Притеснена започвам да свалям якето и го сгъвам на скута си. След това, тъй като не знам какво да направя, поглаждам жълтата купчинка, сякаш е любимото ми домашно животно.

— Току-що го купих — обяснявам весело аз. — От „Топ шоп“.

Господи! Ама какво ми става? Да не би сама да си копая гроба?

Устата на Спайк потрепва и съм сигурна, че в очите му забелязах нещо като усмивка.

— Наистина ли?

Ето че ми се присмива. Усещам познатото раздразнение.

— Да. Повиках лична асистентка — продължавам смутено аз. Сега ще му дам да се разбере.

— Иха. — Той се обляга на стола и ме наблюдава развеселен. — И какво точно прави въпросната асистентка?

Настръхвам.

— Сещаш се — отвръщам небрежно аз и се опитвам да говоря така, сякаш съм свикнала отдавна да ползвам лични асистентки. — Обяснява ти за новите тенденции, как да изглеждаш различно, избира ти дрехите… — Поглеждам с какво е облечен Спайк. Този път е с много стари джинси, с маратонки в неопределен цвят и стара тениска с надпис „Смитс“, по която е останало петно от паста за зъби.

— Защо не пробваш и ти? — питам аз. Ама какво ми става? Нали дойдох, за да му призная вечната си любов?

— Не харесваш ли рок бандата „Смитс“? — пита той и подръпва лицето на фронтмена Мориси.

Веднага се разтапям. Господи, как успява? Как е възможно да е толкова сладък, въпреки че тениската му отпред е оплескана с паста за зъби?

— Обожавам „Смитс“ — признавам аз и се усмихвам.

— Добро момиче — отвръща той доволно.

Отново съм обезоръжена и поглеждам предпазливо Спайк, докато се опитвам да намеря подходящите думи, за да му кажа защо съм дошла. Само че няма лесен начин, по който да признаеш „Сгафих“.

— Какво искаше да ми кажеш за господин Дарси? — пита Спайк.

От вчера главата ми е пълна с какви ли не мисли за господин Дарси, ала в момента не се сещам какво да кажа. Гърдите ми се стягат.

— Няма ли да ми задаваш въпроси? — питам аз.

По дяволите! Не съм дошла тук, за да си говорим за господин Дарси.

— Не. — Спайк се мръщи и клати глава. — Ще бъде нещо като разговор.

Само като казва „разговор“ и аз усещам как по гърба ми плъзва тръпка. Как е възможно да не забележа досега очарователния му акцент? Мога да го слушам цял ден.

— Просто ми кажи онова, което да споделя с читателите. Защо всяка жена го приема за идеалния мъж, с когото да излезе на среща?

— За мен не е идеалният мъж — отвръщам аз.

Спайк извива вежди.

— Така ли? Защо?

— Прекалено самовлюбен е и може да е доста досаден — доверявам аз и се привеждам към него.

Спайк не откъсва поглед от мен, разбрал със секунда закъснение какво му казвам.

— Искам да кажа, че така си представям нещата — бързам да отговоря.

— Мислех, че искаш мъж като него — отвръща той и се привежда към мен, а сърцето ми заплашва да изхвръкне. — Не каза ли нещо такова, когато избирахме картички? — напомня ми той.

Усещам как се изчервявам.

— Може и така да е било — кимам аз. — Само че си промених мнението.

— Така ли?

— Аха — кимам отново. — Сбъркала съм.

Спайк не може да повярва.

— Ти? Признаваш си, че си сбъркала!

Господи, не предполагах, че ще бъде толкова трудно.

— Да — продължавам твърдо аз. — Сбърках за много неща.

Спайк ме гледа сериозно.

— Какви неща?

Поемам си дълбоко дъх. Ако не го направя сега, никога няма да имам друга възможност.

— Сбърках за теб.

Той ме поглежда и казва едно „ммм“, което означава „Давай, слушам те“.

— Говоря за Ърни.

— Ммм…

Събирам кураж и разкривам сърцето си.

— Говоря и за нас.

Ето, казах го.

В първия момент Спайк не трепва. Гледа ме безизразно, без да мига. Всяка секунда ми се струва дълга като час. Просто кажи нещо, мисля си аз. Каквото и да е.

— Разбирам — заявява най-сетне той и докосва върховете на пръстите си.

Сърцето ми се свива. Господи! Ужасно е. Когато си помислих „каквото и да е“, не исках да кажа точно „каквото и да е“. Чак сега разбирам, че великият романтичен момент, за който се бях надявала, че Спайк ме сграбчва и ме целува до припадък, няма да се получи. Чувствам се като пълна глупачка.

— Виж, всъщност трябва да тръгвам, можем да довършим интервюто по имейла — обяснявам задъхано аз, защото не мога да преглътна унижението. Притискам якето към гърдите си също като щит и се отправям към вратата.

Спайк става и пристъпва след мен.

— Кога ти е полетът?

— Ами… — Поглеждам часовника си. Готова съм, на каквото и да е, стига да не го поглеждам. — След няколко часа, но може да има движение и… — Нямам търпение да се измъкна навън, но Спайк е застанал на пътя ми и не мога да мина.

— Така ли? — пита той. — Могат да се направят много неща за няколко часа…

Нещо в гласа му ме кара да вдигна поглед. Очите му искрят весело. В този момент се усещам. Естествено. Това е то британското чувство за хумор. Той просто се бъзика с мен. Как е възможно да ми причини подобно нещо? Усещам вълна от раздразнение, последвана от огромно облекчение.

— Апартаментът ми е зад ъгъла — продължава той.

Заслужавах си го, мисля си аз.

