Искам да излизам с мъж, който ще се държи мило с приятелките ми… (Спомням си как Спайк убеждаваше Роуз да сложи своя снимка.)

Искам мъж, който е чувствителен и забавен… (Мога ли да забравя как Спайк се правеше на пияна кокошка на дансинга?)

Искам мъж, който да изразява открито чувствата си, а не да си ги таи… (Отново мисля за Спайк и за разправията ни след бала. Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.)

Искам мъж, който няма нищо против, че се храня с пръсти или че съм облякла сексапилна рокля… (Помня как Спайк ме огледа в балната зала и заяви: „Красива рокля“, а след това кимна одобрително.)

Искам мъж, който да се впечатлява от работата ми, не да ахва ужасен… (Ами, че това е чудесно, похвали ме Спайк, когато му разказах с какво се занимавам.)

Искам мъж, който не очаква от мен да свиря на тъпото пиано, а да се мотаем заедно и да гледаме готини предавания по телевизията и…

— Да не би да има друг? — пита уплашено господин Дарси.

Вдигам поглед към него и се колебая.

За бога, Емили, признай си. И пред себе си, и пред господин Дарси. Не ти се иска да излизаш, с който и да е мъж, искаш Спайк. Той отговаря на всичките ти изисквания.

— Да — промълвявам аз.

— Влюбена ли сте в него?

Не смея дори да трепна. Колкото и да се опитвах да мразя Спайк, така и не успях. Дори се получи обратното.

— Да — отвръщам аз без следа от колебание. — Може и да съм — признавам с усмивка.

Господин Дарси пребледнява. Доколкото разбирам, не е свикнал дамите да му отказват, мисля си аз и си припомням известната сцена, в която предлага брак на Елизабет Бенет. Наистина ще й предложи. Сигурна съм.

Той се овладява бързо, застава пред мен и стисва ръце зад гърба си.

— Позволете да ви запитам още нещо — моли той толкова официално, че аз не знам как точно да реагирам.

Независимо от всичко, което се случи, господин Дарси ще ми липсва.

— Разбира се — усмихвам се плахо аз. — Каквото искаш.

Той мълчи, за да се успокои, след това пита:

— Какво притежава той, което на мен ми липсва?

— Истински е.

В мига, в който погледите ни се срещат, огромна капка дъжд пада в скута ми. Поглеждам към небето. Следват още много едри капки, които полепват по лицето ми и се стичат към яката. Сивото небе съвсем е притъмняло и всеки момент ще се излее порой, а след проблесналата светкавица се чува далечен тътен.

— Бързо, бурята е точно над нас — провиквам се аз. — Трябва да се подслоним някъде.

Скачам от пейката, навеждам глава и хуквам, за да открия място, на което да се скрия, но дъждът плисва, превръща се в порой и пътеките стават хлъзгави, а аз почти не виждам, защото навява точно в лицето ми. Дърветата са голи, няма къде да се подслоня, затова ставам мокра като кокошка, докато се чудя как да изляза…

Заковавам се на място. Пред мен е Лайм Хол. Огромната сграда сякаш ме пита: „Защо чака толкова дълго?“ По лицето ми плъзва широка усмивка и аз усещам как ме залива облекчение. Вече знам накъде да вървя. Не съм се изгубила.

Обръщам се, за да кажа на господин Дарси, но него го няма. Не се мярка наоколо, разбирам аз и се оглеждам. Ама той къде изчезна? Може да е изостанал, може да е поел по друга пътека, може да се е върнал там, откъдето се появи.

В този момент дъждът спира също толкова внезапно, колкото е започнал. Птиците отново чуруликат, познатите шумове се носят отвсякъде, а тревата ухае приятно. В миг усещам прилив на еуфория.

— А, ето я и нея…

Чувам гласове и се обръщам. Роуз и Хилъри бързат към мен с два огромни чадъра. Усмихвам им се. Тъй като Роуз държи да е на токчета през всичкото време, сега едва пристъпва по хлъзгавата трева. Очевидно магазинчето за подаръци не им е било интересно.

— Здрасти — махам аз с ръка и приглаждам мократа си коса. — Какво ви води насам?

Хилъри ми отправя типичната за адвокат хищна усмивка.

— Ти, миличка — отвръща бързо тя.

Поглеждам към Роуз с надеждата да ми обясни какво става. Тя първо си поема дълбоко дъх, след това протяга ръка и стиска обичливо моята. Странна работа.

— Може ли да поговорим?

Трийсет и пета глава

— Наздраве — ухилвам се аз.

Внимавам малкият ми пръст да „стърчи“ (както ме учи Роуз), хващам позлатената дръжка на чашата за чай и я вдигам.

— Наздраве — грейват Роуз и Хилъри и вдигат своите.

Чува се тихо издрънчаване, когато трите чашки от костен порцелан се срещат, а аз съм готова да се пръсна от щастие.

Господи, колко обичам Англия! На това му се казва цивилизован начин да се прави бизнес.

Вече е следващият ден, в Лондон сме, в „Савой“ и пием следобеден чай с Роуз и Хилъри. Днес е последният ден от екскурзията ни. Пристигнахме по обед и много от дамите се заеха да си разменят адреси и да се целунат за сбогом (Рупинда не искаше да си тръгне, преди да накара всички да се запишат да заминат с нея в комуната в Гоа следващата година), а след това да хукнат и да хванат различни полети и влакове.

