Можеш да отидеш да видиш Спайк. Стомахът ми се свива и аз усещам някакво потръпване. Цял ден се старая да не мисля за него, но гласът в главата ми не спира да настоява. Не му обръщам никакво внимание. Остава и възможността да пообиколя книжарниците. Сигурно Чаринг Крос е наблизо, а на мен ми се иска да попадна там, откакто гледах онзи филм с Антъни Хопкинс и Ан Банкрофт26.

Той работи в Лондон. Едва ли сградата на „Дейли Таймс“ е далече. Защо не вземеш такси?

Стига! Няма да се виждам със Спайк. Няма никакъв смисъл. Нали вече реших да забравя за него.

Само че умът ми е намислил нещо друго и включва плейъра в главата ми. Веднага чувам гласа на госпожица Сотин: Не забравяйте, не позволявайте на гордостта и предразсъдъците да застават на пътя на любовта ви. Знаете, че всички героини на Джейн Остин са борбени жени. Те се придържат към принципите си, преследват онова, което желаят, и не се страхуват да си признаят, когато сгрешат.

Срещу мен се движи такси с включена жълта светлина. Приближава все повече. Всяка минута ще профучи.

Изпружвам ръка. В последния момент шофьорът отваря вратата и аз се настанявам вътре.

— Накъде, сладурче?

Наблюдава ме в огледалото за обратно виждане. Сърцето ми бие до пръсване. Ще ми прилошее от нерви.

— „Дейли Таймс“, ако обичате.

Трийсет и шеста глава

Табелата е модерна. Буквите са гравирани:

Ако таксиметровият шофьор не ми я беше показал, изобщо нямаше да я забележа, но редакцията на вестника е тук от години и ми се струва, че това е начинът им да кажат: „Ние сме достатъчно известни и не ни е необходим специален надпис. Трябва да сте много тъп, ако не знаете къде се намира сградата на «Дейли Таймс».“

Нервите ми са опънати до крайност и имам чувството, че ще се пръсна.

Поглеждам се (отново) в огледалото, поемам си дълбоко дъх и отварям стъклената врата, фоайето е облицовано с черен мрамор и токчетата на новите ми боти тракат, докато вървя към рецепцията.

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

Рецепционистката, наклепана с поне един тон грим, ми се усмихва любезно.

— Ъъъ… да. Може ли да предадете на Спайк Харгрийвс, че Емили Олбрайт е дошла.

Сърцето ми наистина ще се пръсне.

— По какъв въпрос?

Преглъщам с усилие и се усмихвам.

— Предайте му, че съм дошла за интервюто си.



Десет минути по-късно продължавам да чакам. Е, според часовника ми не са минали десет минути, по-скоро са шест, но имам чувството, че той нарочно ме кара да чакам. Сигурно е решил да ме накаже, решавам аз и нервно потраквам с новите си боти по мраморния под. Май не трябваше да идвам. Изобщо не ми беше работа да идвам. Защо не си вдигна куфара и не се измъкна от „Дейли Таймс“? Няма да се върна никога повече. Освен това…

— Госпожице Олбрайт?

Сепвам се и забелязвам, че рецепционистката ме наблюдава.

— Господин Харгрийвс е готов да ви приеме. Качете се на асансьора до третия етаж и някой ще ви чака на етажа.

За част от секундата се поколебавам дали да не измисля някакво извинение и да не хуква навън с всички сили. Само че нещо ме спира. Имам чувството, че е гласът на госпожица Сотин, която ми казва да не се страхувам да призная грешката си, може и да е желанието ми да постъпя правилно и да се извиня за противното си поведение.

Само че не е така. Искате ли да ви кажа каква е истинската причина, поради която не си тръгвам. Защото си мисля — надявам се, — че съм срещнала човек, който държи на мен и ако не се видя с него, цял живот ще се питам какво ли е щяло да се получи.

— Добре… Благодаря. — Усмихвам се на рецепционистката, грабвам чантите, тръгвам към асансьора и натискам копчето.

Освен това ще пробутам един лаф, който научих от Кат, яко съм хлътнала по него.

— Емили!

Вратата се отваря и аз се озовавам пред разчорления размъкнат Спайк. Сърцето ми трепва. Очаквах да почувствам нещо, когато го видях отново, по-точно казано, надявах се да почувствам нещо. Нали заради това „нещо“ дойдох? Само че не очаквах да е толкова въздействащо. Забравете тръпките, които всички твърдят, че усещат, имам чувството, че цяло стадо носорози лази по гърба ми.

Ето че настъпва неловкият момент, в който не знаем какво да си кажем. Докато се качвах, се опитвах да измисля с какво да започна и реших да се престоря, че е напълно естествено да се появя в офиса на човек, когото само преди два дни нарекох мръсник и лъжец, да му кажа „здрасти“ и да се усмихна.

Въпреки че в първия момент ми се стори, че Спайк се радва да ме види, сега вече ми се струва напълно безразличен, кимва, казва „здравей“ и натъпква ръце в джобовете на старото си кадифено сако.

Какво разочарование. А ти какво очакваше, Емили? Може би да те посрещне с отворени обятия? Честно казано, трябва да си благодарна, че разговаря с теб.

Слизам от асансьора. Краката ми треперят. Опитвам се да се убедя, че са виновни новите високи токчета.

