен, ризата му се е измъкнала от широки военни панталони и докато се навежда към колата, кръстът му лъсва.

Зад волана се е настанила безупречна блондинка в тясно черно поло с яркочервено червило. Гледа право пред себе си и не му обръща никакво внимание, докато той крещи нещо, което не успявам да чуя. Интересно, за какво ли се карат? Обзета от любопитство, ги наблюдавам около минута, след това си казвам, че е невъзпитано да зяпам така, и отново се надвесвам над книгата.

… Всички бяха категорични — той бе най-горделивият и най-неприятен мъж в света и се надяваха никога повече да не го видят…

Отвън се чува как някой трясва вратата на кола с такава сила, че вратата спокойно може да се откъсне от пантите. Изкушавам се да погледна, но си налагам да се държа прилично. Чувам и гласа на жената, но не успявам да разбера какво приказва, защото е на френски.

Препрочитам отново същия ред.

Предавам се на любопитството тъкмо когато реното дава на заден. Чува се писък на спирачки и автомобилът поема с пълна газ към изхода на паркинга.

Господи! Какво става?

Отново поглеждам мъжа. Не е помръднал от мястото си, коженият куфар е оставен на земята, чантата с лаптопа е преметната през рамо, а износеното му кадифено яке плющи при всеки порив на вятъра. Прокарва пръсти пред разрошената си руса коса и гледа след реното, сякаш не може да повярва, че жената го е оставила по средата на паркинга под дъжда. Изглежда жалък и ме бодва съжаление към него.

Но пък той крещеше на жената, напомням си аз. Сякаш усетил погледа ми, той се обръща към мен и аз бързо отклонявам очи. Сигурно си е заслужил подобно отношение.

След като драмата е приключила, аз отново се надвесвам над книгата, но едва успявам да открия докъде бях стигнала и чувам, че автоматичните врати на автобуса изсвистяват и всички започват да ръкопляскат. Алилуя. Сигурно и последната от групата е тук.

Чувам Мейв да цъка с език.

— Нахална работа. Защо е нужен целият този шум? — шушука тихо тя.

И това го казва жена, чиято глава стърчи под прав ъгъл на седалката, за да не изпусне нищо.

Продължавам да чета. Очевидно Мейв е от някое заспало селце дълбоко в Ирландия, където никога нищо не се случва. Това е вероятно най-вълнуващото събитие, което й се е случвало от много време насам, за разлика от мен, която съм свикнала с шума и блъсканицата в Ню Йорк, градът, който никога не спи. Всеки ден виждам много по-интересни неща, така че за мен всичко това е едно нищо.