Двете с Мейв се сбогувахме рано сутринта. Тя щеше да вземе полет от Манчестър за Ирландия и обеща да ми звънне следващата седмица веднага след като се срещне с Шанън. Много е притеснена, но и много развълнувана и у нея вече прозира увереност, от каквато преди нямаше и следа. Откакто брат й се обади, тя се промени. Жената, с която се сбогувах днес, няма нищо общо с плашливата мишка, с която се запознах преди седмица. Прегърнах я за сбогом и тя ме притисна до себе си. Когато тръгвах, изобщо не предполагах, че ще се сприятеля с такива чудесни хора, при това пенсионери. Истината е, че тази седмица се случиха наистина необичайни неща.

Едно от тях е причината да седя в скъп хотел, на кадифено канапе, да пия чай и да похапвам най-тънкият сандвич с краставица, който можете да си представите. Лапвам го на една хапка. Когато съм превъзбудена, ме кара на ядене, дори когато не съм гладна. Посягам към нов триъгълен сандвич. Всъщност те се оказаха доста вкусни.

Всичко се случи толкова бързо, че още не мога да се опомня. Когато Роуз и Хилари ме потърсиха, за да поговорим, нямах представа за какво става въпрос.

Само че Роуз, естествено, веднага мина на въпроса.

— Ти мислила ли си да си купиш своя книжарница? — попита тя, без да усуква.

И този въпрос го зададе жена, която се е накичила с диаманти, които едва ли ще мога да си позволя дори да не харча заплатата си цяла една година. Не се сдържах и се усмихнах.

— Не съм спестила толкова — пошегувах се аз.

При тези думи Роуз и Хилъри се разсмяха от все сърце.

— Обожавам чувството за хумор на нюйоркчани — възкликна Хилъри.

— Не е това, глупаче — намеси се Роуз. — Не знаеш ли кое е първото правило в бизнеса? Не плащаш за нищо. Нека някой друг да плати. — Сигурно съм ги гледала напълно объркана, защото тя продължи да обяснява: — Говоря ти за инвеститори, миличка! На теб ти трябват инвеститори.

Все едно да кажеш на човек, на когото му е свършил бензинът, че трябва да спре на някоя бензиностанция.

— Така е, но къде точно да намеря инвеститори? — попитах аз.

— Сега идва най-хубавото — отвърна Роуз, сякаш беше очевидно. — Пред теб е!

— Какво ще кажете за нова кана чай?

Чувам непознат глас и вдигам поглед към сервитьора италианец, който е от типа мъже, които карат жените на определена възраст да се кискат и да припадат.

Хилъри го отпраща с леко трепване на химикалката си.

— Не, благодаря — нарежда тя. След като се опита да флиртува с него и разбра, че е сгоден, тя изгуби интерес. — Сметката, ако обичате.

Хилъри е тук в ролята на адвокат. Може и да се е пенсионирала и да се е отказала от партньорството в голяма лондонска фирма, но все още има право да практикува и ще подготви необходимите документи.

Не споменах ли? Колко съм глупава! Толкова съм развълнувана, че не мога да мисля. Добре, ще говоря направо, също като Роуз…

Аз, Емили Олбрайт, ще стана новият собственик на „Макензи“.

Точно така. Честна дума! Можете ли да повярвате?

И аз не мога, но е истина. След като вчера разговарях с Роуз и Хилъри и се разбра, че те не се майтапят с мен и Роуз говори напълно сериозно, се обадих на господин Макензи с треперещи ръце и проведохме разговор, по време на който аз писках като някоя, дето се е налапала с хелий от балон, за да уточним дали ще продава книжарницата и при какви условия. Той остана очарован.

— Сега вече знам, че ще бъде в добри ръце — въздъхна той.

Бях не седмото небе, та затова не помня какво казах, освен че го залях с хиляди благодарности и не спрях да повтарям, че накрая мечтата ми се е сбъднала.

Двете с Роуз ще имаме общ бизнес. Нищо няма да се промени. Аз ще продължа да съм управител на книжарницата, а тя ще бъде немият партньор.

— Великолепно!

Роуз подрънква с бижутата си като играчки и пляска от радост.

— Много се радвам, че ще се заема с нещо ново. Тъкмо няма да мисля за мъже.

Ням партньор, друг път.



Сбогуваме се на тротоара пред „Савой“.

— В началото на следващата седмица ще ти пусна документите по пощата — обещава Хилъри и стиска здраво ръката ми.

— Супер, мерси — усмихвам се аз и разтърсвам нейната.

— За мен беше огромно удоволствие — кима тя.

— С теб няма да се сбогуваме — заявява Роуз, облечена в дълго до петите кожено палто и маншон от същата кожа.

Обръщам се към нея. Чувствам се малко объркана, да не говорим, че очите ми смъдят.

— Няма — подсмърчам аз, — партньоре — добавям аз с тексаски акцент.

Роуз се киска доволно и лепва две яркочервени целувки на бузите ми.

— Кога е полетът ти за Голямата ябълка? Се soir23!

Усмихвам се.

— Да, затова ще отида да поразгледам забележителностите.

— Американка за пръв път в Лондон… — Роуз затваря очи, готова да припадне. — Спомням си първото си пътуване до Париж на младини. Чуждите градове сякаш те влекат към приключения — тя отваря едното си око и извива вежда.