— Защо не вземеш да посегнеш към някой мъж — отвръща тя и дръпва шала и ръкавиците си.

Сега е мой ред да я погледна накриво.

— Сериозно, Ем, откога не си…

— Вече ти казах. Единствените мъже, от които се интересувам, са тук… — Грабвам „Гордост и предразсъдъци“ и я тупвам върху куфара.

— Добре, добре. Повече няма да чуеш и дума от мен. — Тя вдига ръце в знак, че се е предала. — Както и да е. Трябва да вървя. Самолетът няма да ме чака.

Кимам.

— Жалко, че сме на различни летища, можехме да вземем едно такси.

Поглеждаме се и аз разбирам, че е време да се сбогуваме.

— Добре, сладурче — подвиква Стела в изключително неуспешен опит да имитира британски акцент.

— Струва ми се, че и те казват сладурче — мръщя се аз през смях.

— Все ми е тая как приказват смахнатите англичани — свива рамене и отново насочва цялото си внимание към мен. — Да се пазиш и да прекараш добре — прегръща ме и ме притиска до себе си. — Нали обещаваш? — пита тя разчувствана, което е нещо ново за нея.

Притискам я и аз.

— Обещавам.

За частица от секундата ме обхваща съмнение дали наистина искам да прекарам Нова година сама, вместо със Стела и приятелките й, но бързо се стягам. Нали вече съм голямо момиче. Всичко ще бъде наред.

— Да ми звъннеш от Мексико и да ми кажеш как са маргаритите.

— Задължително — тя кима и ми отправя прословутата си усмивка. Дръпва веригата и отваря вратата. — А, между другото… — започва тя и спира на вратата, — сенките са страхотни. — Намигва ми и тръгва по коридора.

Четвърта глава

Единайсет часа по-късно съм се наредила пред гише на английската митница на летище „Хийтроу“, скапана съм след полета, но и невероятно развълнувана. Не мога да си намеря място от възбуда. Все още не мога да повярвам, че е истина, че най-сетне съм в Англия. В Англия!

— Следващият!

Потискам хипопотамска прозявка, вдигам поглед и забелязвам, че мрачна жена на средна възраст с къса къдрава коса и очила ми дава знак да напредна.

— Колко време ще останете във Великобритания? — пита тя с леден глас, когато приближавам гишето.

— Една седмица — отвръщам аз и се усмихвам приветливо.

Усмивката ми няма абсолютно никакъв ефект. Тя грабва паспорта ми, оглежда го мрачно и започва да барабани ожесточено по клавиатурата.

— Каква е целта на посещението ви?

— На екскурзия съм — обяснявам доволно аз.

Без да вдига поглед, жената намества очилата и продължава да барабани със стиснати устни.

Въодушевлението ми заплашва да избликне. Мълчанието й ме изнервя. Все едно че съм направила нещо нередно като например да крада бонбони и да ги стискам в шепа. Господи, не ми казвай, че имам криминално досие, което е влязло и в английската база данни. Добре де, бях едва на единайсет, дрехите бяха на Барби, въпреки това… Да, имам престъпно минало.

Захапвам долната си устна, което правя единствено когато съм много нервна, но дори и тогава се опитвам да се владея, защото знам, че е доста грозно.

— Каква е тази екскурзия? — пита жената и започва да рови паспорта ми. Мръщи се, когато вижда снимката ми, която съвсем не е лоша, и отново се навежда над клавиатурата. Ама какво толкова пише? Да не би да съчинява есе? Може би доклад за полицията!

Стомахът ми се свива.

— Специална екскурзия за почитатели на литературата — грача аз, а гласът ми звучи доста странно. Прочиствам си гърлото и преглъщам няколко пъти. — Една седмица в провинцията, за да се запозная със света на Джейн Остин и „Гордост и предразсъдъци“ — добавям гузно аз.

Като че ли на нея й пука, казвам си силно притеснена аз.

— „Гордост и предразсъдъци“ ли? — надига глас тя. Пръстите й застиват на клавиатурата. — „Гордост и предразсъдъци“ ли казахте?

Жената направо подскочи, като чу.

— Ами, да — кимам несигурно аз.

Тя вдига поглед, лицето й е поруменяло от вълнение.

— Леле, направо не мога да повярвам! Обожавам „Гордост и предразсъдъци“! — писка тя високо. Притиска ръка към униформата си и ми отправя завладяваща усмивка. — Съвсем наскоро гледах на DVD филма с Кира Найтли. Беше страхотен!

Направо не мога да повярвам на трансформацията.

— Ами… да… — заеквам аз.

Тя се отпуска назад на стола си, разкопчава най-горното копче на блузата си и започва да си вее с моя паспорт.

— Ами господин Дарси! — Извива очи, след което ме поглежда похотливо. — Страшно сексапилно парче. — Навежда се напред и намига заговорнически. — Честно да ви кажа, не бих го изхвърлила от леглото си — шепне тя и се киска като ученичка.

Зяпнала съм я и не мога да повярвам. Знам, че господин Дарси има невероятен ефект върху жените, но това, което става пред погледа ми, е направо невероятно.

Няколко минути по-късно вече сме минали на ти и Берил ми разказва, че наскоро се била развела със съпруга си Лен, взела решение да работи по Коледа и как само й се иска да бе разбрала за моята екскурзия…

— Миличка, направо е чудесно — тя ми се усмихва топло и ми връща паспорта. — Предпочитам да прекарам празниците с господин Дарси вместо с разни откачени типове. Може пък догодина да стане.