— Трябва да призная, че ти си последният човек, когото очаквах да видя — казва Спайк, докато ме превежда през пълния с работливи журналисти етаж, за да отидем до тесния му ъглов кабинет. Затваря вратата и посочва един стол.

— Сигурно — смея се нервно аз, отпускам се тежко на стола и оглеждам офиса. Малък е, цари царски хаос, но пък е уютен, по стената има интересни картини, а полиците са отрупани с книги. Ама адски много книги. Върху подредените една до друга са натрупани и други, заемат всяко празно място, повечето са огромни книжища с дебели корици, има и малки с меки, на някои липсват кориците…

Как ми се иска да се пресегна над бюрото, да го прегърна през врата и да го помоля да се ожени за мен още днес.

— Кажи как беше? Как мина останалата част от екскурзията?

Отпуска се на стола си, качва крака на бюрото и развързаните връзки на маратонките му се накисват в чашата с кафе. Забелязвам, че на подметката му се е залепила дъвка. Освен това същият този тип, когото доскоро наричах прасе, сега ми се струва очарователен.

Леле, как можах така да объркам всичко?

— А, добре, много добре — кимам аз и се питам кога мога да започна защитната си реч, която репетирах за кратко в асансьора. — Лайм Парк беше невероятен. Очевидно имат най-великолепната колекция от часовници и много красиви картини…

Чувам се, че говоря като екскурзоводка, и се свивам.

— А Роуз закачи снимката си на стената — добавям аз.

— Наистина ли? Супер! — Спайк се ухилва и на мен ми става безкрайно приятно.

Може би имам шанс. Може би той все още ме харесва, дори съвсем малко.

Понечва да каже нещо, след това се поколебава и тъкмо когато решавам, че ще повдигне въпроса за „разговора“ ни, той пита:

— Мейв как е?

Разочарованието ми е потиснато от желанието да му разкажа добрите новини.

— Невероятно — ахвам аз. — Най-неочаквано й позвънила дъщеря й…

— Значи е говорила с Шанън.

— Да, очевидно, медицинска сестра е, омъжена е и… няма да повярваш, Мейв ще става баба — радвам се аз и в този момент се усещам. — Ти каза Шанън — прошепвам аз. — Откъде знаеш, че се казва Шанън.

За пръв път виждам Спайк в момент, когато не знае какво да каже. Потрива брада с юмрук, свежда за кратко поглед към клавиатурата, след това признава:

— Онази сутрин, след бала, когато говорихме за Ърни…

Усещам как се изчервявам.

— Нали ми каза, че Мейв е дала детето си за осиновяване и се чувствала ужасно. Спомних си, че преди няколко месеца пуснахме статия по този въпрос. Беше за срещите на осиновени деца с биологичните им родители. Има агенции, които помагат да откриеш човека, така че когато се върнах в офиса, се поразрових, обадих се…

Спомням си смътно, че Мейв спомена как някой бил питал за нея в същата агенция, към която се била обърнала Шанън.

— Значи ти си се свързал с агенцията? — питам аз и всичко започва да си идва на мястото.

— Не съм искал да се меся — опитва се да протестира Спайк.

— Не исках да кажа… — бързо замълчавам. — Мейв е съвсем различна — прошепвам аз.

— Чудесно, радвам се — кима той и аз разбирам, че е наистина доволен.

— Благодаря ти — усмихвам се аз.

— Не ми благодари. Просто направих някои запитвания. — Той свива рамене. — Това ми е работата. Нали не си забравила, че съм журналист?

Очите ни се срещат и аз веднага си казвам, че никога досега не съм го виждала така притихнал. Как е възможно да съм била толкова сляпа? Как само ми се иска да му кажа защо съм дошла, но просто не ми достига смелост.

— Рецепционистката каза, че си дошла за интервю — продължава Спайк и прекъсва мълчанието.

— Ъъъ, да… да, точно така.

— Леле, не знаех, че толкова искаш да дадеш интервю. Не бях забелязал, че проявяваш интерес.

Той ме поглежда многозначително, сякаш се опитва да ми подскаже: „Досега не се интересуваше изобщо от мен“ и аз усещам как ме бодва съжаление. Може и да си въобразявам.

— Ами не, аз не… — Не знам какво да кажа. — Виж, много мислих и ми се стори важно да разбереш и старото, и новото ми схващане за господин Дарси.

По дяволите, Емили! Старо и ново схващане. Какви ги дрънкаш?

— Ясно. — Спайк извива вежди, за да покаже, че е впечатлен. Но същото това изражение може да означава, че си казва: „Тази е напълно луда.“

И двамата мълчим. Аз въртя косата си на пръста. Той започва да барабани с пластмасова линийка по клавиатурата.

— На мен ли ми е топло, или тук е прекалено топло? — изтърсвам аз.

— Няма да е зле, ако си свалиш якето — посочва той новата ми придобивка.

— А, да, по дяволите.

Тъпота. Мама му стара! Навлякла съм се с палто в сграда с централно отопление и се оплаквам, че било топло. Много съм тъпа, безобразно тъпа. Не си спомням досега да съм повтаряла толкова много пъти „тъп“ през целия си живот. А в момента се решава бъдещето ми.