Само че… има едно голямо, но… просто не съм сигурна. От една страна, ми се иска да е истина, иска ми се да вярвам, че се е случила някаква магия, докато бях в Англия, че наистина съм излизала с господин Дарси. Така и няма да разбера. Не че има значение, нали?

Едно е сигурно. Господин Дарси съществува. Съществува във въображението на милиони жени по цял свят. Помните ли Берил на паспортния контрол на „Хийтроу“? За нея той бе съвсем истински. Ами за Рупинда, Роуз, Мейв, Хилъри… списъкът е безкраен. В този момент по цял свят има жени, които мечтаят и фантазират за господин Дарси. Какво от това, че става въпрос за най-обикновена фантазия? Нима фантазиите не са истински?



— Здрасти, това ли е новата табела?

Врътвам се към Фреди от пекарната до нас, който наднича към мен. Препасал е престилка, ръцете му са целите в брашно, чак до лактите.

— Страхотна е.

Нямате представа колко съм горда.

— Благодаря — усмихвам се гордо аз.

— Родителите ти сигурно страшно се гордеят с теб.

— Много — кимам аз. — Довечера ще дойдат с брат ми. Отиваме да празнуваме — цялата грея от щастие. Откакто се върнахме от екскурзиите си, с родителите ми полагаме много усилия. Добре, истина е, че никога няма да станем първи приятели, но аз вече си имам достатъчно приятели. Повече не ми трябват. Имам нужда от мама и татко. Като си признах това и пред себе си, и пред тях, направих първата крачка.

— Страхотно, Емили, браво. — Фреди ме прегръща и ме поръсва цялата с брашно, след което се ухилва гузно. — Тя вътре ли е? — Посочва той към магазина.

— За Стела ли питаш? Да, защо? — присвивам очи. Откакто се върнах от Англия, засякох доста телефонни обаждания, посещения и шушукане между Стела и Фреди. — Какво става между вас двамата? — питам аз с усмивка.

— Нищо. — Той свива невинно рамене и се врътва.

Нищо, а? Хм. Сега вече ще стана много подозрителна. Наблюдавам го как се скрива в пекарната и си поставям за цел да разпитам Стела веднага щом вляза. В момента не искам да я прекъсвам, защото оправя поръчките. А, да. Когато се върнах от екскурзията, веднага проверих последната пратка с „Гордост и предразсъдъци“ за празни страници, но те си бяха наред. Сигурна съм, защото лично ги прегледах една по една. Освен това проверих базата данни и никой не е връщал дефектни книги. Странно, нали? Сигурно у мен е попаднала единствената дефектна бройка.

Ще ви кажа още нещо, което е странно. Книгата винаги стоеше в страничния джоб на чантата ми, но когато се върнах, намерих там различна. Всичките страници си бяха напечатани. Сигурно съм изгубила своята или по грешка съм я дала в хотела в Бат и случайно съм задигнала книгата на някой друг.

Може да има и друго обяснение — колкото и да е странно, може би тъкмо това е моята книга. Ще ви призная, че имам една теория…

Нали има една част от книгата, в която господин Дарси си тръгва от Недърфилд през ноември и заминава за Лондон със семейство Бингли, където остава цялата зима. Това е в края на първа част или първите няколко реда от втора част, доколкото си спомням, непосредствено след бала. Елизабет го вижда чак след Великден. Това са много месеци. През това време никой не знае къде е бил и какво е правил, с кого се е срещал. Кой знае какви ги е вършил? С кого ли се е срещал? Може да е излизал с коя ли не.

Може да се е запознал с момиче от Ню Йорк, наречено Емили.

Затова ли останалите страници бяха празни? Защото се е запознал с мен. Може би онзи ден в Чотън Мейнър, когато и двамата бяхме просто посетители, дошли от различни места, двата ни свята са се докоснали и ние сме се запознали. Нямам представа как се е случило, нито пък защо, важното е, че се случи. В резултат на тази среща започнаха много промени.

По онова време не спирах да мисля какви ще бъдат последствията за нас двамата с господин Дарси. Бях така омаяна от мъжа, за когото мечтаех още от дванайсетгодишна. Исках да изживея фантазията си, същата фантазия, която има всяка жена като мен. Сега обаче, като се замисля за всичко онова, което се случи, ако наистина бях влюбена в него, двамата щяхме да намерим начин да останем заедно.

Започвам отново да фантазирам. Господин Дарси нямаше да се върне в Недърфилд, нямаше да отиде при леля си с надеждата да види Елизабет, нямаше да й признае любовта си, щеше да получи отказ и да й напише писмото. Също така нямаше да се притече на помощ на Елизабет, когато сестра й Лидия избяга, за да се омъжи тайно за Уикъм, нямаше да се опомни и да разбере, че греши, нямаше да каже „да“, когато той й предложеше брак.

Следователно останалата част от романа нямаше да се случи. Страниците щяха да останат празни. Нямаше да бъде написана една от най-великите любовни истории на всички времена. Нямаше да има Елизабет и господин Дарси. Нямаше да има „Гордост и предразсъдъци“. Книгата нямаше да съществува. За всичко това вината щеше да е моя. Също като кръгчетата, които се образуват, щом някой камък цопне във водата, ефектът щеше да е поразителен.