— Ако искаш, ще ти кажа какви са възможностите — предлагам любезно аз.

— Наистина ли? — Берил се усмихва и надрасква нещо на лист. — Това е имейлът ми.

Посягам към листчето и тя стиска топло ръката ми.

— Да прекараш добре.

— Благодаря, Берил — усмихвам се аз и пъхвам паспорта в джоба си.

Махам й за довиждане, потеглям куфара на колелца и минавам без всякакъв проблем през митницата. Преди да изляза, се обръщам назад. В този момент Берил излайва: „Следващият“ и аз забелязвам как усмивката й се преобразява в страховито мрачно изражение, докато очаква следващия пътник.

— Колко време ще останете във Великобритания?

Усмихвам се. Много ти благодаря, господин Д.



Влизам в салона за посрещани и попадам сред тълпа, надвесила се над бариерите, докато чака любимите хора да слязат от съответните самолети. Навсякъде се разнася аромат на празнично настроение. По високоговорителите ехтят пожелания и коледни песни, навсякъде е украсено с гирлянди и пъстри светлини. Около мен се чува английски акцент и долавям части от разговори, сякаш съм попаднала между две станции, докато съм търсела трета.

— Миличка, изглеждаш великолепно с този тен. Тенът много й отива, нали, Дейвид? А тук беше вълчи студ…

— … колко гъзарчета намляска на Бали…

— … ама как така има закъснение, мили? Майка му мечка! Трябва да сме в гражданското след по-малко от час…

— … как е в Гоа? Успя ли да отидеш на някое от плажните партита…

— … записахме всички серии на сапунката „Коронейшън Стрийт“, така че щом се приберем, слагам чайника. Сигурна съм, че нямаш търпение да изпиеш една хубава чаша чай след чуждестранните разредени помии…

Намляска? Гъзарчета? Майка му мечка? Вълчи студ? Разредени помии? Ама какви ги дрънкат тези? Чудя се на необичайните думи и изрази, които звучат божествено с английски акцент, и се промъквам през тълпата. Би трябвало някой да ме чака, въпреки че нямам абсолютно никаква представа как ще го позная…

— Емили Олбрайт?

Сред блъсканицата забелязвам дребна фигурка във вълнен костюм, вдигнала табелка с името ми. Насочвам се към нея и тегля количката с багажа след себе си.

— Здрасти — започвам любезно аз. — Много ми е приятно.

Жената с табелата ми се усмихва доволно и подава ръка.

— Госпожица Сотин. Аз съм вашият екскурзовод. И на мен ми е много приятно да се запознаем — отвръща весело тя и забелязвам, че в лешниковите й очи танцуват искрици.

Има нещо у нея, което ме кара да се замисля. Струва ми се позната. Дали не съм я срещала някъде? Опитвам се да си припомня. По лицето й няма и следа от грим, а косата й е стегната в кок. Въпреки строгия на пръв поглед вид тя е вероятно на същата възраст като четирийсет и кусур годишните жени, които срещам по улиците на Манхатън, които изглеждат значително по-млади благодарение на светлите кичури, които редовно поддържат.

Усмихвам й се и се напрягам да си спомня. Просто не се получава. Сигурно ми напомня жена, която съм виждала по телевизията или в някой филм, решавам аз, докато стискам ръката й.

— Много се радваме, че ще бъдете с нас на екскурзията, посветена на Джейн Остин.

— Много благодаря — кимам аз, докато тя разтърсва енергично ръката ми.

За такава дребна женичка госпожица Сотин има забележително стегнато ръкостискане.

— Сигурна съм, че следващите няколко дни ще ви бъдат безкрайно интересни — продължава тя.

— Супер, радвам се.

— Ще откриете един съвсем нов и напълно непознат за вас свят.

— Ъъъ… радвам се… благодаря — отвръщам аз и се опитвам да звуча съвсем небрежно.

Тя все още не е пуснала ръката ми.

— Като ваш гид ще направя всичко по силите си, за да преживеете нещо незабравимо — обяснява съвсем искрено тя, без да откъсва от мен ясните си лешникови очи.

По всичко личи, че приема безкрайно сериозно работата си.

— Чудесно — кимам аз и се усмихвам с известно усилие.

Тя се ухилва още по-доволно.

— Великолепно!

Най-сетне отпуска пръстите ми, сваля табелката с името ми и я пъхва под мишница.

— Бихте ли ме последвали…

Дори не ми остава време да реагирам. Врътва се и поема през летището и за нула време успява да се измъкне през въртящите се врати.

В продължение на няколко секунди оставам да гледам след нея. Тази жена наистина ми се струва безкрайно позната. Питам се дали… Господи, Емили, ставаш смешна. Никога през живота си не си виждала тази жена. Решавам да престана да мисля за нея и хуквам да я настигна.



Обожавам Англия.

Добре де, в страната съм едва от час и все още стоим на паркинга, но вече съм влюбена. Първо, всички са невероятно любезни. Непрекъснато се извиняват, дори когато аз се блъсна в някого или количката с моя багаж мине през краката им. Освен това всички чакат на спретнати опашки — извинете, трябваше да кажа редички — и за такси, и за билети, и за тоалетната — да не говорим колко са тихи и търпеливи. Подобно нещо не би се случило в Щатите, където всички ще мъркат и ще се оплакват на висок глас.