— Какво предлагаш? — Преструвам се на шокирана, въпреки че едва сдържам вълнението си. Признавам си, че и на мен ми мина през ума подобна мисъл. Не дойдох единствено за да се извиня. Все пак и аз съм човек, а гърдите му са много стегнати, помня ги от онази вечер на бала.

— Ами, не знам, може да гледаме някой уестърн, да решим една кръстословица… — Пристъпва към мен.

— Отсега да знаеш, че съм много добра и ги решавам почти целите. — Напрягам се и също пристъпвам към него.

— Наистина ли?

— Аха.

— Чудесно — прошепва той и аз усещам дъха му на бузата си. — Преди да продължим, трябва да ти кажа нещо.

Вдигам поглед към него. Цялата тръпна от нерви.

— Не ме гледай така уплашено — усмихва се той. — Няма да ти казвам, че съм луд по теб. Вече съм ти го казал.

Притиска ме до себе си и аз най-сетне усещам мечтаната мечешка прегръдка. Залива ме щастие. Няма нищо по-хубаво от това да те прегърне чудесен мъж, който е луд по теб.

— Не е това, има друго — прошепва той и устните му докосват косата ми.

— Какво? — питам аз и усещам как потръпвам.

— Името ми не е Наполеон Цезар…

— Нелсън Харгрийвс — довършвам с усмивка аз. — Сетих се сама. Кажи, откъде идва „Б“-то?

Той ме поглежда изненадан.

— Нали не си забравил, че е на имейл адреса ти?

Негов ред е да се усмихне. Сбръчква нос и ми се струва засрамен.

— Брайън.

— Брайън ли? — кискам се аз. — Жалко, а аз бях решила, че името Наполеон е секси.

— Какво, да не би вече да не ме намираш за сексапилен? — Той се преструва на обиден.

— Ами… Не съм много сигурна — прошепвам аз. — Дали да не се направя на разследваща журналистка… — Пъхвам ръце под тениската и попадам на голата му кожа, отпускам глава назад и той ме целува.

Епилог

— Какво ш’кайте, госпоице?

Двамата работници на стълбата гледат надолу към мен, а простичкият им акцент от Куинс отеква на фона на градския шум. Стоя на тротоара, извила врат, за да виждам, заслонила очи, за да не ми блести утринното слънце.

— Не е съвсем права… Дайте малко наляво — провиквам се аз. Те сумтят и пъшкат и дъхът им излиза на бели валма.

— Ами сега?

Присвивам очи и отстъпвам още крачка.

— Малко по-високо, струва ми се.

Личи им, че имат желание да ме убият. Мен, момичето в жълто яке и вълнена шапка с помпон, която отпива от чаша с кафе и нарежда на двама яки мъжаги в парки, гащеризони и ръкавици без пръсти, които приличат на съвременна версия на Роки. Тъй като аз съм тази, която плаща, не могат да го направят. Нали аз съм шефката?

Те продължават да пъшкат, за да си осигурят по-голям бакшиш.

— Така добре ли е? — изревават стерео те.

Отново поглеждам. Искам всичко да е съвършено. Трябва да е съвършено. Спирам, поглеждам лъскавото дърво, на което се открояват златните букви. „Олбрайтс.“ Какъв кеф! Това е новият ми надпис. Ще бъде закачен над новата ми книжарница. Всички документи бяха подписани преди две седмици, но чак сега имам чувството, че всичко си дойде на мястото. Ухилвам се и ми се иска да заподскачам.

Вместо това се задоволявам с простичкото:

— Съвършено.



В Ню Йорк съм от цели три седмици, а имам чувството, че са се случили безкрайно много неща. А колко събития могат да станат за три седмици, нали? Вижте само колко неща се случиха в Англия.

Наблюдавам как работниците нагласяват табелата, отпивам глътка кафе и се усмихвам разсеяно. Мислите ми се връщат назад във времето. Откакто се върнах, мислих много за екскурзията — и за уроците, които научих, и за приятелствата, които създадох. Мисля непрекъснато и за господин Дарси, и за случките около Нова година.

След като се върнах в Ню Йорк и животът ми тръгна както преди, екскурзията ми се струва просто нереална. По онова време нямах никакви съмнения, но странното е, че с течение на времето всичко се променя. Човек губи част от самоувереността си, съмненията започват да се трупат и спомените остават в миналото. Сега вече съм обзета от почуда. Как се случи всичко? Наистина ли срещнах господин Дарси? Той наистина ли съществува?

Не съм го виждала от онзи ден в Лайм Парк, а сега, докато съм в сърцето на Сохо, самата мисъл за оживелия литературен герой в редингот и бричове ми се струва смешна. Мисля за срещите ни и май мога да намеря обяснение, ако се налага. На всичко може да се намери обяснение, ако човек се замисли. Нали скептиците все това повтарят? Опитвам се да разбера истината, но тя просто няма логично обяснение, а пък за съвпадение не може и дума да става.

В този случай става въпрос за смесица от влиянието на часовата разлика и развинтено въображение, което е създало господин Дарси в Чотън Мейнър. В катедралата Уинчестър сигурно съм припаднала и съм била толкова скапана, че съм си въобразила как се е появил. Лодката в езерото е била чисто и просто сън. На Нова година съм халюцинирала, че яздим заедно, защото пих прекалено много шампанско и пафках трева. Пикникът край замъка Шам е просто фантазия, нали тогава заспах, защото бях изморена и нервирана от разправията със Спайк. А пък в лабиринта на Лайм Парк се изгубих, бях напълно сломена и плачех толкова силно, че сигурно съм си въобразила, че господин Дарси ме е открил. Добре че накрая открих себе си.