Представете си само. Нямаше да има Колин Фърт в прословутата сцена на езерото, нито пък Матю Макфейдън щеше да крачи в мъглата, нямаше да има и Марк Дарси за Бриджет Джоунс.

При мисълта за всички побеснели фенове на Бриджет Джоунс направо ми прилошава.

Само че господин Дарси се върна. Това обяснява защо страниците вече не са празни. Той се е върнал към собствения си живот, забравил е за мен и така е била създадена една от най-прекрасните любовни истории.

Не можете ли да повярвате?

Опитайте! Може би всеки има нужда да повярва в невероятното поне веднъж. На мен ми се иска да вярвам, че белият копринен шал пред катедралата е на господин Дарси, а не на някой непознат, който го е изпуснал съвсем случайно. Все още го пазя. Държа го в чекмеджето при бельото си. За съжаление вече не мирише на онзи сексапилен парфюм. Трябваше да го изпера, след като си избързах сополивия нос с него, затова сега мирише на омекотител. Въпреки това понякога го вадя, слагам го на врата си и се отдавам на фантазии.

После, разбира се, го прибирам обратно в чекмеджето.

— Ем, ще дойдеш ли да подпишеш?

Стела се провиква и аз се обръщам към нея. Застанала е на вратата, наметната с малиновата пелерина, и размахва някакви документи. Усмихвам се. Не е свалила пелерината, откакто й я подарих. Цели три седмици ходи с нея. Съседите й започнаха да я наричат Червената шапчица. На нея изобщо не й пука. Тя е на седмото небе. Дали не трябва да кажа в рая на „Топ шоп“?

— Веднага — провиквам се аз, допивам последната глътка кафе и тичам към нея. — Казвай. — Влизам в магазина. — Какво има?

— Какво да има? — пита невинно тя, въпреки че личи колко е гузна.

— Какво става между вас с Фреди? — настоявам аз, облягам се на една от масите, осветена от слънцето. Става ми топло.

— Няма нищо за казване — продължава тя и ми подава документите. — Хайде, шефке, подписвай.

Поемам листата от нея.

— Не ми се подмазвай с това шефке. И двамата с Фреди се опитвате да ми пробутате вашето „нищо“. — Грабвам химикалка и се подписвам. — А това означава, че има нещо. Същото е като двойно отрицание.

Стела стисва уста и ме наблюдава замислено. Личи си, че я спипах с това двойно отрицание.

— Добре де — въздиша тя и вдига ръце като някоя отчаяна еврейска майка. — Предавам се. Двамата се срещаме.

Поглеждам я с огромно удоволствие. Как само се радвам.

— Стела! Това е фантастично! Защо не ми каза по-рано? Знаеш, че много харесвам Фреди. Господи, кога стана?

— Когато се върнах от Мексико — отвръща тя и се усмихва предпазливо. — Чакаше ме, когато се върнах, беше ми направил страхотен чийзкейк, нали знае кой ми е любимият, и двамата си останахме вкъщи, ядохме много, говорихме си и… — Тя млъква и разтърсва коса. Наскоро боядиса връхчетата в черно. — Разбрах колко много ми е липсвал, докато ме е нямало. Още преди Скот да се окаже пълен гадняр, ми липсваше. Мислех си, че е станало така, защото живеем заедно, че сме свикнали един с друг, но се оказа много повече.

Тя застава до мен на слънце.

— Ще ти призная, че ни е много добре заедно — доверява тя.

— Здрасти — сопвам се възмутено аз. — Че кой ти разправяше същото от месеци?

Тя се ухилва виновно.

— Знам, знам. Просто не слушах…

— И какво е да спиш със съпруга си? — питам аз и я сръчквам с лакът.

Тя се изчервява.

— Ако не друго, то поне знам, че на сутринта все още ще ме уважава — отвръща тя и двете избухваме в смях.

Прекъсва ни звънът на телефона й и Стела скача, за да се обади. След малко се провиква:

— Обажда се Спайк — гаджето ти.

Мой ред е да се изчервя.

— Престани — съскам аз, хуквам и грабвам слушалката.

Не съм ядосана, само се преструвам. Много ми е приятно, когато хората наричат Спайк мое гадже. Аз самата умирам да го наричам гадже. Изпращам му разни смешни картички, които откривам из разни бутици в Сохо, пращаме си весели имейли, говорим по телефона часове наред, а аз си лежа в леглото и броя дните до пристигането му в Ню Йорк (остават четири дни, вече знам, по-точно казано, три дни и двайсет и четири часа и приблизително четирийсет и пет минути), драскам името му върху бели листа, докато съм на работа, пиша думата любов, след това отново, този път деля буквите, след това ги свързвам и…

Добре, спирам. Знам, че това са пълни глупости, но просто не успявам да се сдържа. А и не искам да се стърпявам. Защото след безумната поредица неуспешни срещи най-сетне намерих мъж, по когото съм луда и който е луд по мен. Той определено е луд. Трябваше ми доста време, докато го открия, наложи се да пътувам доста далече, дори излизах с господин Дарси, но както е казала Джейн Остин: Не бързайте, подходящият мъж най-сетне ще се появи? Така и стана.

Не си представях, че ще облича оплескани с паста за зъби тениски, но пък любовта е в състояние да ви изненада. Истината е, че аз преживях невероятна изненада в това отношение.